ПРИБЛИЖАВАМЕ СЕ неизбежно към една тема от човешкото битие, която не само спада към най-трудните, но е и затлачена от недоразумения. Много е опасно да изваждаме от представата за света, която сме си изградили, оттук-оттам по някое изречение или фрагмент и да ги смесваме със съдържанието на други представи за света.

Опитът сочи, че разглеждането на доброто и злото предизвиква у човека най-силен страх, който лесно може да замъгли емоционално разума и способността му за познание. Въпреки всички рискове, ще се осмелим да поставим въпроса за природата на злото, който Амфортас избегнал да зададе.

Защото, ако в болестта откриваме действието на сянката, тя пък дължи своето съществуване на способността на човека да прави разлика между добро и зло, между правилно и неправилно.

Сянката съдържа всичко онова, което човекът е обявил за зло - оттук следва, че сянката също би трябвало да бъде зло. Ето защо изглежда не само оправдано, но дори етично и морално необходимо да воюваме срещу сянката и да я изкореняваме във всичките й проявления.

И в този случай човечеството е толкова заслепено от привидната логика, че не забелязва как благородната му цел се проваля, поради простата причина, че изкореняването на злото не е възможно. Ето защо си заслужава да разгърнем темата за доброто и злото от може би малко необичайна гледна точка.

Дори ако вземем само разсъжденията, които направихме върху закона за полярността, те ще ни доведат до извода, че доброто и злото са две страни на едно и също единство и следователно съществуването им е взаимозависимо. Доброто живее от злото, а злото - от доброто: който умишлено подхранва доброто, подхранва несъзнателно и злото.

На пръв поглед подобни формулировки могат да прозвучат стряскащо, но верността на тези констатации трудно може да се обори както на теория, така и на практика.

В нашата цивилизация отношението ни към доброто и злото е силно повлияно от християнството, съответно от догмите на християнската теология - това се отнася и за кръговете, които не се смятат за обвързани с религиозни течения. По тази причина и ние бихме искали да се позовем на религиозни представи и схващания, за да можем да проследим разбирането за доброто и злото.

При това намерението ни не е да изведем някаква теория или оценка от библейските образи и представи, по-скоро митологичните разкази и герои са особено подходящи за обяснение на сложни метафизични проблеми.

Това, че в случая се позоваваме на една библейска история, не е задължително необходимо, а произтича от културната ни принадлежност. По този начин ще открием и онзи пункт в недоразумението, където идентичното във всички религии схващане за доброто и злото се отклонява в посоката на едно типично за християнската теология тълкуване.

Обилен материал за нашия проблем предлага представянето на грехопадението в Стария завет. Спомняме си, че във втория разказ за Сътворението първият - андрогинен - човек, Адам, бил пуснат в Райската градина, където сред природното царство той открива две особени дървета: Дървото на живота и Дървото на познанието за доброто и злото. За по-нататъшното разбиране на този мит е важно да подчертаем, че Адам не е мъж, а андрогин.

Той е цялостният човек, който все още не е под­властен на полярността и все още не е разделен на противоположни по пол индивиди. Той все още е слят в едно с всичко - това Космическо състояние на съзнанието е онагледено чрез картината на рая. Следователно, макарQ че човекът Адам още живее в единството на съзнанието, темата за полярността вече е загатната чрез двете дървета.

Темата за разделението съпътства още от самото начало историята за Сътворението, тъй като то се извършва чрез разделяне и раздвояване. Така още в първия разказ за Сътворението се говори за противоположности: светлина - мрак, вода - суша, слънце - луна и т. н. За самия човек научаваме, че е бил създаден „като мъж и жена".

Но с напредването на разказа темата за полярността придобива все по-плътни очертания. Така у Адам възниква желанието да отдели една част от своето същество, която да поведе формално самостоятелен живот. Такава стъпка неизбежно означава вече една загуба на съзнателност: в нашата история това е сънят, в който потъва Адам. Господ взема една страна от целия и непокътнат Адам и прави от нея нещо самостоятелно.

Онази дума, която Лутер превежда с „ребро", в оригиналния еврейски текст гласи tselah, което означава страна. Тя е сродна с думата tsel = сянка. Целият непокътнат човек бива разделен на два формално различни аспекта, наречени мъж и жена. Но това разделение още не прониква изцяло в съзнанието на човека, защото те (мъжът и жената) още не осъзнават различието си, а продължават да се намират в целостта на рая.

Но формалното разделение е предпоставка за подбудителството на змията, която обещава на жената, на податливата част на човека, че насладата от Дървото на познанието ще я дари със способността да различава между добро и зло, т. е. с познавателна способност.
Змията спазва своето обещание.

Хората проглеждат за полярността и вече умеятда правят разлика между добро и зло, между мъж и жена. С тази стъпка те загубват единството (космическото съзнание) и се сдобиват с двуполюсността (познавателната способност). Така те неизбежно трябва да напуснат рая, градината на целостта, и да се впуснат в двуполюсния свят на материалните форми.

Ето каква е историята на грехопадението. „Падението" се изразява в това, че човекът „пропада" от единството в полярността.

Митологиите на всички народи и във всички времена са наясно с тази много основна за човечеството тема и я обличат в сходни представи. Грехът на човека се състои в отделянето му от единството. Истинското значение на думата грях се проявява още по-ясно в гръцкия език. Hamartama означава „грехът", а съответният глагол hamaetanein - „пропускам точката", „не улучвам целта", „извършвам грях".

Следователно грехът тук е неспособността да се улучи точката - но тъкмо тя е символът на единството и тъкмо тя изглежда недостижима и невъобразима за човека, защото не притежава нито място, нито измерение. Двуполюсното съзнание не може да улучи точката, целостта - и това е грехът. Да бъдеш грешен е друг изразQ за да бъдеш двуполюсен. Така става по-разбираемо и християнското понятие за „първородния грях".

Човекът се оказва с двуполюсно съзнание - той е грешен. За това, в каузалния смисъл, няма причина. Полярността принуждава човека да извърви своя път през противоположностите, докато научи и интегрира всичко, за да стане отново „съвършен, както е съвършен небесният Отец".

Но пътят между двата полюса винаги включва и вината. „Първородният грях" показва особено ясно, че гре­хът няма нищо общо с конкретното поведение на човека. Извънредно важно е да проумеем това, защото с течение на времето църквата е изопачила понятието за греха и е внушила на човека, че грехът означава да вършиш зло и може да се избегне чрез добри и правилни действия.

Но грехът не е единият полюс в рамките на полярността, а самата полярност. Затова грехът не може да бъде избегнат - всяко човешко деяние е греховно.

Това послание, все още напълно неподправено, откриваме в гръцката трагедия, чиято централна тема е, че човек постоянно трябва да избира между две възможности, но независимо от решението си винаги е виновен. Тъкмо това теологично недоразумение, свързано с греха, се оказва особено фатално за историята на християнството.

Непрестанните усилия на вярващите да не избършат грях и да избягват злото водят до потискането на дадени области, класифицирани като лоши, и така се стига до образуването на плътната сянка. Сянката е отговорна за това, че християнството се превръща в една от най-нетолерантните религии, виновни за инквизицията, за лова на вещици и за изтребването на народите.

Неизживеният полюс винаги се осъществява - обикновено той застига благочестивите души именно тогава, когато най-малко очакват.
Поляризирането на „добро" и „зло" като противоположности при християнството води и до едно - нетипично за други вероизповедания - противопоставяне на Бога и дявола, като представители на доброто и злото.

Като се превръща дяволът в антагонист на Бога, незабелязано и Бог се въвлича в полярността - но така той губи свещената си сила. Бог е единството, което обединява в себе си всяка полярност - естествено и „доброто", и „злото", - а дяволът, напротив, е полярността, господарят на раздора, или, както казва Исус: „господарят на този свят".

Така дяволът, като законен повелител на полярността, винаги носи и символите на разделението или раздвоението: рога, копита, вили, пентаграми с две остриета, обърнати нагоре, и т. н. Според тази терминология, двуполюсният свят е дяволски, което ще рече - грешен.

Не съществува възможност да го променим - затова всички духовни учители призовават към напускане на двуполюсния свят.

Тук се натъкваме на дълбокото различие между религия и обществена дейност. Истинската религия никога не е предприемала опити да превърне този свят в рай, а е проповядвала пътя от този свят към света на единството.

Истинската философия е наясно, че в един двуполюсен свят не може да се осъществява само единият полюс - в този свят всеки трябва да заплати за всички радости със също толкова страдания. Науката, например, е „дяволска", защото се застъпва за разширяване на поля­ността и подхранва многообразието.

Всяко функционално приложение на човешките възможности винаги крие нещо дяволско, защото приложението обвързва енергията с полярността и възпрепятства сливането в едно цяло. Това е смисълът и съдържанието на изкушаването на Исус в пустинята -всъщност дяволът кара Исус да използва своите възможности, за осъществяването само на безобидни и дори полезни промени.

Но да подчертаем: когато определяме нещо като „дяволско", в никакъв случай не викаме дявола, а искаме хората да свикнат с мисълта, че понятия като грях, вина, дявол чисто и просто се отнасят към полярността, и че всичко, което има нещо общо с тях, може да се окачестви като дяволско.

Каквото и да прави човекът, той е виновен, съответно - грешен. Важното е да свикне да живее с тази своя вина - иначе ще бъде нечестен спрямо самия себе си.

Избавлението от греха е постигане на единството - но то е невъзможно тъкмо за онзи, който се опитва да избегне едната половина на действителността. Ето кое прави пътя към здравето толкова труден - това, че трябва да се преодолее вината.

В евангелията това старо недоразумение относно греха непрекъснато се изтъква: фарисеите застъпват църковното мнение, че спасението на душата може да се постигне чрез спазване на божите заповеди и избягване на злото.

Исус ги разобличава със словата: „Който е безгрешен, нека хвърли първия камък". В проповедта си в планината той показва относителността на Мойсеевия закон, също преиначен чрез буквалното му разбиране, като посочва, че една мисъл има същата тежест, както претворяването й на дело.

Не бива да се пренебрегва фактът, че това тълкуване в проповедта няма за цел да придаде по-голяма строгост на заповедите, а да разруши илюзията, че в полярността грехът може да бъде избегнат.

Но чистото учение още преди две хилядолетия е било толкова шокиращо и скандално, че са се опитали да го заличат от света.

Истината е скандална, независимо чии уста я произнасят.

Тя разбива всички илюзии, с които нашето "аз" винаги се опитва да се спаси.

Истината е сурова и пронизваща и не е пригодена за сантиментални мечти и морална самоизмама.