Често не си даваме сметка за една чума на времето, в което живеем - властовата невроза. Не я забелязваме у себе си или пък у другите. Считаме проявите й за характерно качество, което би трябвало всички да притежаваме, за да бъдем по успешни. Но задавали ли сте си въпроса какви негативи ни носи, дали печелим, ставаме ли по щастливи?
Хората, стремящи се към власт, безусловно притежават определен тип невротичност с характерна симптоматика - страх от изоставяне, страх от изява на чувства и емоции, страх да се отпуснат и да изпитат любов. Личността се скрива зад маската на властващия, губи своята сила да изпитва удоволствие. Изчезва контактът между човека и останалите хора, защото е забравена първичната идея. Целта някога е била да се изпита удоволствие, радост от общуването с другия човек. Затова се стремим към другите и искаме да ги приобщим. Изпитваме потребност да бъдем обичани, да принадлежим, а за да бъдем утвърдени, винаги се нуждаем от някой друг от Ти, с което да се чувстваме сигурни и спокойни. Здравият принцип на властта е водил до задоволяване на базисни потребности - да бъдем при-ласкани, обичани, да изпитваме удоволствие от секса или да се нахраним.
Междувременно се е случило нещо, което е спряло този импулс. Желанието да се доминира на всяка цена се разпростира както в материалната, така и в нематериалната сфера. Предметите се превръщат в средство за утвърждаване, а хората ни служат да изявим властта си. Искаме да имаме маркови вещи, висок статус, да ръководим подчинени, да притежаваме красиви жени, скъпи и все по-мощни коли, робуваме на модата, рекламите и т. н. само за да се покажем, да изглеждаме. С тях придобиваме власт, която ни носи още власт. Така ставаме силни, непобедими, бронирани. Във всяка една ситуация се търси позицията да сме отгоре - мачкаме всичко
наоколо, дори онези, без които не можем (цената не е важна). Юрваме се в дълга надпревара да командваме и да имаме все повече и повече придобивки. Слагаме си тези патерици и смятаме, че ще се чувстваме по-добре. Но това не се случва. Щастието все не идва и не идва. Властта престава да бъде средство, с което може да се достигне до удоволствието, а се превръща в цел, която носи не истинско удовлетворение, а щастие „менте" и битка за „утре". Тогава идват тъжните дни, неврозата и болестта, постоянното усещане за неудовлетвореност. Уравнението„удоволствието е равно на власт" става неразрушим модел и дори е част от възпитанието, вследствие на което властовата невроза се наблюдава и у деца.
Безкрайното контролиране изисква огромно напрежение, свръхбдителност, недоверие, тревожност и отхвърляне на отпускането. Почивката предполага изпускане на юздите, загуба на властта. Колкото по-голям опит се натрупва във властта, толкова по-голям е страхът от загуба на контрола. Ставаме самотни маратонци, тичаме без да знаем накъде и към кого. Страхът от падане ни плаши до смърт, но не смеем да признаем своята слабост. Нека се огледаме кой тича до нас, да осъзнаем какво имаме и да му се зарадваме истински, да се отпуснем, да поемем въздух сега, не утре.