ЕЛ МОЛО

Изчезващото племе Eл Моло в Кения се държи ... "особено",според съседите им. Всички останали са скотовъди и никога не кусват риба. За тях тя е табу. В превод "Ел Моло" значи "ядящите риба". Сещате се,че за тях табуто не важи,заради което и са презирани от околните. За племето рибното меню е основно,а главният им ритуал е лов на хипопотами и изяждане месото на големите бозайници. Затова и тая по-скоро "шепа хора", отколкото "племе", както казва етноложката от френския научно-изследователски център Анна-Мари Пеатрик, не случайно живеят до езерото Туркана, северно от Екватора, известно с изобилие от крокодили, хиппопотами и разнообразна риба. Останалите африкански племена избягват да се заселват по подобни места. Като прибавим сухоземните хищници, горчиво-солената вода на езерото и оскъдната растителност (без да броим тръстиката), то "избягването" им е разбираемо.

Но за Ел Моло няма по-чудесно място от това. Ловът на хипопотами е забранен в цяла Кения...освен за Ел Моло (наказаието за останалите е само едно...Сетете се какво !-IYI).

"- Трудно е да разбере това, действително екзотично, племе, - казва Анна-Мари Пеатрик. - Създават впечатление, че живеят както само те си искат,без да се съобразяват с местните закони или да се подчиняват някому. Затова от тях не просто странят, от тях се страхуват. Например, сред племената има смесени бракове, но не и с Ел Моло. С тях никой не ще да има нищо общо".

Тази изолация е довела до това, че в местността гъстотата на населението е 5 човека на кв.км. Ел Моло си строят тръстнкови колиби. От тръстика са тризъбите харпуни и въдиците. С риболова се и забавляват и изкарват чрез чуждендците пари, с които купуват чай, захар и царевично масло за пържене на рибата. А да риболовстват умеят доста добре. Интересно,че вместо корда използват здрави водорасли, а кукички правятт от кости на големи риби. Тези,които имат тръстникови лодки, използват харпуни, които хвърлят учудващо силно и точно. И най-интересното-Ел Моло не се страхуват от крокодили!

Езикът им също е от изчезващите. На практика го знаят само старите хора. Другите общуват с диалекта на съседното племе- самборос или на английски,официален в Кения. Правителството разрешава лова на хипопотами до 3-4 пъти гпдишно. Може би, защото племето е безралично към месото на останалите животни, освен рибата,разбира се.

Някои специалисти са на мнение, че в ритуала хипопотамът олицетворява желани мъжки качества, които се придобиват чрез изяждане на месото му. а има и такъв обичай-юноша, който не е бил в "ловната дружинка'', не може да се ожени. Според други хипотези. в месото на животното има белтъци, които липсват или са недостатъчни в рибата.

На лов отиват само осмина-най-добрите. Всъщност 6-има и двама юноши-ученици и "помощен персонал" едновременно. Мястото за лов е на около 70 км от селото през,най-вече,трънаци. Наистина си е живо изпитание! Затова и ловът може да продължи дълго
Да се опитвате да хванете хипопотам във водата е безмислено. Цилиндрообразното тяло и късите му крака го правят особено ловък. Което не може да се каже за сушата, където и го причакват ловците. Полетяват стрели и малки метателни копия от тръстика или аксция, но с метални връхчета. Това става вечер или нощем,когато животното е силно изгладняло. През деня водната стихия го пази и от палещите лъчи на Слънцето.

Според племенна легенда, се случвало ловът на едно животно да продължи почти месец! Не е толкова просто да се "свали'' такова чудовище. Преди да излезе, хипопотамът доста старателно обмирисва околността. Дори леко подозрение за опасност и веднага се връща. За да го надхитрят,ловците "унищожават'' миризмата си, като се намазват с ... хипопотамски екскременти. Има ги в предостатъчно количество и навсякъде по брега. Ето така стават "братя по мирис" ( да ме прощават "Daer Straits"-IYI) , а и в тъмното не се вижда много-много кой-кой е. Обикновено хипопотамът отива в пасището си,където наведнъж изяжда до 200 кг зеленина.Това е моментът, в който ловците го обкръжават и от достатъчно голямо разстояние стрелят.

Това може да продължи часове, докато хипопотамът изгуби сили. А да се спаси във водата,в повечето случаи, е невъзможно, защото пасбището може да се намира на километри от езерото... Когато накрая съборят животното, му връзват краката и го завличат на друго място, далеч от "битката". Тази предпазна мярка не е никак случайна, защото могат да се появят други хипопотами, които понякога се втурват да освобождават ранения си "събрат".

Следва клане, изчистване от карантията и разделяне на останалото. Определят кой е "големият ловец" - този, който е успял да улучи челото на животното. Той и започва разделянето на трупа. Някои от вътрешностите после сушат. На "дегустацията" се събира цялото село. Най-желани са ушите и опашката - дават ги на най-добрия ловец. С това почва почетен ритуал. Гримират ловците-изрисуват им маски по лицата. После "художниците" продължават по телата и копията. Естествено, най-добрият ловец е "разкрасен" най-много. В продължение на няколко дни се редуват трапеза с песни и танци. Весели се цялото село, включително децата. Правят се всякакви опити за удължаване на празника, като редуват печено хипопотамско с риба. Това е главното им "оправдание" за нарушаване на табуто. Шегувам се, естествено!