При много народи Юпитер е бил натоварен и с друга роля като бог на гърма, светкавиците и бурите. С тази си роля Юпитер е известен при гърците като Зевс, при германците Тhor и при индийците Индра. Наименованието Анишър звучи близко до Индра. Прабългарското название на бога на гръмотевиците, АНИШЪР - Юпитер буквално съвпада с акадското и асирийско название на бога на гръмотевиците Аншар. В пантеона от богове при тези и много други народи, Юпитер е бил главен и най-важен бог. Семантиката на наименованието АНИШЪР би могла да се изведе от двете широко известни в Древния свят думи АН (бог при шумерите и по-късни близко-източни народи) и ИСИ, ИША (господар, господин). От тук, АНИШЪР би могло да означава “господар на боговете” или “управляващ бог”. В този му смисъл, названието Анишър - Янкул има успоредици в келтските езици – JANGU (кимерийски) и JANCAIL (корнелски), означаващи “главен”, “голям”. Наред с тази семантика, може да се предложи и втори, допълнителен смисъл на названието Анишър, произлизащ от думите АН (бог) и прабългарската иранска дума ЧАР (четири) [10]. От тук Анишър може да значи и “четвърти бог”. Това название отразява представата, че денят на Анишър (Юпитер) - четвъртъка, е четвърти по ред в седмицата, след първия ден (понеделник), втория ден (вторник) и третия ден (сряда).

Таблица 2. Връзка между прабългарските названия на планетите и названия на дните от седмицата при съседни и близки народи.

Разшифроването на пълната форма на Месеца (Луната) като ВЕШ е много сполучливо. П. Добрев намира в Рилският манастир един препис, в чийто черковно-славянски текст е вмъкнат изразът “елма вешь, осмъ дне” (десети месец, осми ден), вероятен остатък от езика на древните българи. В този израз, прабългарската дума “веш” означава “месец”. Същата дума я има и в някои сродни езици на прабългарския. На езика пащо, Южен Афганистан, думата “веш” означава календарен месец и небесното тяло Месечина. В някои съвременни езици от Дагестан, където са живели първите български племена берсили, есегели и болгар преди образуването на Стара Велика България, тази дума звучи като “вац”, “вец” със същото значение.

Пълната форма за “бялата планета” Венера може да е била УОН. Формата Уон е близка до наименованията на Венера при древните иранци и арменци (Анахит), латини (Venus) и шумери (Инанна). При китайците Венера се се наричала “Ян” – бяла. Уон е близко до наименованието ЯНА (ЯНКА) с което в българския фолклор се нарича планетата Венера. При древните германци, Венера - Freya е бог от групата богове, известни като Vanir (van –ед. число). Явно, прабългарското название Уон - Яна за Венера има много успоредици сред названията на древните народи.

Прабългарското название на Марс, започващо с ТЕ стои близо до думите с които древните германци са наричали тази планета (Tiu, Tiw, Tiwas).

Прабългарското название на Меркурий - Кхе, няма аналози в езиците на древните народи и засега е трудно да се етимологизира. Възможно е то да има връзка с чечено-ингушката дума “кхаьра” – сряда, която произлиза от думата кхоъ –три (кхаьра значи трети).

Прабългарското наименование на Сатурн, започващо със САН или САМ стои близо до древноиндийското название на Сатурн, САНИ и до названието на Сатурн при древните германци, SAM. От названието SAM-Сатурн днес се образува думите Samstag – събота при немците и Samdi при французите и другите латино-говорящи народи. Твърде е възможно, САН (САМ) да е начална сричка в прабългарското название на съботата, което в пълна форма да е звучало като САМБАТ, понеже при повечето древни народи, названието на съботата е копие на вавилонската и еврейска дума шаббат (s habbath), означаваща “покой” и “събота”. От всички древни народи, само при иранските е характерно название за съботата от вида шамбэ (shambeh), иранизирана форма на вавилонската и еврейска дума шаббат (shabbath), означаваща “покой” и “събота”. Като изключение от това правило, названието за събота при унгарците (шомбат - szombat) и при румънците (съмбата - sîmbata) също е образувано по този ирански начин и вероятно е заимствано от някой ирански говорещ народ. Единственият ирански народ от който унгарците и румънците са могли да заимстват това название са прабългарите. Тези данни подкрепят хипотезата, че прабългарското название на събота е било САМБАТ (или може би съмбат).

В прабългарската руническа писменост знакът “+”не е буква и е използван често като символ на Слънцето, както и косия кръст – “Х”. В по-късната глаголица този знак става буква с фонетична стойност “а”. Поради орфографичната близост на руните “х” и “+”, последния знак може да е имал фонетичната стойност на прабългарската руна “х”, т.е., да е означавал фонемата “с”. В такъв случай, наименованието на Слънцето ще е започвало със СОН. СОН е близко до названието за Слънце в много европейски езици – Sun, Sonne, Солнце, Sole. В източно-иранските езици думата Шон означава "светило, блестящ". В езика хинди-урду СОНА означава "злато", което има близка семантика до Слънце. На езика на днешните башкорди, които съдържат силен прабългарски етнически субстрат, наследство от Волжска България, слънчевият бог се нарича Сам рау [11], което вероятно идва от Сом или Сон (Слънце на прабългарски) и Рай (Радж)– бог, цар на езика санскрит, близък до прабългарския. От тук, Сам рау означава буквално “Слънчев бог” или “Слънчев цар” на езика на древните българи. В българската народна митология Слънцето се нарича Райко [12]. Това може да е свързано с горния прабългарски израз, Сам рау (Сон рай) – Слънчев бог, в съкратена форма Рай-бог, или Райко –Божко.

От надгробни паметници във Волжка България от XIII век, писани на арабица, е известно, че думата “сон” е означавала “ден”. В съвременни руски (татарстански) източници се твърди, че на тези паметници понеделникът е записван като “сон баш”. "Баш" на татарски е "глава" и от тук "сон баш" ще означава “ден главен, челен, първи", т.е. понеделник. Като се има пред вид, че при много езици думите за “слънце” и “ден” съвпадат, може да се очаква, че в езика на волжските българи “сон” ще е означавало както "Слънце", така и "ден". Обаче, от тези надписи може да се изведе и нещо повече. Съвременните татарски историци се мислят, че древните българи са били тюрки като тях и без задръжки тюркизират всичко, което се отнася до културата на волжските българи. Напълно е възможно, думата "сон баш" върху надгробните паметници да е била в оригинал "сон веш" и да е погрешно прочетена или предадена. За нас по-реално звучи "сон веш", което буквално означава "денят на луната", т.е. отново понеделник.