Няма граница между теб и предмета,намиращ се съвсем наблизо, също както няма и разстояние между теб и отдалечените предмети. Всички неща, най-малките и най-големите, най-ниските и най-високите, са вътре в теб, еднакви по произход. Един-единствен атом съдържа всички елементи на Земята.

Едно-единствено движение на духа съдържа всички закони на живота. В една единствена капка вода се крие тайната на безбрежния океан. Една-единствена твоя форма на проявление съдържа всички форми ш проявление на живота изобщо.
Халил Джубран

ЧОВЕК КАЗВА „АЗ" и под това разбира най-напред множество различни идентификации: „Аз съм мъж, германец, баща на семейство, учител. Аз съм активен, динамичен, толерантен, работлив, обичам животните, противник съм на войната, пия чай и съм любител готвач. И т.н., и т.н."

Такива идентификации някога са били предшествани от решения, свързани с избор на една от две възможности, бил е интегриран единият полюс и изключен другият. Така идентификацията „аз съм активен и трудолюбив" същевременно изключва „аз съм пасивен и мързелив". Обикновено от дадена идентификация бързо се поражда и преценка: „Човек трябва да бъде активен и трудолюбив - не е хубаво да си пасивен и мързелив".

Независимо от това доколко се опитваме да подкрепим това мнение с допълнителни аргументи и теории, самата преценка си остава субективно убедителна.

Обективно погледнато, това е само една възможност да бъдат видяни нещата - и тя е много произволна. Какво бихме си помислили за една червена роза, която високо заявява: „Да цъфтиш с червени цветове е хубаво и правилно, а със сини - опасно и погрешно". Отхвърлянето на някакво проявление винаги е признак за липсваща идентификация (затова и теменужката не отрича сините цветове!).

Така всяка идентификация, която почива на някакво решение, отрича единия полюс. Всичко това обаче, което не искаме да бъдем, което не искаме да откриваме у себе си, което не искаме да преживеем, което не искаме да допуснем в своята идентификация, образува нашата сянка.

Защото отхвърлянето на половината от всички възможности далеч не ги кара да изчезнат, а само ги прогонват от отъждествяването с аз-а или от висшето съзнание.

Това, че едно „не" е пропъдило единия полюс от на­шия кръгозор, не значи, че е премахнало присъствието му. От този момент отхвърленият полюс продължава да живее в сянката на нашето съзнание. Както малките деца вярват, че като си затворят очите стават невидими, така и хората вярват, че могат да се освободят от едната половина на действителността, като не я виждат в себе си.

Така позволяваме на единия полюс (например трудолюбието) да проникне в светлата страна на съзнанието ни, докато противоположният полюс (мързелът) бива изтласкан в мрака, за да не се вижда. От невиждането бързо се преминава към отсъствие и се смята, че едното е способно да съществува без другото.

Следователно като сянка (това понятие е въве­дено от Карл Юнг) окачествяваме сбора на всички отхвърлени области на действителността, които човек не вижда или не иска да види у себе си и затова не ги осъзнава.

Сянката представлява най-голямата опасност за човека, защото той я има, без да я познава и без да подозира за нея.

Сянката се грижи за това всички намерения и усилия на човека, в последна сметка, да се превърнат в тяхната противоположност. Всички прояви, които произтичат от сянката, човек проектира (прехвърля) върху някакво анонимно зло в света, защото се страхува да открие у себе си истинския източник на всичко лошо.

Всичко, което човек всъщност не желае и не обича, произтича от неговата собствена сянка, защото тя е съвкупност на онова, което той не иска да има. Отказът да се конфронтира с една част от действителността и да я преживее не води човека до желания успех.

Отхвърлените области на действителността по-скоро принуждават хората да се занимават особено интензивно с тях. Това обикновено се случва по околния път на проекцията, защото когато сме отхвърлили даден принцип и сме го изтласкали от себе си, той винаги предизвиква страх и отрицание, щом го срещнем в т.н. външен свят.

За да можем да вникнем в тези взаимовръзки, важно е още веднъж да припомним, че под „принципи" разбираме архетипни области на битието, които могат да се проявят в гигантско множество от конкретни форми. Тогава всяко конкретно проявление е формален представител на съответния съдържателен принцип.

Пример: умножението е принцип. С този абстрактен принцип можем да се сблъскаме в най-разнообразните му формални проявления (3 х 4; 8 х 7; 49 х 348 и т. н.). Всички тези крайно различни изразни форми, обаче, са представители на все същия принцип „умножение".

Освен това, трябва да сме наясно, че външният свят е изграден от същите архетипни принципи, както и вътрешният свят. Законът за резонанса гласи, че можем да влезем в контакт винаги само с онова, с което сме в резонанс.

Това разсъждение, което е по-широко разгърнато в „Съдбата като шанс", води към отъждествяване на външния с вътрешния свят. В херметичната философия това равенство между външен и вътрешен свят, съответно между човека и Космоса, е облечено в думите: микрокосмос=макрокосмос. (във втората част на тази книга ще разгледаме този проблемен кръг още веднъж подробно, въз основа на сетивните органи.)

Следователно проекцията означава, че превръщаме едната половина на принципа във вън, защото отказваме да я приемем като вътре. Вече казахме, че аз-ът е отговорен за разграничаването от съвкупността на цялото битие. Аз-ът отделя ти, което се преживява като вън.

Но ако сянката се състои от всички онези принципи, които аз-ът не е пожелал да интегрира, в последна сметка сянката и външното са идентични. Ние преживяваме сянката си винаги като нещо външно - съзрем ли я в нас и при нас, тя ще престане да бъде сянка.

С отхвърлените, сега вече привидно напиращи отвън принципи, ние се борим със същата страст в рамките на това вън, с която сме го правили и вътре в нас. Продължаваме да се опитваме да заличим от света областите, които сме оценили като негативни. Но тъй като това е невъзможно (виж закона за полярността), такъв опит се превръща в постоянно занимание, принуждаващо ни да отделяме прекалено много внимание на отхвърлената част от действителността.

Тук е залегнала една иронична закономерност, от която никой не може да се отскубне: човек се занимава най-много с онова, с което най-малко желае. При това той се доближава толкова плътно до отхвърления принцип, че най-накрая заживява с него!

Струва си да запомним последните две изречения. Отхвърлянето на някакъв принцип със сигурност води до това потърпевшият да заживее именно с този принцип. Според същия закон, когато пораснат, децата възприемат онзи модел на поведение, който толкова са мразели у родителите си. С времето пацифистите се превръщат във войнолюбци, моралистите кривват от правия път, а апостолите на здравето заболяват тежко.

Не бива да се пренебрегва фактът, че отхвърлянето и борбата, в края на краищата, означават посвещаване и занимание. В същия смисъл стриктното отбягване на дадена област от действителността сочи, че човек има някакъв проблем с нея.

Интересните и важни области за човека са онези, с които той се бори и които избягва - защото те липсват в съзнанието му и го правят болен. На човек могат да му пречат само онези принципи отвън, които сам не е интегрирал в себе си.

На това място би трябвало да стане ясно, че в действителност няма околен свят, който ни създава, формира, влияе или разболява - околният свят е подобен на огледало, в което виждаме винаги само себе си, но също и особено - своята сянка, за която иначе сме слепи.

Също както когато се опитваме да разгледаме себе си без огледало - виждаме само малка част от физическото си тяло, но ни убягват редица подробности (цветът на очите, лицето, гър­бът и т. н.) и за да видим и тях непременно се нуждаем от отражението на огледалото, така и за ду­шата си проявяваме частична слепота и можем да опознаем невидимата й част (сянката) само чрез проекцията и отражението на т.н. околна среда или външен свят. Познанието се нуждае от полярността.

Но отражението е от полза само на онзи, който се познава, когато види образа си в огледалото - в противен случай то се превръща в илюзия. Който наблюдава в огледалото сините си очи, но не знае, че това са неговите очи, които той сега вижда, жъне заблуда, вместо познание.

Който живее в този свят, но не разбира, че всичко, което възприема и преживява, е самият той, се заплита в измама и илюзия. Признаваме, че измамата изглежда неверо­ятно истинска и реална (някои дори я окачествяват като доказуема), но не бива да се забравя: един сън също изглежда истински и реален, докато го сънуваме. Чак когато се събудим, разбираме, че сънят е бил сън. Това се отнася също и за големия сън на нашето съществуване. Първо трябва да се събудим, за да прозрем илюзията.

Нашата сянка ни навява страх. Нищо чудно, тъй като сянката се състои изключително от всички онези елементи на действителността, които сме изтласкали възможно най-далече от себе си, с които най-малко живеем или които изобщо не желаем да открием у себе си.

Сянката е сбор от онова, за което сме дълбоко убедени, че трябва да бъде изтрито от лицето на земята, за да стане тя добра и здрава. Но истината е точно обратната: сянката съдържа всичко онова, което на света - на нашия свят -му липсва. Сянката ни разболява, т.е. прави ни нездрави, защото ни липсва, за да бъдем здрави.

Сянката разболява, срещата с нея лекува! Това е ключът към разгадаването на болестта и изцелението. Симптомът е винаги елемент на сянката, потънал в материалното, вещественото. В симптома се проявява онова, което липсва на човека.

В симптома човек изживява това, което не е искал да изживее в съзнанието си. Чрез обходния път на тялото симптомът приближава отново човека до целостта. Принципът на допълнителността се грижи за това целостта, в трайна сметка, да не се наруши.

Ако даден човек се съпротивлява да изживее в съзнанието си определен принцип, този принцип „потъва" в тялото му и се проявява като симптом. Това принуждава човека да изживее принципа против волята си и да го осъществи. Така принципът лекува човека - той е телесен заместител на онова, което липсва на душата.

Сега вече разбираме по нов начин старата игра на въпроси и отговори: „Какво ви липсва?" и „Имам този и този симптом". Симптомът показва на практика какво липсва на пациента, защото самият симптом е липсващият принцип, материализирал се и станал видим в тялото.

Нищо чудно, че толкова малко харесваме симптомите си - нали те ни принуждават да осъществим тъкмо онези принципи, които сме искали да избегнем. И така, ние продължаваме да се борим срещу симптомите - без да се възползваме от предоставения ни шанс да ги употребим за оздравяването си.

Тъкмо чрез симптома можем да се научим да познаваме себе си, можем да проникнем в онези извивки на душата си, които иначе не бихме открили никога, тъй като се намират в сянката. Тялото е огледало на душата ни - то ни показва и това, което душата не може да прозре без противопоставяне.

Но каква полза и от най-доброто огледало, ако не отнесем видяното към себе си? Тази книга ще ви помогне да школувате онзи поглед, от който се нуждаете, за да откривате себе си в симптома.

Сянката прави човека неискрен. Той вярва, че е само това, с което се идентифицира, или че е само такъв, какъвто сам се вижда. Тази самооценка наричаме неискреност. С това имаме предвид неискреност спрямо самия себе си (не някакви лъжи и измами по отношение на други хора).

Всички измами на този свят са безобидни в сравнение с тези, с които самият човек си служи цял живот, за да се самозалъгва. Честността към себе си е едно от най-тежките изисквания, пред които можем да бъде изправени. Затова от край време за всички, които търсят истината, самопознанието е било най-важната и най-трудната задача.

Самопознанието предполага да откриете себе си, а не аз-а, тъй като „себе си" обхваща всичко, докато аз-ът, чрез своето разграничаване, непрекъснато възпрепятства познанието на цялото, на себе си. Но за онзи, който се стреми към повече искреност, болестта може да се превърне в чудесно помагало по неговия път. Защото болестта прави човека искрен!

В болестния симптом ясно и видимо изживяваме това, което изтласкваме от душата си и искаме да прикрием.
Повечето хора се затрудняват да говорят свободно и открито за най-съкровените си проблеми (ако изобщо ги познават). Но за симптомите си те разказват подробно на всеки. Ала по-точна и прецизна информация за себе си човек не би могъл да даде.

Болестта прави човека честен и безпощадно разголва скритите кътчета на душата му. На тази (нежелана) честност навярно се дължат симпатията и съчувствието, които изпитваме към болния. Честността го прави симпатичен - защото човекът става истински човек едва когато е болен. Болестта компенсира всяка едностранчивост и връща човека обратно в неговата среда.

Така внезапно изчезват много от преувеличенията и претенциите за могъщество на егото, рухват ненадейно редица илюзии, а утъпкани житейски пътища изведнъж се поставят под съмнение. Честността притежава собствена красота, нещичко от която се проявява и в болния.

Нека обобщим: човекът, като микрокосмос, е отражение на Вселената и съдържа сбора от всички принципи на битието, дремещи латентно в съзнанието му. Пътят на човека през полярността изисква от него да осъществи тези дремещи у него принципи чрез конкретни действия, за да може постепенно да ги осъзнае.

Но познанието се нуждае от полярност, а тя, на свой ред, непрестанно подтиква човека да взема решения. Всяко решение разделя полярността на един възприет и един отхвърлен полюс. Възприетата част се превръща в начин на поведение и така се интегрира съзнателно.

Отхвърленият полюс попада в сянката и ни принуждава да му обърнем по-нататъшно внимание, като отново се доближава до нас, привидно отвън. Специфична и честа форма на този общовалиден закон е болестта. При нея един елемент от сянката нахлува в тялото и се соматизира като симптом.

Симптомът ни принуждава да осъществим чрез тялото си недоброволно изживения принцип, така отново се въз­становява равновесието на човека. Симптомът прави човека искрен, тъй като изважда на показ потискано съдържание.

д-р Рюдигер Далке