Един симптом наистина прави човека здрав, като осъществява в тялото онова, което липсва в съзнанието му, но този обиколен път не може да разреши окончателно проблема.

Защото в съзнанието си човек остава болен дотогава, докато не интегрира сянката. При това телесният симптом представлява необходимия обиколен път, но никога - самото разрешение. Единствено в съзнанието си човек може да узнава, да научава, да изпитва и да преживява.

Дори когато тялото създава необходимите предпоставки за придобиване на подобен опит, трябва да признаем, че процесът на възприемане и преработване на информацията протича в съзнанието.

Например преживяваме болката изключително в съзнанието, а не в тялото си. И в този случай тялото служи само като посредник, който помага за натрупването на опит на това равнище (че в последна сметка тялото не действува принуждаващо, се вижда ясно от болката-фантом).

Струва ни се, че е важно - въпреки тясното взаимодействие между съзнанието и тялото - да умеем да правим мислено ясна разлика между тези две равнища, ако искаме да схванем правилно поуката от болестта.

Образно казано, тялото е мястото, където един идващ отгоре процес достига най-ниската си точка и затова после сменя посоката, за да се изкачи отново нагоре. Една падаща топка се нуждае от материална среда, за да може отново да отскочи нагоре.

Ако се спрем на тази „аналогия за горе и долу", ще видим, че процесите на съзнанието се „спускат и пропадат" в телесното, за да се превърнат там в противоположния си полюс и отново да могат да се издигнат в сферата на съзнанието.

Всеки архетипен принцип при човека трябва да се концентрира в телесното и материалното, за да стане наистина разбираем и познаваем. Но чрез опита отново напускаме материалното и телесното равнище и се издигаме до съзнанието.

Всяка съзнателна стъпка към познанието оправдава дадено проявление и същевременно го освобождава от неговата необходимост.

Отнесено конкретно към болестта, това означава, че един симптом не може да разреши проблема на телесно равнище, а само осигурява предпоставката за една стъпка към познанието.

Всеки телесен симптом е проводник на някакъв опит. Но доколко опитът в отделния случай ще достигне до съзнанието, не може да се предскаже. И тук важат същите закони, като при всеки учебен процес. Например при всяка аритметична задача, с която се сблъсква, детето неизбежно научава по нещо, но остава открит въпросът кога скритият зад нея математически принцип ще бъде окончателно разбран. Докато детето още не е схванало принципа, то ще бъде склонно да приема всяка отделна задача като мъчение.

Едва разбирането на принципа (съдържанието) освобождава задачите (формата) от привкуса на мъчението. Аналогично всеки симптом е призив и възможност да се види и схване същинският, скрит зад привидното проблем.

Не стане ли това, защото, например, изцяло сме затънали в проекцията и разглеждаме симптома като случайно, функционално обусловено смущение, тогава призивът за осъзнаване на проблема ще продължи с още по-голяма интензивност.

Този континуитет -от деликатната покана до настойчивия натиск -наричаме степени на ескалация. Всяка степен представлява едно повишаване на интензивността, с която съдбата приканва човека да подложи на съм­нение обичайната си гледна точка и да интегрира съзнателно нещо, което досега е потискал.

При това, колкото по-силна е собствената съпротива, толкова повече се увеличава и натискът от страна на симптома.

В следващата таблица са представени седемте степени на ескалация. Това разделение не бива да се тълкува като една абсолютна и закостеняла система, а като опит да се онагледи идеята за ескалацията.

1) Психичен израз (мисли, желания, фантазии)
2) Функционални смущения
3) Акутни физически нарушения (възпаления, травми, злополуки)
4) Хронични нарушения
5) Неизлечими процеси, органични изменения, рак
6) Смърт (предизвикана от болест или нещастен случай)
7) Вродени деформации и нарушения (Карма)

Преди даден проблем да се прояви в тялото като симптом, той загатва за себе си в душата като тема, идея, желание или фантазия. Колкото по-открит и отворен е човек за импулсите, изпращани от подсъзнанието му, и колкото по-готов е някой да даде свободна воля на подобни импулси, толкова по-жив (и неортодоксален) ще бъде житейският му път.

Но ако той следва съвършено определени представи и норми, тогава е невъзможно да позволи да го ръководят такива импулси, идващи от подсъзнанието, защото те поставят под съмнение досегашните и създават нови приоритети. Такъв човек пресушава в себе си онзи избор, от който обикновено произтичат импулсите, и живее с убеждението, че не познава „подобни проблеми".

Този опит - да станеш безчувствен в душевната сфера - вече отприщва първата степен на ескалация: получаваш симптом - дребен, безобиден, но верен. По този начин се е осъществил един импулс, макар че осъществяването му е трябвало да бъде предотвратено. Защото и душевният импулс иска да бъде трансформиран, т. е. изживян, да се спусне във веществеността.

Ако тази трансформация не се извърши доброволно, тя става по околния път на проявлението на симптоми. На това място ясно проличава общовалидното правило, че всеки импулс, който се лишава от своята идентификация, отново се приближава към нас, привидно отвън.

След функционалните смущения - придружени обикновено с кратка първоначална съпротива - с които бързо се свиква, се проявяват, преди всичко, остро възпалителните симптоми, които, според проблема, могат да се локализират почти навсякъде в тялото.

Лаикът разпознава добре тези симптоми по окончанието „ит". Всяко инфекциозно заболяване представлява една актуална покана да се осъзнае нещо и цели - както ще обясним подробно във втората част - да направи видим някакъв неосъзнат конфликт.

Ако това намерение не успее - в края на краищата нашият свят е настроен враждебно не само към конфликтите, но и към инфекциите - тогава острите възпаления приемат хронична форма с окончание „оза". Който не разбира актуалната покана за промяна, си осигурява един постоянен ментор, готов да го придружава дълго време. Хроничните процеси показват тенденцията да причиняват необратими телесни изменения, които се окачествяват като неизлечими болести.

Рано или късно, това развитие довежда до смърт. Тук може да се възрази, че в последна сметка всеки живот завършва със смърт и поради това смъртта не се вмества в нашата тема като степен на ескалация. Но не бива да убягва от вниманието ни фактът, че смъртта винаги е и носител на информация, тъй като тя напомня по най-впечатляващ начин на човека простата истина, че всяко материално съществуване притежава начало и край и затова би било глупаво да се вкопчваме в него.

Призивът на смъртта дебне винаги: Простете се! Простете се с илюзията на времето и се откажете от илюзията на аз-а! Смъртта е симптом, тъй като е израз на полярността и като всеки друг симптом е лечим чрез единение.

С последната степен на ескалация, а именно вродените нарушения и деформации (недъзи), краят на правата опира отново до нейното начало. Защото каквото не сме разбрали до часа на смъртта си, съзнанието отнася със себе си като проблем в следващото прераждане.Тук се докосваме до една тема, която все още не се приема за естествена даденост от нашата цивилизация.

Тук не е най-подходящото място да обсъждаме учението за прераждането, но трудно можем да избегнем споменаването на отношението ни към него, понеже иначе изложението ни за болестта и изцелението, в някои случаи, би било неразбираемо. Защото за мнозина съдържателната концепция за болестните симптоми изглежда неприложима както спрямо детските болести, така и, особено, спрямо вродените нарушения.

Тук учението за прераждането би улеснило разбирането, макар да се излагаме на изкушението да търсим в някой предишен живот „причините" за сегашното си заболяване. Подобно начинание е също толкова заблуждаващо, колкото и търсенето на причините в сегашния живот.

Въпреки това видяхме, че нашето съзнание се нуждае от представата за линейността и времето, за да може да разглежда процесите на двуполюсната плоскост на съществуването. В този смисъл идеята за „миналия живот" също е необходим и смислен начин да се разгледа пътят, който съзнанието изминава, докато се учи.

Ето една илюстрация на тази взаимовръзка: Един човек се събужда сутринта - за него това е нов ден и той решава да го организира така, както си иска. Но без да се впечатлява от това негово намерение, същата сутрин се появява съдия-изпълнителят и иска от него да върне някакви пари, макар човекът да е в състояние да докаже, че този ден още не е похарчил нито стотинка, нито пък е вземал заем.

Доколко учуден ще бъде човекът от събитието зависи от това дали е готов да разпростре своята самоличност върху всички дни, месеци и години, предхождащи въпросния ден, или желае да се идентифицира единствено с него.

В първия случай, той няма да се изненада нито от посещението на съдия-изпълнителя, нито от устройството на тя­лото си и други житейски обстоятелства, с които се е сблъскал през този нов ден.

Той ще разбере, че не може да организира новия ден както си иска, тъй като, въпреки прекъсването на нощта и съня, досегашният континуитет продължава и в този нов ден. Ако човекът приеме прекъсването на нощта като повод да се идентифицира само с новия ден и загуби връзка с досегашния си път, ще сметне всички споменати събития за голяма несправедливост и за случайни и своеволни спънки в осъществяването на намеренията му.

Ако заменим в този пример деня с живота, а нощта със смъртта, ще проличи разликата в пред­ставата за света, която възниква, благодарение на приемането или отхвърлянето на преражданията.

Прераждането уголемява измеренията на схващането, разширява погледа и така моделът се разпознава по-добре. Но ако го използваме - както често се случва - единствено за да продължаваме да изтласкваме назад мнимите причини, тогава ще злоупотребим с него.

Ако човек осъзнае, че този живот е само миниатюрен отрязък от пътя му към познанието, ще му бъде полесно да приеме за закономерни и смислени твърде различните изходни позиции, от които хората започват живота си, вместо хипотезата, че всеки живот възниква като еднократно съществуване чрез случайно смесване на генетичен материал.

За нашата тема е достатъчно да осъзнаем, че човек се ражда на света с ново тяло, но със старо съзнание. Това състояние на съзнанието, което е донесъл със себе си, е израз на досегашния му познавателен опит. Така човек носи със себе си своите специфични проблеми, като използва след това околния свят, за да ги реализира и преработи. В този живот даден проблем не може тепърва да възникне, а само да стане видим.

Но нека отбележим, че проблемите не са възникнали и в миналите животи, защото те изобщо не възникват във формалната сфера. Подобно на вината и греха, проблемите и конфликтите са неизбежни изразни форми на полярността и следователно съществуват а приори. В един езотеричен наръчник се натъкнахме на изречението: „Вината е несъвършенството на неузрелия плод".

Също както възрастният, и детето е затънало дълбоко в проблемност и конфликтност. Но обикновено децата имат по-добър контакт с несъзнателното и оттам - куража да осъществяват спонтанно изплуващите на повърхността импулси - доколкото „умните възрастни" им дават свобода.

С възрастта обикновено разграничаването от несъзнателното, а също и упоритото придържане към собствените норми и лъжи нараства и в резултат на това с напредването на годините се увеличава и предразположението към болестните симптоми.

Но по принцип всяко живо същество, което има дял в полярността, не е здраво, следователно е болно.

Това се отнася и за животните. Но и тук изпъква ясно взаимната зависимост на болестта и образуването на сянката. Колкото по-малка е диференциацията, а оттам - заплитането в полярността, толкова повече намалява податливостта към болестта

Колкото повече едно живо същество се развива в двуполюсния свят и овладява присъщата на този свят способност за познание, толкова по-предразположено е към болест.

Човекът е носител на най-високоразвитата форма на познавателната способност, която ни е известна, и чрез нея най-силно изживява напрежението между двата полюса, съответно и болестта намира най-висшия си смисъл в човешкото царство.

Степените на ескалация при болестта служат като посредник, изразяващ все по-настоятелния призив, и който неотстъпно засилва своя натиск. Няма сериозни заболявания или нещастни случаи, които падат като гръм от ясно небе, а само хора, к­ито твърде дълго са вярвали в ясното небе.

Само онзи, който не се самозалъгва, не може да бъде разочарован!