Календарът на древните българи е бил от типа 4 х 91 + 1 дни с недобре установена Нова година. В апокрифните книги на Енох и Юбилеите е описан календар от подобен тип, 4 х 91 дни, за чийто създател е обявен Енох и който е ползван от религиозната секта на есеите. Представят се нови данни, че в предхристиянско време подобен календар са имали и нахчите, предците на днешните чеченци и ингуши, които са били съседи на прабългарите в Кавказ повече от пет века. Новата година при нахците се чествала на 25 декември по същия начин със запалено дъбово дърво, както се чества традиционния български празник Бъдни вечер на 25 декември. На тази основа се изказва предположението, че в прабългарския календар празникът Бъдни вечер също е бил най-важният празник в началото на новата година. Изказва се хипотезата, че в календара на прабългарите, 21 декември е бил последната неделя на старата година, 22 декември (празникът Единак – денят на зимното слънцестоене) е бил добавъчния, извънседмичен ден, след който на 23 декември е започвала първата седмица с понеделник. На първата сряда (25 декември – деня на създаването на Слънцето според книгата Битие: 1: 14-19) прабългарите са чествали денят на Възраждащото се Слънце. Това се обосновава с факта, че календарът при българи и нахци е бил слънчев, а при повечето народи от Стария свят, включително египтяни, римляни и перси, на 25 декември се чествал денят на Възраждащото се Слънце, който по-късно (IV век) е избран от Християнската църква за Рождение Христово
При древните ингуши и чеченци, завършването на старата година и настъпването на новата се поставяло в зависимост от движението на Слънцето по небосклона. Съгласно техните митове, Слънцето и Луната имат майки, майката на Слънцето се нарича Аза, а майката на Луната – Кинч. През лятото и зимата, по време на слънцестоенето, Слънцето отива на гости при своята майка: през лятото то и гостува три седмици, а през зимата – три денонощия. Излизайки от дома си, Слънцето пътешествало в продължение на шест месеца, след което отново се връщало у дома и отново се впускало в шестмесечно пътешествие. Поради това се считало, че старата година свършва в последния ден преди зимното слънцестоене, т.е. на 21 декември. Следващият тридневен период на зимно слънцестоене започващ от залязването на Слънцето на 21 декември се наричал “малх цIа кхаьча ха” - буквално “времето, когато Слънцето си дошло у дома”. Считало се, че новата година започва след тридневния период на зимно слънцестоене от изгрева на Слънцето в утрото на 25 декабря, когато започва разтежът на деня.Новогодишният празник при чеченците и ингушите се чествал през нощта срещу 25 декември. За празника се колели много животни. Преди празника, огънят в огнището се подновявал и необходимата храна се изпичала и сварявала на новия огън. В стаята с огнището се внасяло дълго предварително изсушено дърво от дъб, което се запалвало откъм дънера. Времето за пълното изгаряне на дървото определяло продължителността на празника. Названието на горящото дърво - “гула” произлиза от чеченския глагол “хила” – “да бъда” и по смисъл съвпада с българското название “бъдник”. Самият празник за семейството започвал в този момент, когато горящото от единия си край дърво се скъсявало дотолкова, че можело да се затвори вратата. Празникът съдържал обилно ядене, пиене, песни и представления на клоуни и артисти. За празника се изпичали хлябове от пшенично брашно. Най-важният хляб бил кръгъл, с лъчеобразни линии започващи от центъра (символ на Слънцето). В хлябовете слагали монети, хлебни зърна и др., по които гадаели кой с какво ще бъде богат през новата година. Преди Новата година в чеченските села ходили млади мъже или момчета (коледари) с обърнати навън шуби, с рунтави маски и рога или с намазани със сажди лица. При ингушите, новогодишният празник се наричал “наджган-цIей” – (дъбов огън) по названието на първия месец наджган цIей бутт (“надж” - дъб), който се наричал още и Огой бутт. По време на празника, младежите, мъжете и жените, събрани в отделни групи ходели на гости и се поздравявали с настъпването на новата година, пожелавайки си счастие и благополучие в новата година. Този празник на древните чеченци и ингуши съвпада по дата и има еднакво съдържание и ритуалност с българския фолклорен празник Бъдни вечер, който също се чества през нощта срещу 25 декември със запалване на отсечено дъбово дърво, наречено Бъдник. Даже названието на горящото дърво при чеченците “гула” семантично съвпада с названието при българите – “бъдник”. “Бъдни вечер” може да се етимологизира като “вечер на бъдното, начало на идното”. Изказната преди хипотеза, че “бъдни вечер” идва от глагола “будувам, стоя буден” [Стойнев Анани. Българските славяни – митология и религия. Изд. Народна просвета. София. 1988, стр. 105] е несъобразена със смисъла и съдържанието на празника. В българския празник също има обреден хляб - кръгла “баница с късмети” и коледари, които ходят от къща на къща. В някои области на България, подобен ритуал с горящо дърво се извършва на Игнажден (Игнатовден, Идинак, Поляз), през нощта на 21 срещу 22 декември. По съдържание и момент на настъпване, този празник е свързан с деня на зимното слънцестоене. При българите празникът има явен езически характер и отразява вярата, че на този ден небето се отваря и младият бог – Слънцето идва при хората като слиза по високо дърво [Българска митология. Енциклопедичен речник. Съставител Анани Стойчев. Издателска група 7М + Логис. 1994. София, стр. 40 и 154]. Съответно, на отсеченото дъбово дърво се гледа като на бог, който носи здраве и имот в къщи. Важно място в новогодишните празници и обряди на древните чеченци, ингуши и други кавказки народи заемало т.н. коледуване – изпълнение на новогодишнии иия. Групи от преправени младежи ходели от къща в къща и изпълнявали коледни песни, а стопаните щедро ги дарявали с подаръци. Ето една такава песен: песн благопожелан "Нека да не спира димът във вашия комин Нека да бъде щастливо вашето огнище! Нека да се умножава вашия добитък, Нека да се умножават вашите кокошки!" Както се вижда, известният български празник Коледуване, действията на коледарите, техните костюми, песни и благопожелания съвпадат напълно с тези при нахчите. Бъдни вечер с горящото дърво – бъдник и обредния хляб с късмети при българите се припокриват напълно с тези при нахчите. Изобщо, цялата новогодишна празничност и обредност при древните нахчи съвпада до най-малки подробности и детайли с българската система от празници и обичаи, характерна за периода около зимното слънцестоене. Друг интересен новогодишен обичай при ингушите и чеченците била обредната игра “Наджигонцх”. Чрез нея се чествало раждането на Слънцето в периода на зимното слънцестоене. Група младежи предварително построявали от сняг дом-крепост на Слънцето и приготвяли много снежни топки – ядра. На 22 декември, когато Слънцето пристигало в своя дом, с помощта на снежните топки и в присъствие на много зрители, младежите разрушавали построената снежна къща, с което помагали на Слънцето да излезе от своя “зимен дворец”. При това се произнасяли заклинанията: “Малх, дIахеца!” - Слънце, пусни ни вътре!, и “Малх, арабала!” -Слънце, излизай!. Подобен обичай при ранните волжски българи е бил много разпространен до приемането на исляма и малко след това, както свидетелстват хрониките на арабския мисионер Мохамед Ибн Фадлан от 955 год. Съгласно описанието на Хаджи-Омар, Нардуган (Мардуган, Мардукан, Нардуан) е болгарски национален праздник "Рождество на Мардукан". Мардуган се празнувал в периода на декемврийското слънцестоене. В последствие бил заимстван от християните и преправен нав която се поставяла кукла на злия бог "Тама-Тархан. "Рождество Христово". Изграждала се снежна крепост, Участниците в праздника си поставяли маски и се разделяли на две половини. Еднитевалиата крепост, а другите се стремели да влязат в крепостта с помощта на огромно чучело наик или камила, направено от бял матерал. По време на шествието бялото чучело било носено на високи копия или возено на талига, а всички пеели и свирели на тръби и бубни. Крепостта се превземала обезателно а куклата на злия бог се окачвала на дърво. Подобно бяло чучело било използвано и от ранните чечено-ингушки коледари по време на тяхното коледуване. защища кон, б снежн Съгласно известната книга Джагфар тарихъ [Бахши Иман. Джагфар тарихъ (Летопис на Джагфар). Гази-Барадж тарихъ (Летопис на гази-Барадж). 1229 - 1246 година, глава 4], тази церемония се извършвала през зимата. Участниците правели снежно градче и после го подлагали на символичен щурм. Ако “защитниците” на града упорствали, то “нападателите” се покачвали на върха на голямо дърво и викали: “Ето Слънцето, великият цар Кубер влезе - могъщо и блестящо, ослепител на враговете! Хас нардуган, Хас нардуган! Бъди винаги наш защитник и помощник!”. Тогава “защитниците” закривали лицата си с ръце и падали ничком, а “нападателите” заемали “града” и окачвали чучелото на “вражеския цар” на върха на дървото. Този обичай бил типичен за жителите-бурджани на град Болград. Друга характерна черта на болгарите – бурджани била наричането на върховния бог Слънце с името Кубер или Сувар (от тук Сурва, сурвакар и сурвакане при дунавските българи !). При ранните дунавски българи такъв обичай не е описван, вероятно поради строгата забрана на новата религия. Имайки пред вид сценария на играта и смисъла на цялата новогодишна обредност, фразата “Хас, хас, мардукан” може да се преведе като “Слънце, не умирай!” от иранското название на Слънцето Хурсет (Хорс по алански и осетински) и основата на общоиранския (и индоевропейски) глагол МАР – умирам, смърт. Пълното припокриване на празнично-обредната система, характерна за периода на зимното слънцестоене при древните чечено-ингуши и при българите показва голямо сходство в календарите на двата народа. Присъствието на тези най-важни празници и тяхното еднакво съдържание, смисъл и ритуалност и при чечено-ингуши и при българите демонстрира наличието на общ и съвпадащ елемент от календарите на двата народа – началото на новата година. От тук може да се очаква, че при българите, 25 декември също е бил много важен празник в началото на тяхната календарна година. Може следователно да се допусне, че както при чеченците, при прабългарите началото на календарната година също е свързано със зимното слънцестоене. Хипотезата, че новата година при прабългарите е започвала в деня на пролетното равноденствие, както е при повечето индоевропейски и ирански народи, не се подкрепя от горните факти. Представените данни показват, ако не се взема пред вид отсъствието на 12-годишна цикличност, по структура, вид и начало на новата година, древният чеченски календар вероятно е бил подобен на прабългарския. Поради връзката им със съответните чечено-ингушски празници, празниците Бъдни вечер, Коледуване и сурвакане при съвременните българи не може да има славянски или тракийски характер, а трябва да е наследен от прабългарите. Те следователно са били значителна част от първоначалното население на България. При някои славянски народи, руснаци, украинци и др. също има празник Коледуване, но при тях този новогодишен празник или е привнесен или има друг смисъл, защото Новата година при славяните се е чествала в деня на пролетното равноденствие, както при повечето индоевропейски народи. През 1999 г., в осетинското списание “Дарьял” (www.darial.online.ru) бе публикувано историческо писмо, писано от аланските князе до папа Бенедикт ХIII, с което те го молят за помощ срущу мюсюлманите. Писмото е датирано с дата 14 юли 1336 г. съгласно юлианския календар, но наред с това стои и друга датировка -“година на мишката, шести месец, трети ден”. Съгласно прабългарския цикличен календар, годината 1336 е действително година на мишката (сомор). Както е известно, аланите и прабългарите са сродни народи с близки езици и почти еднакви държавни титли и звания. На тази основа и съгласно датировката на горното писмо може съвсем обосновано да се допусне, че и при аланите се е ползвал цикличен календар, близък до този на прабългарите. Друг подобен на прабългарския календар е съществувал в Близкия изток преди повече от 2000 години, това е известният Кумрански календар, описан на пергаменти намерени през 1947 г. в пещера северо-западно от Мъртво море. Съгласно Анни Жобер [Jaubert A. Le calendrier des Juibiles et de la secte de Qumran Ses origines bibliques.- VT. 3, 1953, № 2, pp. 250-264] календарът на еврейската религиозна община на есеите от Кумран (примерно II-ри в.пр.н.е., ) е слънчев и има следните особености. Годината се е състояла от 364 дни, 52 недели и 12 месеца. Месеците са разпределени в четири тримесечия от по 91 дни, като всеки първи месец на тримесечието е имал 31 дена, а останалите два - по 30 дни. Всяка неделя имала по 7 дни, като дните от седмицата са симетрично разположени: новата година и първият месец на вяко тримесечие са започвали в сряда, всяка дата и всеки празник винаги настъпват в един и същи ден от седмицата. Годината в кумранския календар е имала един ден по-малко от слънчевата година. Предполага се, че тази разлика се е регулирала с подходящ добавъчен период, за което са изказани различни хипотези [Beckwith R. T. The Modern Attempt to Reconcile the Qumran Calendar with the True Solar Year.— RQ. № 27, 1970, pp. 379—396]. Специални изследвания [Амусин А. Д. Куранская обшина. Ответственный редактор И. М. Дьяконов М., Изд. Наука. Главная редакция восточной литературы изд-ва «Наука», 1983. 328 с.; Milik, 1976. The Books of Enoch. Aramaic Fragments of Qumran Cave 4. Ed. by J. T. Milik with the collaboration of M. Black. Ox., 1976, pp. 273-297] са показали, че самият кумрански календар е заимстван от по-ранен календар, описан в апокрифните книги № 1 на Енох, гл. 72-82 и включен в раздела “Книгата на небесните светила”, датирани около 110 год. пр. н. е. В книгата на Юбилеите 4:16-18 и 6:30-38 също се описва този календар и се посочва Енох като негов създател. Календарът описан в книгата № 1 на Енох и книгата на Юбилеите също е имал 364 дни (Енох 72 : 32 и др.; Юб. 6 : 32), и 52 недели (364:7). В тази връзка е много интересно наблюдението на Бартелми [Barthelemy D. Notes en marge de publications recentes sur les manuscrits de Qumran. RB. 59, 1952, № 2, pp. 199—203], че съгласно календарните изчисления по книгите № 1 на Енох и на Юбилеите, новата година винаги е започвала в сряда, денят в който е сътворено Слънцето, съгласно книгата Битие 1: 14-19. В книгата на Енох [Виктор, Роберт-Жан. Бог и боговете са били хора. Светлина върху книгата на Енох. София. 1982. стр. 156 – 159], в Главата за движението на небесните светила, са описани два календара, единият слънчев (глава 71) и вторият лунно-слънчев (глава 72). Слънчевият календар има 364 дни, разделени в месеци, повечето от които имат 30 дни, но някои са по 31 дни. Слънцето изгрява и залязва през небесни врати (месеци), които са номерирани. Когато Слънцето минава през първата врата (първи месец, начало на годината), денят има минимална продължителност, а нощта максимална. С нарастване номера на месеца, денят расте, а нощта намалява. В четвъртия месец (врата), денят и нощта вече са равни по продължителност – денят на пролетното равноденствие. Следва моментът, когато денят е два пъти по-продължителен от нощта (денят на лятното слънцестоене), от тук може да се заключи, че този календар е създаден и ползван в географска ширина, съответстваща на Северното прикавказие. От този момент, нощта расте за сметка на деня за да достигне до изходната точка (първи месец, врата номер едно), когато имаме зимно слънцестоене. Указва се, че дължината или краткостта на дните и нощите се определя от вървежа на Слънцето. Този факт, наред с отсъствието на сравнения с хода на луната показва, че описаният календар е от слънчев тип. Съгласно номерацията на месеците, годината е започвала от деня на зимното слънцестоене – 22 декември, както при древния чеченски календар и при прабългарския календар. Приведените примери показват, че календарът от типа 4 х 91 + 1 дни с начало денят на зимното слънцестоене е бил широко известен и прилаган в района на Кавказ и Близкия изток. Тези примери вкючват календарите на чеченците, прабългарите и вероятно на аланите, календарът на Енох и кумранският календар. Това е важен факт, който показва, че календарни традиции сходни с тези на прабългарите, реално са съществували и са функционирали в един от най-цивилизованите райони на древния свят. Трудно е да се каже, кой го е приложил пръв, във всеки случай, календарът на Енох е описан около 110 г. пр. н.е., а сигурно е употребяван много преди това. През 1888 година френският астроном М. Армелин представил проект за нов календар, представляващ усъвършенстван календар от Кумран, към който са добавени един ден за обикновената и два за високосната година. В 1954 година този календар е одобрен на 18-та сесия на икономическия и социален съвет на ООН, но поради съпротивата на някои страни неговото внедряване е замразено. Прави впечатление обаче, че в международната литература кумранският календар е широко известен, докато данни за прабългарския календар отсъстват. Причината за това е, че все още много български историци поддържат трудно доказуемата хипотеза, че прабългарите са били малко на брой номади с примитивна култура. Възниква въпросът, ако празникът Бъдни вечер (нощта срещу 25 декеври) е бил важен празник в календарната нова година при българите, какъв е неговият смисъл? Защо той съвпада с Рождество Христово? Християнската църква никога не е криела, че действителният рожден ден на Иисус Христос не е известен и че датата 25 декември (Коледа) е избрана от самата Църква. Първата широко известна и приета от египетската християнска църква в Александрия дата за Рождеството на Христос съвпада с древноегипетския празник на възраждащото се Слънце – денят на зимното слънцестоене. Привързването на Рождеството Христово от светите отци на александрийската църква към слънчевия календар и денят на зимното слънцестоене се обяснява с това, че от най-древни времена народите на Стария свят са считали, че Слънцето като бог първенствува във Вселената над всичко и че точно в деня на зимното слънцестоене денят започва да нараства. Тогава Духът на Вселената се възражда и побеждава над тъмнината. В тази връзка, Фламарион в своята “История на небето” пише, че в древноегипетската традиция Слънцето е изобразявано като юноша по време на пролетното равноденствие, като мъж с голяма брада в деня на лятното слънцестоене, като старец в деня на есенното равноденствие, а в деня на зимното слънцестоене като бебе –младенец. В езически Рим празникът на Възраждането на Слънцето се отбелязвал в нощта на 24 срещу 25 декември и е бил свързан с култа към Митра – слънчевия бог на древните перси – зороастрийци, чийто култ отдавна е бил възприет от древните римляни. В 337 г. римският папа Юлий I утвърдил с указ датата 25 декември като ден на рождеството Христово. Съединяването на празника на Слънцето с Рождеството Христово в Рим до голяма степен е улеснено от съня на римския император Константин Велики на 27 Октомври 312 г. Преди т.н. битка за Рим, той видял върху Слънчевия диск кръст с инициалите на Исус Христос и надписа "In hoc signum vinces" (Това са знаците на победата). След победата, Константин Велики провъзгласил християнството като държавна религия в Римската империя. Съединяването на “езическия” празник на Слънцето с рождеството Христово е било чисто прагматичен ход на църквата, която е съзнавала, че този много популярен празник е неизкореним. Представените факти показват, че празникът на “горящото дъбово дърво” (Наджган - Бъдни вечер -25 декември) при чечено-ингуши и българи може да бъде свързан с древния Празник на възраждащото се Слънце. Самото “горящо дъбово дърво” е олицетворявало Слънцето, което, съгласно представите на древните хора, чрез своя огън произвежда светлина и топлина за хората. Този празник е бил един от най-популярните празници в Стария свят и няма нищо чудно, че се среща и при чеченци и българи, които са древни народи, живяли в съседство дълго време. Таблица № 1. Астрономичен и календарен смисъл на началните дни в календара на древните българи. Ден от Юлиянския календар | Пореден ден от прабългарския календар | Ден от седмицата според прабългарския календар | Астрономичен и календарен смисъл на деня | 21 Декември | 364 – ти ден | Неделя | Последен номериран ден на старата година | 22 Декември | 365 –ти ден | Единак | Добавъчен, извънседмичен ден, ден на зимното слънцестоене – празник | 23 декември | 1 – ви ден | Понеделник | Първи ден на новата година | 24 декември | 2 – ри ден | Вторник | Втори ден на новата година | 25 Декември | 3 – ти ден | Сряда | Трети ден - Ден на възраждащото се Слънце |
Пред вид на факта, че месеците в чеченския календар са започвали на 22 число, следва че фактически началото на чеченската нова година е бил 22 Декември, докато 25 Декември е бил празник на възраждащото се Слънце. В традиционния български фолклор също съществуват такива два празника, разположени на същите дати и с подобно съдържание – Еднажден (нощта срещу 22 декември) и Бъдни вечер (нощта срещу 25 декември). Може да се допусне, че Еднажден (22 декември) е бил добавъчният, 365-ти ден от старата година в календара на древните българи, денят на зимното слънцестоене а 25 Декември е бил денят на възраждащото се Слънце. Названието Еднажден или още Единак указва на изолираността на този ден, посочва, че този ден е поставен в различна позиция спрямо останалите 364 дни. Бъдни вечер, Бъдник и Гула указват, че от този ден започва бъдното, бъдещото ново време, новата година. На второ място, описаният календарен и обреден смисъл на празниците Еднажден и Бъдни вечер при българите се потвърждава и от вложеното в тях митологично съдържание, което съгласно [Българска митология. Енциклопедичен речник. Съставител Анани Стойчев. Издателска група 7М + Логис. 1994. София, стр. 40 и 154] се състои в честване на раждането на новият “млад бог” - Слънцето. Както се вижда, почти всички народи от Стария свят (египтяни, иранци, римляни) са празнували празника на възраждащото се Слънце – 25 декември, но не като новогодишен празник, защото според техния календар, годината е започвала най-често от деня на пролетното равноденствие. Нахците и кавказките българи също са чествали празникът на възраждащото се Слънце, но като новогодишен празник, защото той е стоял в началото на тяхната календарна година. В сходния на прабългарския календар на Енох, Новата година винаги е започвала в сряда, съгласно наблюдението на Бартелми [Barthelemy D. Notes en marge de publications recentes sur les manuscrits de Qumran.— RB. 59, 1952, № 2, pp. 199—203]. Това вероятно е свързано с факта, че срядата е трети по-ред ден, в който съгласно библията [книгата Битие 1: 14-19] бог е сътворил Слънцето. От тук може да се предположи, че в прабългарския календар денят след Бъдни вечер е първата сряда в първата седмица на годината. В такъв случай, дните около прабългарските новогодишни празници ще изглеждат съгласно представената таблица № 1. Разбира се, за да се докаже горната хипотеза са нужни още много допълнителни данни Вероятно, всички описани по-горе дни от 21 декември до 25 декември са били празнични, свободни от физически труд. Техният брой е общо пет, колкото са добавъчните празнични дни в календара на древните египтяни. В древния Рим, по същото време са се чествали известните Сатурналии, най-веселите пет поредни дни, в които всеки е имал право да се превъплащава в образа на своята противоположност. Тази традиция да се празнува в пет поредни дни около Коледа е съхранена и в християнската епоха. Иван Танев Иванов (Статията е публикувана в българо-унгарското списание HAEMUS - 2006 / 2 (Ivan Tanev Ivanov , Az év kezdete a protobolgár naptárban )
Добавете тази страница към любимата Ви социална мрежа, към любими, отметки....
|