Календарът на древните българи е бил от типа 4 х 91 + 1 дни с недобре установена Нова година. В апокрифните книги на Енох и Юбилеите е описан календар от подобен тип, 4 х 91 дни, за чийто създател е обявен Енох и който е ползван от религиозната секта на есеите. Представят се нови данни, че в предхристиянско време подобен календар са имали и нахчите, предците на днешните чеченци и ингуши, които са били съседи на прабългарите в Кавказ повече от пет века. Новата година при нахците се чествала на 25 декември по същия начин със запалено дъбово дърво, както се чества традиционния български празник Бъдни вечер на 25 декември.

На тази основа се изказва предположението, че в прабългарския календар празникът Бъдни вечер също е бил най-важният празник в началото на новата година. Изказва се хипотезата, че в календара на прабългарите, 21 декември е бил последната неделя на старата година, 22 декември (празникът Единак – денят на зимното слънцестоене) е бил добавъчния, извънседмичен ден, след който на 23 декември е започвала първата седмица с понеделник. На първата сряда (25 декември – деня на създаването на Слънцето според книгата Битие: 1: 14-19) прабългарите са чествали денят на Възраждащото се Слънце. Това се обосновава с факта, че календарът при българи и нахци е бил слънчев, а при повечето народи от Стария свят, включително египтяни, римляни и перси, на 25 декември се чествал денят на Възраждащото се Слънце, който по-късно (IV век) е избран от Християнската църква за Рождение Христово

  В Стария свят са използвани множество календари, които могат да се сведат към един от следните три вида: лунен, лунно-слънчев и слънчев. 12–месечната лунна година се състои от 354, 36706, а слънчевата – от 365, 2422 денонощия. В лунните календари годината се закръгля на 354 дни, разпределени в 12 лунни месеца, докато при слънчевия календар годината има 365 дни, разпределени в 12 месеца. И в двата случая избързването на календара спрямо съответната реална продължителност на годината се коригира чрез добавяне на високосни дни или месеци. Основен недостатък на лунния календар, който е най-древен и примитивен е “блуждаенето” на началото на годината, което се измества всяка година с около 11 дни напред.

Това отчасти е избягнато при лунните календари с интеркалация (вмъкване) на високосни месеци, известни като лунно-слънчеви календари. В този тип календари, за да се изравнят определен брой цели лунни месеци към друг брой цели слънчеви години се налага да се вмъкват допълнителни високосни месеци. Най-често срещан е т.н. Метонов цикъл, при който на всеки 19 слънчеви години се вмъкват 7 допълнителни лунни месеци. При тези календари, новата година се мести в един интервал от около 30 дни около даден избран ден. Съвременният мюсюлмански календар е типичен лунен календар без никакви интеркалации.

  Най-точните календари от лунен тип са вавилонския и китайския. Вавилонският се е състоял от 12 лунни месеци от по 29 или 30 дни. Интеркалацията се е извършвала, като на всеки 19 години са добавяни 7 високосни месеци. Новата година е блуждаела около деня на пролетното равноденствие. Този календар е възприет от ранните иранци и използван до VI в.пр.н.е., когато бил въведен т.н. зороастрийски календар, който в основни линии съвпада с египетския слънчев календар, но новата година е блуждаела около деня на пролетното равноденствие – денят Ноуруз. В XI-ти век в този каледар са въведени високосни години, така че новата година е станала твърдо фиксирана за деня на пролетното равноденствие. При китайския луннно-слънчев календар също се прави интеркалация от вавилонски (метонов) тип, обаче новата година блуждае около края на месец януари, началото на сеитбата на ориза. В добавка, той съдържа 12-годишен животински цикъл, чието начало и произход не са съвсем ясни

  Най-съвършени са слънчевите календари понеже с минимален брой интеркалации се постига точност. Първият слънчев календар е древноегипетския. Първоначално, годината е започвала в деня на лятното слънцестоене и е продължавала 360 дни, разпределени в 12 месеца (вероятно заемка от шумерите), всеки по 30 дни, което е очевидна връзка с лунния календар. По-късно се е наложило дабавяне на още 5 дни в края на годината за грубо изравняване на египетската календарна година със слънчевата година. В този си вид (12 х 30 дни + 5 допълнителни), египетския календар е използван в продължение на около 4000 години. Поради недостига на ¼ ден, новата година и всички празници са “блуждаели” напред и в продължение на 1461 години са се връщали в началното си положение. Този календар е заимстван от много близкоизточни и средноазиатски народи: персийци, арменци, грузинци, согдийци, хорезмийци и др.

В 46 г.пр.н.е., римският император Гай Юлий Цезар го налага в Рим с тази модификация, че добавъчните 5 дни са разпределени в отделните месеци, които вече не са с равна продължителност. На всеки четири години се правела интеркалация с един добавъчен ден. Новата година е започвала на 01 януари, рождения ден на императора. На Никейския събор в 325 г. юлианския календар е приет като задължителен за целия християнски свят. По късно, той е усъвършенстван от папа Григорий с допълнителни интеркалации от по-висш порядък, което практически е премахнало изоставането на календара спрямо реалната астрономична година. Това което отличава слънчевите календари с интеркалация от всички останали календари е отсъствието на блуждаене на техните празници и важни дати.

  Поради липсата на достатъчно данни, прабългарският календар не е описан в достатъчно подробен вид. Обикновено той се възстановява по данни от исторически документи, традиционната българска митология и фолклор, а така също и чрез сравнителен анализ с подобни нему календари от народи, които са сродни или исторически съседи на древните българи. Първоначално е считано, че той е от най-примитивен, лунен тип [Маркварт Й. “Старобългарските изрази в надписа от Чатлар (Крумово) и старобългаският списък на князете”, сп. “Минало”, кн. 7, 1912  год.; Дж. Бъри “Хронологичнияг цикъл на българите”. Сп. Минало, кн. 4, 1910 год.].

Унгарският учен Йожеф Микола [Тюркско-българското летоизчисление сп. Минало, 1914, кн.2] приема, че календърт на древните българи е тюркски и е заимстван от китайския лунно-слънчев цикличен календар. Друг унгарски историк, Геза Фехер [Именникът на българските ханове - летоизчислението на прабългарите. Годишник на Народния музей 1922-1925] коригира тази хипотеза, приемайки, че прабългарите са заели цикловия животински календар от китайците много преди тюрките. И тази хипотеза обаче остава без сериозна аргументация след установяването на факта, че китайците са възприели 12-годишните животински цикли когато прабългарите са били вече до Кавказ.

Фиг. 1. Розета от с. Якимово, област Монтана. IX – X –ти век. Национален археологически музей – София [История на България. Том II. Първа българска държава. Издателсво на БАН. София. 1981. Стр. 67].

   По-нови автори [М. Москов. Именник на българските ханове - ново тълкуване С. 1988] се опитват да представят прабългарския календар не много убедително като лунно-слънчев. Най-нови изследвания обаче показват, че той е от слънчев вид [Добрев, П. Царственик на българското достолепие. София. 1998; Кръстев, Г. "Прабългарският календар", Варна, 1999]. С помощта на материали от българския традиционен фолклор се установява, че годината е имала 365 дни, един от които е бил изолиран. Останалите 364 дни на годината са били разделени в четири равни групи. От тук се прави изводът, че всяка група е имала по 91 дни, разделени в три месеца, два по 30 и един с 31 дни.

Подобно чисто логическо заключение е обосновано, но трябва да се подкрепи и с други данни. На основа на данните от намерената в Плиска календарна розета от бронз се счита, че прабългарите са групирали дните в недели, като всяка неделя е съдържала по седем дни свързани със седемте небесни светила – планети.  В подкрепа на тази структура на прабългарския календар може да се приведе и розетата от с. Якимово, считана за прабългарски артефакт (фиг. 1). Според мене, смисълът и предназначението на този предмет може да се обясни по следния начин. Известни са много такива кръгови предмети, употребявани в Китай, древен Египет и в по-ново време на територията на черняховската култура (Украйна) като календари, които съдържат само един кръг, разделен на 12 сегмента  (Фиг. 2-3).

Всеки сегмент е указан с йероглиф или е разграфен с характерни знаци. Чрез знаците по тези кръгове са указани особеностите на климата, характера на селскостопанската работа и най-важните празници в различните годишни времена и месеци. Розетата от Якимово най-вероятно е също календар, както указва формата и броят на сегментите. Обаче, този календар се състои се от три концентрични кръга, външният разделен на 12 сегмента, отговарящи на календарните месеци. Средният кръг е разделен на четири равни сегмента по такъв начин, че всеки от тях вмества по три месеца от външния кръг. Тези сегменти отговарят на четирите сезона, всеки по 91 дни. Най-вътрешният кръг е изолиран, празен и вероятно символизира най-важният ден в годината, добавъчния 365-ти ден – Единак или Еднажден.

В розетата от Якимово са вписани няколко соларни символа, срещащи се на много места в Плиска, Преслав, Мадара и др. Всеки един от нейните кръгове с точка в средата е типичен соларен символ, радиалните лъчи в средния кръг очертават правоъгълен кръст, който също е соларен символ. Този кръст е вписан в кръг, което също е соларен символ. Лъчите, изхождащи от центъра са разположени по радиусите на кръговете и имат нарастваща дебелина с отдалечаване от центъра. Това подчертава способността на кръговото тяло да излъчва енергия. Като цяло, розетата от Якимово символизира Слънцето и подчертава слънчевия характер на календара. Във средния кръг има вписани още четири отсечки, чиято роля е трудно да се определи. Вероятно те указват, че на всеки четири години има една високосна, която продължава с един ден повече от останалите три обикновени години.  

Фиг. 2. Древноегипетски календар. Във формата на кръг са показани 12-те месеца на древноегипетската слънчева година, чийто названия са обозначени с йероглифи.

   Счита се, че изолираният 365-ти ден е играел роля на важен общонароден празник, след който е започвало отброяването на календарните дни. Много изследователи предполагат се, че това е традиционният за българския фолклор празник, наричан с народните имена Еднажден, Единак и Поляз (християнизиран като Игнажден, нощта на 21 срещу 22 декември). Има и друг български фолклорен празник, нощта на 24 срещу 25 декември (Бъдни вечер, нощта срещу Коледа – рождество Христово), който се чества с подобна символичност.

И в двата случая се пали дъбово дърво – бъдник, и след двата случая се смята, че започват т.н. “мръсни дни” [Българска митология. Енциклопедичен речник. Съставител Анани Стойчев. Издателска група 7М + Логис. 1994. София, стр. 40 и 154]. Най-важната особеност на тази календарна структура е, че във всяка година, всяка дата и съответно празник винаги съвпада с един и същ ден от неделята. Пред вид на отсъствието на блуждаене и строгата фиксираност на празниците Нова година, Еднажден и др. трябва да се заключи, че прабългарският календар е от слънчев тип и е бил отлично уравновесен със слънчевата година посредством подходящи интеркалации. Това сигурно е ставало чрез добавяне по един високосен ден на всеки четири години. Не е невъзможно и наличието на интеркалации от по-висш порядък.

  В този си вид (4 х 91 + 1 дни), прабългарският слънчев календар не прилича нито на египетския и сродния му зороастрийски, нито на римския юлиянски календар. Например, твърде късно, даже в VI в. в Армения е възприет слънчев календар от египетски тип (12 месеца х 30 дни + 5 допълнителни дни), без добавъчни месеци или дни. При прабългарския календар липсват добавъчните 5 дни, а новата година не съвпада нито с деня на пролетното равноденствие, нито с деня на лятното слънцестоене. В добавка, прабългарския календар е циклов, като годишният цикъл при него продължава една юпитерова година (12 слънчеви години с животински названия). От древните календари без китайския, зороастрийският календар е бил също циклов, но цикълът при него е траял 30 години (една сатурнова година).

 

Фиг.  3.   Гадателен кръг — календар от IV век от село Лепесовка в Украйна.  Календарът принадлежи на представителите на т. н. Черняховска култура, които са били в мнозинството си скито-сармати. С помощта на кръга може да се узнаят датите за селско-стопанските работи и да се извършват календарни гадания Вместо надпис, всеки месец се характеризира със защриховка, присъща само на него.

   Възниква въпросът, съществува ли друг календар в района на обитаването на прабългарите, който да прилича на прабългарския? Целта на настоящата статия е да се обогатят знанията ни за прабългарския календар чрез сравнителния метод, като се сравняват характерните особности на древния езически календар и новогодишна обредна система при някои древни кавказки народи (чеченци и ингуши) с тези при българите.

  Нахските племена, предци на днешните чеченци и ингуши, живеят в района на Северен Кавказ от началото на III-то хилядолетие пр. н.е. досега. През II-то хилядолетие пр. н. е., на тяхната територия на обитаване се заражда т.н. майкопска археологична култура. На границата на новата ера, нахците живеещи в равнината влизат в контакт с новодошлите алани и българи, образували свои държави на север от Кавказ и в района на Берсилия, днешен Дагестан. Арабски източници от IX–X век пишат за многочислени ранни градове и крепости на българи и алани, между които Хумар, Булгар Балк, Семендер и Беленджер. От II-ри век насетне, Алания се споменава като единна държава, оказваща значително влияние върху съседните народи. Подобно е положението и с ранната българска държава на север от Кавказ, Берсилия, на територията на днешен Дагестан, която по-късно се трансформира във Стара Велика България. По този начин, преди изселването на българите към Дунавска и Волжска България, те живеят на север от Кавказ в близък контакт с местните народи, най-вече нахци в продължение на повече от 5 века. През този продължителен интервал от време са обменяни културни ценности между прабългарите и местните народи.

  Чеченците и ингушите са уникални народи с това, че християнизацията при тях настъпва през византийската епоха, но е краткотрайна и повърхностна, след което отново се възстановява старата езическа религия и обредност. В началото на XVIII век те биват ислямизирани, което води до забрана и изоставяне на предишните обичаи. Много елементи от тях обаче все още се помнят. В последно време, благодарение на усилията на руските этнографи А. Тутаев, И. Дахкильгов, М. Ужахов, 3. Мадаев, А. Танкиев и др., малко по малко се възстановява новогодишната празнична обредност на древните нахци и вайнахи, предците на съвременните чеченци и ингуши.

  Наскоро беше публикувана книга, в която се описват елементи на древната материална и духовна култура на чеченците [Л. Ильясов. Тени вечности. Новая книга о средневековых памятниках горной Чечни:  http://www.unesco.ru/rus/articles/2004/admin040420005120205.php . Съгласно тази книга, от най-древни времена чеченците са имали доста точен предхристиянски календар. Годината се състояла от дванадесет месеца и наброявала 365 дена. Календарът се делял на четири части, в които имало 12 месеца (бутт). Съгласно данните, събрани от З. Мадаев, названията на месеците при чеченците били следните:

1.  Огой-бутт – 22 декември – 22 януари;              
2. Нажи-бутт – 22 януари – 22 февруари;
3. Мархи-бутт – 22 февруари – 22 март (март означава сърп)
4. Биэкарг-бутт – 22 март – 22 април;
5. Тушоли-бутт – 22 април –22 май (Тушоли е богинята на пролетта при чеченците)
6. Сели-бутт – 22 май – 22 юни (Села е главният бог-гръмовержец на чеченците)
7. Мангал-бутт – 22 юни – 22 юли (мангал –коса, селскостопански инструмент)
8. Мятсел-бутт – 22 юли –22 август;
9. Эгиш-бутт – 22 август – 22 септември;
10. Тав-бутт – 22 септеври – 22 октомври;
11. Ардар-бутт – 22 октомври – 22 ноември;
12. Эрх-бутт – 22 ноември – 22 декември;

1. Оршот-де – понеделник (първи ден);

2.      Шинари-де – Вторник (втори, от шиъ -две);

3.      Кхаари-де – сряда (трети, от кхоъ - три);

4.      Еари-де – четвъртък (има връзка с диъ - четири);

5.      Периска – петък (от параскеви – петък по гръцки);

6.      Шуота-де – събота (от саббат –събота по еврейски);

7.      Киран-де – неделя (вероятно от киряки – неделя по гръцки).

  В езическо време, религиозната система на чеченците била силно концентрирана около главния бог Слънцето (Малх), което е изобразявано с характерни символи: кръст, триквестър, кръг, кръг с точка, кръг с кръст в средата, розета, спирала. Същите символи в големи количества са оставени и от прабългарите в техните предхристиянски градежи от Плиска, Мадара, и другаде [Л. Дончева-Петкова. Знаци върху средновековни археологически паметници (VII-X век). София. БАН, 1980, стр. 17-18]. Вече има достатъчно доказателства, че при древните българи Слънцето също е било главен бог до степен на изразен монотеизъм.

  Езическите празници при ингушите били свързани с определени календарни дати.

Годината в ингушкия календар започвала с месеца “Наджигонцар”, койтоъответства на януари и празникът честван в този месец се считал най-главен. Другите месеци са: с

Втори месец - Мархий бутт.

Трети месец - Бекарга бутт - месец на кукувицата. Тази птица, както е известно, няма свое гнездо и поради това в  този месец не се разрешавало да се женят и омъжват.

Четвърти месец - Тушоли бутт  - Месец на богинята на пролетта и плодородието, когато са се правили повечето сватби.

Пети месец - Села бутт -  Месец на бога на гърма и мълнията, Села. При прабългарите, този бог се е казвал Анишир, т.е, Ан Шир, или Бог Шир, което е близко до Села.

Шести - Мангала бутт - Месяц на сенокоса. В планините се нарича Оасара бутт - месец  прополки.

Седми - Мят-Сели бутт -месец на божеството Мят-Сели.

Осми - Мяцхали бутт  - месец на божеството Мяцхали.

Девети - Тов бутт  - месец на повторния сенокос.

Десети - Аьрха бутт - месяц на събирането на овцете.

Единадесети - Оагой бутт - месец на божеството Оагой (Огой). 

Иван Танев Иванов

Статията е публикувана в българо-унгарското списание HAEMUS - 2006 / 2 (Ivan Tanev Ivanov , Az év kezdete a protobolgár naptárban )

 Край на 1-ва част.