Философия и религия

Диалогът между езическата рационалност и християнската мисъл се водил от първите столетия на Новозаветното време.
Нравствената проблематика заема средищно място в късно-античната  философия (II - IV в. след Христа); това, впрочем, е обичайно явление  за духовния живот на общество, повлякло се по сипея на кризата -  римското владичество "над света" неотвратимо отивало към края си.

Четвърти век поднесъл на християнската идеология признанието "официална  религия на Римската империя". "Високият ранг" не дошъл даром за  християнството. В аналите на неговата история било вече вписано  многовековно остро съперничество с митологичните представи на людете по  всички земи около

Обетованата, със зороастризма на персите и с  иудейската религия. Това било летопис на кръвопролития и мисионерства,  на духовни вражди и асимилации, извела християнските нравствени  ценности с рождеството, живота, смъртта и възкресението на Сина Божи  Исус Христос до върховенство, в духовния живот на човечеството.

Възможно е да се появи погрешното впечатление, че християнската  идеология дължи своята популярност и сила на освещаването й като  държавна духовна политика; или че тя запленила простолюдието, понеже  "победила" първобитните поверия и култове. Не, християнството е  дълговечно преди всичко затова, че превъзходно изпълнява  социокултурната функция на религия.

Думата "религия" произхожда от латинския' глагол "religare, re-ligare", което означава "свързвам отново". Възстановяването на връзката с Бога е основният смисъл и цел на религията като феномен на културата.

Християнската религия представлява възстановяване на връзката на  човека с Бога. Веднъж изгубил Божията благодат, човек я добива наново  чрез религията и така постига спасението си. Човекът трябва да бъде  религиозен, да се стреми към свързване с Бога, за да бъде спасен от  изначалната си греховност. В спасението е скрит ключа към историчността на християнската религия. Изпратен като изкупител на  човешката греховност, Исус Христос поставил най-паметната дата във  възхода на човешкия род към Бога - Неговата смърт и възкресението Му са  начало на Нова ера!

Всяка история има начало и край. В началото на  човешката история, според християнството, стои грехопадението , край е Страшният съд. Преди  първия грях и след Второто пришествие човекът се намира в пряко  единение с Бога. За цялото останало време му е нужна религия - през  всеки миг и за целия си живот човек чрез религията се приобщава към  Бога.

Ако митологията обяснява случките само с миналото, а философията разглежда всяко събитие, "нашето-тук-и-сега" чрез Абсолютното (т.е. над-исторично), то християнската религия по замисъла си борави  исторично - и с миналото, и с настоящето, и с бъдещето.

Митологията  извиква причината от миналото, философията търси актуалното присъствие  на тоталността, а религията води Бога при нас от отвъдното, по-право -  води нас към отвъдното за срещата ни с Бога. Абсолютите на религията са  отвъд човешката история, отвъд хоризонтите на човешкото битие. В отвъдното са отпратени висшите  ценности и затова религията е и зов на отвъдното към всекидневието, и  ехо на отвъдното в земния живот, и преход от всекидневното в отвъдното.

Две културни реалии – Библията и Църквата – мощно ускорили сложния  духовен процес на прекачване от всекидневното в отвъдното през първите  векове от Новата ера.
Иудеите приключили с написването на Вехтозаветните книги на Библията  около средата на V в.пр.н.е. По заръка на Птолемей Втори през III  в.пр.н.е. 70 учени мъже, наречени впоследствие "тълковници", превели за  70 дни еврейските свещени книги на гръцки. А Новият завет бил завършен  до края на II век. Така Библията се оформила в окончателен вид.  Християнската идеология се сдобила с неизтощимите възможности на едно  Свещено Писание.

Също към заника на второто столетие след Христа църквата се утвърдила като специален социален институт за проповядване на християнството. Протохристиянската община се освободила от спомоществователните грижи, наложени от общежитието в  катакомбите, намерила място под слънцето и приела за свой първостепенен  дълг духовното попечителство над братството. През III - IV век в Египет  се появило монашеството и манастирът станал непоколебим стожер на християнската духовност.

Сигурен знак за просъществуване на християнството във вековете дало  пламенното идейно противоборство между противниците и радетелите на  привлекателната идеология. Най-изтъкнатите апологети(защитник) на  християнството страстно бранели своите духовни ценности. Първо Татиан  смело противопоставил, християнското си "Слово към гърците" на  елинската философия. По-сетне Тертулиан красноречиво доказвал  несъвместимостта на античното светоусещане и християнското вероучение.  Едва Климент Александрийски (150 - 219 г.) направил опит за съчетаване  на Платоновата философия с християнството.

В Библията апологетите съзирали единствения и непогрешим източник на  божествената премъдрост. Те полагали неуморен труд за преумножаване на  нейната духовна сила. Ориген (185 - 254 г.) преписал всички известни  нему варианти - шест - на библейския текст в Шестостълбовата Библия  (Хексапла). Първото "критическо" издание на Свещената книга изпълнило  петдесет огромни тома!

Следващият период (II - IV в.) в развитието на отношенията  "философия-теология" е наречен Патристика. Това име означава  творчеството на църковните отци епископи и философи, които са основатели, "бащи" (от лат. pater) на източната православна и западната (римокатолическа) църква.

В навечерието на средните векове Патристиката посочила с твърда ръка  новите светогледни ориентири. Човекът бил поставен да обитава свят, сътворен от Бога. Хората - същества простосмъртни и страдални - виждали "под"  себе си само безсловесните твари (фауната), растенията (флората) и  безжизнената твърд (материята). В световния ред над тях до Бога се  изкачвали чинно и достолепно многочислени висши санове - от местния  духовен пастир до отвъдния Световен Йерарх Господ Бог. Картината на  световното цяло, рисувана от християнството, достойно съперничила на  късноантичната неоплатонистка традиция. Фундаменталните философски  проблеми получавали тук оригинални решения.

Средновековната философия се развила около специфично тематично ядро. Креационизмът представил модел на света, произлязъл от словото Божие, от Логоса;  предизвикателно близо стояли античните философски идеи, но там се  наблюдавало не сътворение, а възникване на света. Формулата на Ориген  "creatio ex nihilo" сложила кръст на всяко съмнение във възможностите  на Твореца.

Йерархиологията успоредила сътворения замисъл на Бога и  способността да бъде разчетен от призваните: "За небесната йерархия" се  появила изпод перото на Дионисий Ареопагит и въвела строго разграничени  компетенции, съответствия, подчинения. Силогизмите на Аристотел  обслужвали чудесно мисленето, придържащо се към йерархии. Това мислене  било и придържано към йерархии от стройните субординации в църковния  клир.

Потребността от диалог между християнизираното съзнание и  античната рационалност била извиквана непрекъснато и от интерпретациите  на Божието триединство: Светата Троица в ипостасите си: Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Свети Дух. Философските системи на Платон и Аристотел показвали как се осъществява "слизането" от най-висшите същности до най-грубата  телесност и "възвисяването" обратно. Ето защо не е случаен синтезът на  техните мисловни конструкции с християнските представи, оказали се така  величествено жизнени във философско-теологичните системи на св.  Августин Блажени (354-430 г.) и св.Тома Аквински (1225-1274 г.).

За времето от VI до XIV в средновековието разпратило философията до  всички части на Европа. Християнската религия съдбовно се съюзила със  светското и духовното образование, та съхранили в новите културни  центрове философските писания на античните автори. Философията посетила  със светите отци на източната църква планините на Армения и Грузия; в  школите на Антиохия (Сирия) и Александрия и по Картагенските земи  очаквала арабските набези (и дочакала арабоезичните интерпретации на  Аристотеловото творчество); внезапно, но за дълго получила приют на  Ирландските острови, в организираните по античен образец манастирски  школи - далеч от опустошенията на степните орди; после се прехвърлила  на континента и го кръстосвала на длъж и на шир - Париж, Кьолн, Прага,  Болоня, пак на Островите - Оксфорд, Кеймбридж.:.

Градът загубил за пет века (V - X в,) значението си на средище  за философска дейност. Античните текстове следвали пътя на монашеското  движение и манастирътуниверситети (Париж - 1150 г., Болоня - 1158 г., Оксфорд - 1169 г.), философията  започнала да си възвръща "гражданските права", отнети (за добро или за  зло) от манастирски библиотеки или покровителствани от императорски  дворове, дал убежище на философските съчинения,  ала станал и последна спирка или гробница за някои от тях. Чак през XII  - XIII в., когато се появили първите европейски

Духът на средновековната философия

В сравнение с античния свят, където участта на философията била  решавана в мисловните структури на митоса и логоса, за средновековието  знаменателно събитие бил диалогът на разума и вярата за постижимостта  на Бога. Този диалог се слави със своите многослойни конфигурации и с  разноцветните си партийни интерпретации. Безусловно, това бил  напрегнат, рязък, упорит и плодовит диспут, в който духовните и  светските поводи, интереси и аргументи неведнъж се смесвали, привидно  "недопустимо".

От него философията излязла с променена самоличност, с  усъвършенствано самосъзнание - различена от теологията и обогатена от  идеологията на християнството.

Структурата на диалога "вяра - разум" повече от десет века (V - XVI)  определяла основните черти на средновековната философия. Хетерогенна по  характер, тази структура включвала следните елементи: първо, като предпоставкарезултати - различни решения за вида на взаимоотношенията между вярата и знанието (приоритет, връзка, последици), а също така и между философията и теологията.

бил заложен смисълът на проблема; второ, цел на спора - "Как се постига  Бог?"; трето, посредници в диалога: Библията, схоластиката, античната  философия, средновековната образованост; четвърто,

Обвързването на християнската религия с античната философия отворило  широко вратите за рационализация на богословието, както и за  навлизането на нова тема във философията - темата "вяра". За една  философия, отчуждена от науката, загубила за дълго политическия си  мотив и привързала се към религията, с духовнически стремежи, това било  напълно естествено.
От евангелски времена богословието се осланяло много повече на вярата, отколкото на разума. Исус Христос искал да Му вярват. 

Чудесата, които извършил Синът Божи - изцеление, левитация, възкресение  - като доказателство за своята мисия, били умонепостижими, изумителни и  Го показвали като Божи пратеник и Спасител. На апостолите, свидетели на  чудодейните събития, хората също вярвали авторитети. След тях дошли апологетите, светите отци, римокатолическия папски  институт, източноправославните патриаршии... Те единогласно повтаряли:  Блажени са онези, които вярват без да са видели!

Но да вярваш не е  равнозначно само на това - да се довериш на авторитета. Вярата не е  обикновено душевно състояние, тя е преживяване на Бога, съединяване с  Бога, посвещаване на Бога. Бог е свръхестествен, свръхценност, отвъд  обикновените човешки мерки. Него не ще постигнеш по обикновените  начини, макар че за античното мислене пред разума нямало граници. Да, с  разум можеш да стигнеш до Бога, но в самия Бог се вярва -  заявили християните. И тук възникнал проблемът: дали с нашия разум и с  развитите от античната философия теоретични средства може да се познае  Бог, или те са недостатъчни? Тогава станало ясно, че е потребна нова  способност - вярата - тя давала досег с Бог.

като на

  Бог като цел. Теология.

Средновековният човек живеел в свят, сътворен от Бога. Теоретичните тълкувания на това положение съставлявали теологията.

Аристотеловото "учение за божественото" се конкретизирало от християнската теология в интерпретацията на отношението на Твореца към сътвореното (и към самия себе си - пряко или посредством сътвореното) и на отношението на сътвореното към Твореца (и към самото себе си). "Предметите" на богословието се множили:  "съвършено същество", "висша същност", "Света Троица", "съединение на  божественото и земното в личността и делото на Исус Христос",  "светлината на душата на човека и тъмницата на неговото тяло",  "грехопадение", "покаяние", "изкупление", "спасение", "проповед",  "наказание"...

Бог поставил между себе си и сътворения от него човек целия свят.  Теологията се занимавала с преодоляването, с превъзмогването на този  свят. Тя разяснявала какъв е светът според учението за висшата същност,  следователно теологията била учение за света на Бога и учение за света  на човека, устремен към Бога.

Ако философията имала за цел да покаже как се прави свят, то теологията  описвала как е направен света от Бога и какъв е този свят. Това било  важно за човека: той трябвало да знае какво е светьт, трябвало да знае,  че Господ-Бог го е направил; трябвало да знае какво с длъжен да стори  всеки простосмъртен, за да постигне Бога.

Човекът бил длъжен да знае,  че земният живот е телесен, греховен, страдален; че плътското е  греховно и тленно, а душата - чиста и безсмъртна; че Бог се постига  духовно, а не материално. И Бог е направил така, щото човек Него да има  като своя цел; и Бог е направил така, щото човек да открие пътя към  Него - с "Мистичното богословие" на Дионисий Ареопагит или с  рационалистичните "Суми" на Свети Тома Аквински.

Стилът на богословското мислене бил постулативен. Казаното от  авторитета ставало безпрекословна истина. Наложената безкритичност  поставила знак за равенство между богословие и вероучение - всяка догма  от теологията била полагана като предмет на вярата; всяко отклонение от  догмата било обявявано за ерес и анатемосвано...

Словата, идващи от Бога, намерили заветен пристан в Светото Писание.  Свещениците се уповавали на боговдъхновената Библия и канонизирали  нейния текст. От начало за каноничен бил обявен списък от книги,  окачествени като безспорно продиктувани от Бога, сетне - всички книги  от Вехтия и Новия завет с доказано авторство, та чак до решителната  стъпка - за боговдъхновени да бъдат указани всяка буква от всяка  версия, осветени от църквата. Хазарската мисия на Константин-Кирил  Философ съществено укрепила тенденцията Господ-Бог да проговори на  всички езици.
Библията била призната за свещена книга и защото е житие на Бога, чието съществуване е свещено. Библията затова не се интерпретира, а се догматизира.

За разлика от нея философският текст бил размишление за Бога, в името  на Бога, заради Бога, под санкцията (и под сянката...) на Бога.  Философията давала свобода на размишлението за Бога, свобода, която от  Светото Писание не се предвиждала и му била чужда. Философията можела  да си позволи да превърне Бог в "предмет" на размишлението, но тя  отишла и по-далеч - направила "висшата същност" "предмет" на  конструиране.

Дали по този начин през средновековието философията не се промъквала покрай догматиката? Не, тук се среща по-скоро използване на философията от теологията. Самата философия позволявала такова отношение, а то било и неизбежно като резултат от присъствието на другия посредник в диалога на вярата с разума - образованието.
Духовността била спасена през средновековието благодарение на образованието.

Широко се споделя мнението, че образованието играе не само ролята на  най-напредничавия елемент в социалното развитие, но и на една от  най-консервативните сили в културните взаимодействия. В "тъмните  векове" обаче тъкмо тази "закостенялост" гарантирала просъществуване на  традицията, приемственост и предаване на културните ценности от  поколение на поколение, от епоха в епоха.

Средновековното светско образование разполагало в две основни структури  "седемте изкуства": тривиум (граматика, реторика, диалектика) и  квадривиум (аритметика, геометрия, музика, астрономия). Учените били  склонни да отъждествяват диалектиката и философията, а за най-важни  качества на диалектиката били признати уменията й, първо, да  систематизира с еднакъв успех както богословските, така и останалите  знания, и, второ, да способства за рационалистична аргументация на  всяко твърдение от посочените сфери на знанието. Чрез диалектиката  античната философия съхранила културната си стойност - защото тя  "доставяла" образци за аргументация и систематизация и подсилвала новите авторитети със старите (Платон, Аристотел...).

Отношенията на диалектиката, философията и теологията съвсем не били  толкова едностранчиви, колкото сме свикнали да ги виждаме през някои  общоприети предубеждения -например за слугинското преклонение на  философията пред теологията. Духовният климат бил променлив и в  различни времена различни течения циркулирали в религиозно-философската  атмосфера. Алкуин (735 - 804 г.), придворен Академик на Карл Велики, отстоявал в трактата  си "Диалектика" възможността това изкуство - да се систематизират  въпросите на вярата - да се прилага навсякъде.

Йоан Скот Ериугена (810 - 877 г.), ирландски мирянин и европейски авторитет, намирал, че  диалектиката е най-философична от седемте свободни изкуства, а на  философията възложил едно неотменимо изследователско задължение, което  записал в заглавието на най-известното си съчинение - тя трябвало да се  грижи "За разделението на природата" (De divisione naturae). От своя  страна, Пиетро Дамиани (1007 1072 г.) пилял в диалектиката,  следователно във философията, най-дълбокия и чепат корен на всеки грях  и на всяка ерес. Именно той имал богоугодното намерение да направи от  философията послушна слугиня на теологията.

"Странстващият рицар на диалектиката" Пиер   Абелар (1079 - 1142 г.) се осмелил да изведе философията от унилата слугинска  стая на пътя, на светлия друм на живота. Абелар дръзнал да направи от  философията логика на своя живот, а от живота си - философски път към  жизнена и жизнеутвърждаваща логика. Великият компромис в безпрецедентния спор между вярата и разума бил постигнат от великия Тома Аквински: философията, казал той, е предверие (preambula) на християнската вяра.
Въпреки различните становища, тенденцията по отношение на философията  била твърдо установена - в късното средновековие (XIII век) философията  като учение за природата била отделена от теологията като богославяне.

Философията изтърпяла съществени изменения от връзките си с теологията,  но не били по-слаби и модификациите от методическата обработка, на  която била подложена тя с оглед на целите на светското и духовенското  образование. През зрялото средновековие философията била определена - и  по дух, и по форма, и по стил - като схоластична философия.

За "схоластика" говорил още Петроний - небезизвестният римски сатирик  от първия век на новата ера. Но като синоним на средновековната  рационалност това название се отнася с пълно основание към  физиономията, с която е позната философията от X до XIV век.  Схоластичната философия се посветила изцяло на стремежа да се даде  логическа аргументация на вероучението и богословието. Подкрепена от  римокатолическата църква, схоластиката се настанила в новите  образователни учреждения - университетите.

Школското в спецификата на тази философия не идва само от името, нито  пък от нейната обител - университета. В стандартната структура на  тогавашния университет схоластиката била връзка между нисшия курс,  където се изучавал тривиума (и, следователно, диалектиката) и висшия курс - с изучаването на квадривиума, а освен това на право, медицина и теология.

Макар че нисшия курс бил наречен "Артистичен" (по-късно -"Философски"),  артистичното амплоа на диалектиката не се възпротивило или не могло да  устои на прословутото логическо "изсушаване" на философската  проблематика.

Схоластичната философия била силно логизирана по  цял ред причини: физиката и етиката като дялове от философията  преминали задълго под опеката на християнския Бог - тези науки били  потиснати от идеята за сътворението и от йерархиологията. Относителна  самостоятелност запазила логиката, понеже в Аристотеловия си  вид тя задоволявала потребността от "вертикализиране" на света, с Бог  на върха.

Т. Аквински ориентирал средновековните мислители към  Аристотеловите философски еталони, но и преди интересът към  "най-универсалната глава" на античността не секвал векове наред.
Схоластиката станала общо място на философията и теологията, защото възпроизвеждала желани от клира и  вътрешно-присъщи на философията и на образованието отношения. 

Философстването имало формата на разговор-поучение между Учител и  ученик, при което авторитетът на Учителя бил абсолютен: въпрос  - отговор, въпрос - отговор, и цялото теоретизиране се движило  махаловидно; или вървяло по утъпканите дедуктивни схеми, канава на  всяко учителско разяснение - систематично, последователно, назидателно. 

Ако ли пък се завържел диспут - в това често се упражнявали схоларите -  спорът винаги завършвал с утвърждаване на някоя безспорна истина, и във  всяка дискусия имало славен "победител".
Схоластизираното мислене способствало за развитие, на логическите  прийоми, употребявани от схоларите, до степен на виртуозност. Ала така  логиката се откъсвала и отдалечавала от философските си основания. 

Същевременно намесата й в онтологията стигнала дотам, че теорията за същината на битието получила  към XI - XII век три версии като три крайни решения на  логико-онтологическия въпрос за универсалните: реализъм, номинализъм,  мистицизъм.

Анселм, архиепископ Кентърбърийски (1033 - 1109 г.), разсъждавал така. Аз  мисля Бога като висша същност, съвършено същество, и тази моя мисъл е  толкова възвишена и съвършена, че не би могла да има друг източник  освен самия Бог, който е пожелал в мен да се появи мисълта за Него.
Това е прочутото онтологоческо доказателство за съществуването на Бога и то следна логиката на реализма

Според средновековния номинализъм (Й. Д. Скот, У. Окам) едно признание за такова реално съществуване на  общите понятия непосредствено ги превръща и единичности, а това е  изпадане в противоречие. Следователно, универсалните не съществуват  реално, а само като имена (потта).

Съществуването на Бога съвсем не може да се постигне чрез имена, тоест  логически, нито по друг начин рационалистически, и тогава Бог е  постижим единствено мистически, чрез вярата. Теологията като учение за свръхестественото трябва да се опира на вярата, а за разума да остане познанието на естеството. Философията е всъщност натурфилософия, размишление за природното.

Този извод освобождава философията от теологията, с този извод философията напуска средновековието.
- универсалните, най-общите понятия притежават действително, реално съществуване.

Парадоксалният човек

Средновековният човек бил фундаментално раздвоен: между земното и  небесното, между отвъдното с обещаваното безсмъртие на душата и  всекидневното терзание на плътта; между аскезата на дългите пости и  разгула на карнавала; между светската управа и върховенството на  църквата в човешките дела; между спокойната и изнурителна ортодоксия на  официалната църква и изкушението на жизнения порив, наречен "ерес",  "бунт"; между школската премъдрост и трепета на алхимичния  експеримент...

Само светецът можел да усмири дявола в себе си; само светецът приемал с  достойнство ада на ближните; само светецът устоявал на злото в света.  Самоличността била постигана като единение в себе си и единение с Бога,  но винаги като подчинение. Затова логиката, силата и богатството внушавали  увереност и покорство - защото внасяли ред в земния свят, където  човекът трепкал между полюсите на собственото си светоусещане.

А това  било светоусещане, което не преставало да подтиква към съпротива срещу  предопределения свят, срещу пред-определената участ. И това бил  светоглед, когото не могъл да задуши димът на кандилата, нито да  ослепят пламъците на кладите. Просто защото бил противоречив!