Болки в бъбреците и бъбречни заболявания настъпват винаги, когато човек затъне в конфликти с партньора си. Под партньорство тук се има предвид не сексуалност, а по принцип начинът, по който се отнасяме към ближния.

Специфичният начин, по който един човек се отнася към друг, проличава най-ясно в партньорството, но може да се пренесе и върху всяко лице, с което контактуваме. За да можем по-добре да разберем взаимната връзка между бъбреците и сферата на партньорството, може би ще е полезно най-напред да разгледаме по-подробно скритите психически причини на едно партньорство

На полярността на нашето съзнание се дължи, че ние не осъзнаваме своята цялостност, а се отъждествяваме винаги само с един отрязък от съществуващото. Този отрязък наричаме аз. Това, което ни липсва, е нашата сянка, която ние по правило не познаваме.

Човек постоянно е принуден да осъзнава непознати досега и неосъзнати елементи от сянката и да ги интегрира в своята идентификация. Този „учебен процес" не може да бъде завършен, докато не се сдобием със съвършено съзнание - докато станем „здрави". Това единство обхваща цялата полярност в нейната неотделимост, следователно също и мъжкото и женското начало.

Съвършеният човек е андрогин, т. е. той е слял мъжките и женските аспекти в душата си в единство (цимична сватба). Андрогинен не бива да се бърка с хермафродитен; естествено, андрогинността се отнася до психичното ниво - тялото запазва своя пол. Съзнанието обаче не се отъждествява повече с това (подобно на малко дете, което физически също има пол, но не се идентифицира с него). Целта на андрогинността намира своя външен израз в безбрачието и в одеждите на свещениците и монасите.

Да бъдещ мъж значи да се идентифицираш с мъжкия полюс на своята душа, при което женският елемент автоматично пропада в сферата на сенките. Да бъдеш жена, значи съответно да се идентифицираш с женския полюс на душата, при което мъжкият полюс попада в битието на сенките. Нашата задача е да осъзнаем своята сянка. Това обаче можем да направим само по околния път на проекцията. Онова, което ни липсва трябва да търсим и да намерим по околния път, чрез външното, макар всъщност то да е винаги в нас.

На пръв поглед това звучи парадоксално и затова може би толкова рядко се разбира. За познанието и без това е нужно отделянето на субект от обект. Например окото наистина може да вижда, но то далеч не е способно да види себе си. За това му е необходим обиколният път на проекцията върху плоскостта на огледалото. Само така човек може да опознае себе си. В същата ситуация сме ние, хората. Мъжът може да осъзнае своята женска част от душата (К. Г. Юнг я нарича атта) само чрез проекцията върху една конкретна жена; същото важи за жената.

Можем да си представим сянката като напластена. Има много дълбоки пластове, които предизвикват у нас ужас и от които адски се страхуваме; има пластове, които са близо до повърхността и чакат своята преработка и осъзнаване. Срещнем ли човек, обитаващ област, която у нас самите е в горната сфера на сянката, влюбваме се в него. Последната дума него можем да отнесем както към другия човек, така и към собствения сенчест елемент, тъй като и двете, в края на краищата, са едно и също.

Това, което обичаме или мразим у някой друг човек, в края на краищата, винаги е в нас самите. Говорим за любов тогава, когато друг човек отразява сфера на сянката, която и на нас ни се иска да осъзнаем в себе си. И изпитваме омраза тогава, когато някой отразява много дълбок пласт от нашата сянка, с който още не сме готови да се срещнем. Намираме другия пол атрактивен, защото той ни липсва.

Често се страхуваме от него, тъй като за нас той е неосъзнат. Срещата с партньора е срещата с неосъзнат от нас аспект на душата ни. Когато този механизъм на отражение на сфери от собствената ни сянка в другия стане съвсем ясен, ще разглеждаме всички проблеми на партньорството в нова светлина. Затрудненията, които имаме със своя партньор всъщност са затруднения, които имаме със себе си.

Отношението ни към неосъзнатото от нас винаги е двойствено - то ни привлича и плаши едновременно. Също така двойствено е обикновено и нашето отношение към партньора - ние го обичаме и го мразим, искаме напълно да го притежаваме и заедно с това да се отървем от него, намираме го едновременно и прекрасен, и отвратителен. Във всички дейности и разногласия, които изпълват едно партньорство, ние винаги „преработваме" нашата сянка.

Поради това често сравнително противоположни хора се събират. Противоположностите се привличат - това всеки го знае и все пак винаги отново и отново се учудваме „как тъкмо тези двамата са се събрали, когато съвсем не си подхождат". Те си пасват толкова по-добре, колкото по-големи са противоположностите, защото всеки изживява сянката на другия или - образно казано - всеки оставя своята сянка на другия.

Партньорството между двама души, които си приличат, наистина изглежда по-безопасно, а е и по-удобно, но обикновено не допринася много за развитието на партньорите: в другия се отразява само собствената, съзнателната сфера - това съвсем не е сложно и е доста скучно. Всеки намира, че другият е прекрасен и проектира съвместната сянка върху останалата окръжаващата среда, която след това и двамата избягват. Плодотворни са само разногласията в едно партньорство, защото единствено когато „обработва" своята сянка чрез другия човек стига по-близо до себе си. Би трябвало да е ясно, че целта на този процес се състои в приближаването до собствената цялостност.

В идеалния случай в края на едно партньорство би трябвало да има двама души, и двамата от които в себе си са станали цялостни, или поне - нека оставим настрана идеалния случай - станали са поздрави, тъй като са прогледнали за неосъзнатите елементи на душата си и така са могли да ги интегрират в своето съзнание. Следователно накрая са изчезнали влюбените гълъби от които единият не може да живее без другия.

Твърдението, че човек не можел да живее без другия, показва само, че някой от чисто удобство (би могло да се нарече и страхливост) използва другия, за да даде възможност на собствената си сянка да живее чрез него, без да предприема опит да преработва проекцията и да я връща обратно. В такива случаи (а те преобладават) единият партньор не позволява на другия да се развива, защото установените роли биха били поставени под въпрос. Подложи ли се някой на психотерапия, партньорът нерядко се оплаква, че другият толкова много се е променил... ("Ние искахме всъщност само симптомът да изчезне!")

Едно партньорство постига целта си, когато човек вече не се нуждае от другия. Само в такъв случай обещанието за „вечна любов" се осъществява. Любовта е акт на съзнанието и означава да отворим своята собствена граница на съзнанието за това, което обичаме, за да се съединим с него. Това става възможно едва когато човек е поел в своята душа всичко, което партньорът е въплътил - или, другояче казано, - когато човек си е взел обратно всички проекции и се е съединил с тях. Така онзи, когото обичаме, като проекционна плоскост е вече изпразнен - отсъства привличане и отблъскване, - любовта е вечна, т. е. станала е независима от времето, понеже е осъществена в собствената душа.

Такива разсъждения винаги навяват страх у хора, които със своите проекции силно клонят към материалното. Те свързват любовта с формите на проявление, вместо със съзнателни съдържания. При такова поведение преходността на земното става заплаха и тогава човек се надява да се срещне отново със своите „обични близки" в отвъдното, а пропуска да забележи, че „отвъдното" винаги е тук. Отвъдното е сферата отвъд материалните форми. Нужно е само всичко видимо да се преобразува в съзнанието и човек вече е отвъд формите. Всичко видимо е иносказателно - защо да бъде по-различно при човека?

Видимият свят трябва да стане излишен чрез нашия живот - това важи също и за партньора ни. Проблеми се създават само когато двама души различно „използват" своето партньорство, като единият преработва и взема обратно своите проекции, а другият напълно затъва в проекциите. Тогава идва моментът, когато единият става независим от другия, докато на другия сърцето се къса. Затънат ли обаче и двете части (и двамата) в проекцията, изживяваме любовта до гроб, а след това и голямата скръб, защото другата половина липсва! Блажен е този, който разбира, че от никого не може да се вземе онова, което той е осъществил в себе си.

Любовта иска да бъде едно - и нищо друго. Докато тя е ориентирана към външни обекти, не е постигнала своята цел. Важно е да се познава точно вътрешната структура на едно партньорство, за да могат да се проследят аналогичните връзки с проявите в бъбреците. В тялото има както единични органи (например стомах, черен дроб, панкреас, далак), така и двойни органи, като бели дробове, тестикули, яйчници и бъбреци.

Разгледаме ли чифтните органи, прави впечатление, че всички те имат отношение към темата „контакт" и „партньорство". Белите дробобе олицетворяват сферата на непрекия контакт и непряката комуникация, докато тестикулите и яйчниците, като полови органи, представят сексуалността. Бъбреците пък отговарят на партньорството, в смисъл на интимна среща между близки.

Тези три сфери всъщност съответстват и на старогръцките понятия за любов: philia (приятелство), еros (сексуална любов) и аgape в смисъл на постепенното сливане с всичко.

Всички вещества, които тялото поема, в края на краищата попадат в кръвта. Бъбреците имат задачата на централна пречиствателна (филтрираща) станция. Затова те трябва да умеят да различават кои вещества са поносими и използваеми за организма и кои отпадъчни продукти и отрови трябва да се отделят.

За тази трудна задача бъбреците разполагат с различни механизми, които ние тук, заради тяхната физиологическа комплексност, искаме да опростим до две основни функции. Първото стъпало на пречистването функционира на принципа на механично сито, в което частиците след определена големина се задържат. Размерът на порите на това сито е точно толкова голям, че да може най-малката белтъчна молекула (албумин) да бъде задържана. Второто значително сложно стъпало се опира на връзката между осмозата и принципа на противотечението.

По принцип осмозата се основава върху изравняването между налягането и концентрационния спад на две течности, които са отделени една от друга с полупропусклива мембрана. Принципът на противотечението има грижата двете течности с различна концентрация непрекъснато да преминават една до друга, което дава възможност на бъбрека в случай на нужда да може да отделя висококонцентрирана урина (например сутрешната урина). При това осмотично уравновесяване става въпрос, в края на краищата, да се запазват жизненоважни за тялото соли, от концентрацията на които, между другото, зависи киселинно-алкалното равновесие.

Лаикът в областта на медицината изобщо не съзнава от какво жизненоважно значение е това равновесие между киселина и основа, което се измерва със стойността на рН. Всички биохимични реакции (например осигуряване на енергия, синтез на белтъчини) зависят от стабилна в тесни граници стойност на рН. С нея кръвта се задържа строго в определен интервал между алкално и киселинно състояние, между ин и ян. Аналогично всяко партньорство се състои в опита двата полюса - мъжкият (ян, киселинно) и женският (ин, алкално) да се доведат до хармонично изравняване.

Както бъбрекът има грижата да осигурява равновесието между киселина и основа, така аналогично и партньорството осигурява на човека възможността да допълва себе си в посока към цялостността чрез връзката с друг човек, който изживява сянката на единия. При това другата (или „по-добрата") половина компенсира, чрез своята същност, това, което на самата нея й липсва.

Най-голямата опасност в едно партньорство обаче винаги е вярата, че проблематичните и смущаващи начини на поведение са единствено проблем на другия и „нямат нищо общо със самия мен". В такъв случай човек затъва в проекцията и не разбира необходимостта и ползата да преработва и обработва отразените от партньора сфери на собствената сянка, за да може, осъзнавайки ги, да израства и съзрява.

Соматизира ли се тази грешка, бъбреците също пропускат жизненоважни вещества (белтък, соли) да преминат през филтърните системи и губят съществени за собственото разбитие съставки във външния свят (например при гломерулонефрит). Те демонстрират същата неспособност да разпознават важни вещества като собствени, както психиката, която не разпознава като собствени важни проблеми и поради това ги предоставя на другия.

Както човекът трябва да опознава себе си в партньора, така и бъбреците се нуждаят от способността да разпознават идващите отвън „чужди" вещества като важни за собствената им годност за анализ и развитие. Колко близко бъбреците се съотнасят към темите „партньорство" и „способ за контакт" личи добре и от определени всекидневни навици. При всички обстоятелства, при които хората се срещат с намерението да установят контакт един с друг, пиенето играе голяма роля. Не е чудно, тъй като стимулира „контактния орган бъбрек", а също и психическата способност за контакт.

Контактът бързо става по-тесен, когато хората се чукнат с пълни чаши или бирени халби. С чукането на чаши може да започне флирт без нищо неприлично. Замяната на дистанцираното „вие" с по-близкото „ти" почти винаги е свързана с ритуал за пиене, побратимяването се полива. Създаването на човешки контакти без пиене кажи-речи е немислимо - на парти, в светска компания или на народен празник - навсякъде човек отпива кураж, за да се приближи до другия. Такава компания съответно гледа с подозрение този, който не пие с другите. Защото който не пие или пие малко, показва, че не иска да възбужда своите контактни органи и така да запази дистанция.

При всички подобни случаи безусловно се предпочитат подчертано диуретични напитки, които особено силно стимулират бъбрека - кафе, чай и алкохол. (Веднага след пиенето при светски поводи по значение следва пушенето. Пушенето стимулира другия наш контактен орган - белия дроб. Общоизвестно е, че в компания обикновено значително повече се пуши, отколкото когато човек е сам.) Който много пие, показва своето желание за контакт, но рискува да остане на равнището на ерзац задоволяването.

КАМЪНИ в бъбреците се образуват чрез утаяване и кристализация на определени вещества, които обилно се съдържат в урината (например пикочна киселина, калциев фосфат, калциев оксалат). Наред с условия на средата, опасността от образуването на камъни е тясно свързана с количеството течности, което изпиваме - голямото количество течност намалява концентрацията на дадено вещество и увеличава разтворимостта му. Образува ли се обаче камък, той прекъсва потока и може да доведе до колика.

КОЛИКАТА е смислен опит на тялото, чрез перисталтични движения на пикочния канал, да изведе навън блокиращия камък. Този крайно болезнен процес може да се сравни с раждане. Коликата води до бунт и подтиква към движение. Ако коликата на собственото тяло не е достатъчна да придвижи камъка по-нататък, лекарят настоява пациентът допълнително да скача със същата цел. Освен това, терапията се опитва - най-вече с отпускане, затопляне и обилно пиене на течност - да ускори „раждането" на камъка.

Съответствията на психично ниво могат лесно да се забележат. Блокиращият камък се състои от вещества, които всъщност е трябвало да бъдат отделени, тъй като не допринасят с нищо повече за развитието на тялото. Той съответства на натрупване на теми, от които човек отдавна би трябвало да се е освободил, понеже те не допринасят с нищо за развитието му. Ако обаче човек упорито се вкопчва в маловажни и отживели теми, те блокират потока на развитието и причиняват задръстване. Тогава симптомът на коликата принуждава към онова движение, което човек със своето вкопчване всъщност е искал да възпрепятства. И лекарят основателно изисква от пациента правилно поведение: да скача. Само отскокът, отдалечаването от старото може да допринесе развитието отново да потече и да се освободи от отживялото (камъка).

Статистиката показва, че мъжете по-често заболяват от камъни в бъбреците, отколкото жените. Темите „хармония" и „партньорство" мъжът решава по-трудно от жената, на която тези принципи по природа са по-близки. Обратно, агресивното налагане на волята е голям проблем за жената, докато този принцип е по-близък на мъжа. Статистически това личи и във вече споменатата честота на камъните в жлъчката у жени. Използваните терапевтични мерки при бъбречната колика характеризират принципите, които помагат при решаване на проблемите за хармония и партньорство: топлина, като израз на влечение и любов, отпускане на свитите в спазъм канали, като знак за отваряне и по-нататъшно развитие и накрая - подаване на течност, която допринася всичко отново да се задвижи и да потече.

СБРЪЧКАН БЪБРЕК

Крайната точка на развитието е достигната, когато всички функции на бъбреците напълно отпаднат и поради това една машина, в случая изкуственият бъбрек, трябва да поеме жизненоважните задачи за прочистване на кръвта (диализа). Сега съвършената машина става партньор, след като човек не е бил готов активно да решава своите проблеми с живи партньори. Когато никой партньор не е бил изряден и достатъчно благонадежден или пък желанието за свобода и независимост е било прекомерно, човек намира в изкуствения бъбрек партньор, който е идеален и съвършен, защото няма собствени изисквания и собствени нужди и вярно и надеждно върши всичко, каквото се поиска от него.

За сметка на това пък човек е напълно зависим от него. Поне три пъти седмично трябва да се среща с него в клиниката или - в случай че е в състояние да си позволи собствен апарат - да спи до него всяка нощ без да може много да се отдалечава. По този околен път човек научава, че все пак няма идеален партньор - поне докато той самият още не е съвършен.

БЪБРЕЧНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ

Когато някой не е съгласен да продължи да плува с другиго „като бъбрек в лой" защото вече не може да го понася, би трябвало да си постави следните въпроси:

1. Какви проблеми имам в сферата на партньорството?

2. Склонен ли съм да затъвам в проекцията и да смятам, че грешките на моя партньор са единствено негов проблем?

3. Пропускам ли във всички прояви от поведението на моя партньор да откривам и самия себе си?

4. Вкопчвам ли се упорито в старите проблеми и възпрепятствам ли по този начин потока на развитието?

5. Какви скокове в действителност ме кара да правя моят бъбречен камък?

ПИКОЧЕН МЕХУР

Пикочният мехур е събирателният резервоар, в който всички вещества, отделяни от бъбрека под формата на урина, чакат, докато могат да напуснат тялото. Натискът, който създава количеството урина, след известно време налага тя да се изпусне, което води до облекчение. Всички обаче от опит знаем, че напънът на урината доста често е в очебийна взаимна зависимост с определени ситуации. Въпросът винаги опира до моментите, в които човек е под психическо напрежение - изпит, терапия или подобни условия, свързани с очакван страх или стрес. Първоначално психически изживяното притеснение се изтласква надолу в пикочния мехур и тук вече се усеща като физически натиск.

Натискът винаги ни подтиква да изпускаме и да се облекчаваме. Щом това не може да стане психически, трябва да го допуснем физически през пикочния мехур. По този околен път ясно се долавя колко голям е натискът на дадена ситуация в действителност, колко болезнен може да стане, ако не се изпусне, и колко облекчаващо, от друга страна, е изпускането. Освен това, соматизирането дава възможност пасивно изпитваният натиск да се превърне в активен, когато под претекст, че трябва да иде до тоалетната, човек може да прекъсне и да манипулира почти всяка ситуация.

Комуто се налага да иде до тоалетната, той усеща натиск и същевременно упражнява натиск - нещо, присъщо како на ученика (който иска да се измъкне от клас), така и на пациента, който изтъква този симптом неосъзнато, но винаги целенасочено. Особено ясната взаимна зависимост между симптом и упражняване на власт, както при всички други симптоми и тук играе роля, която не е за подценяване.

Всеки болен е склонен да използва своите симптоми и като средство за властване. Тук опираме до едно от най-силните табута на събремието ни. Упражняването на власт е основен проблем на човека. Докато човекът има аз, той се стреми да доминира и да разгръща своята власт. Всяко „... но аз искам" е израз на този стремеж към егодоминиране. Тъй като, от друга страна, власт стана понятие с твърде негативен оттенък хората се врждат принудени все по-умело да прикриват своите игри за надмощие.

Сравнително малко хора имат смелостта открито да обявяват и да изживяват своята претенция за власт. Мнозинството се опитват по околни пътища да прокарват потиснатите си стремежи за властване. Затова в наши дни човек използва преди всичко плоскостите на болестта и на социалната слабост. Тези плоскости са сравнително подсигурени срещу разобличаване, понеже проекцията на вината върху функционалните процеси и окръжаващата среда, като модел за обяснение, е общоприета и легализирана.

Тъй като почти всички хора повече или по-малко участват в използването на тези плоскости за своите властолюбиви стратегии, никой не е заинтересован от развенчаването им и всеки опит се отхвърля с дълбоко възмущение. С болест и смърт нашият свят може да бъде изнудван. С болест човек почти винаги може да постигне онова, което без симптоми никога не би получил: материална подкрепа, съчувствие, пари, свободно време, помощ и контрол върху другите. Вторичната изгода от болестта, в резултат на използван симптом като инструмент за властване, нерядко затруднява лечението.

Темата „симптом, като изява на стремежа за власт", може добре да се проследи и при нощното напикаване. Ако през целия ден едно дете е подложено на силен натиск (родители, училище), така че да не може нито да се отпусне, нито да предяви своите собствени изисквания, с нощното напикаване в леглото то решава едновременно няколко проблема наведнъж: изпуска се в отговор на изживения натиск и същевременно се възползва от възможността да докара иначе толкова авторитетните си родители до безпомощност. Покрай симптома детето, сигурно прикрито, може да върне всичкия натиск, който е изпитало през деня. Същевременно не бива да забравяме и съотношението между нощното напикаване и плача. И двете служат за освобождаване и облекчаване от вътрешен натиск чрез изпускане. Затова нощното напикаване може да се характеризира като „долен плач".

При всички други симптоми на пикочния мехур също участват разгледаните дотук тематични области. При възпаление на пикочния мехур паренето при уриниране много ясно показва колко болезнено пациентът изживява изпускането. Честият напън за уриниране, при който обаче не се отделя никаква или само незначително количество урина, изразява абсолютната неспособност, въпреки натиска, да се изпуска. При всички тези симптоми би трябвало да се има предвид, че веществата, съответно темите, от които човек следва да се освободи, взети заедно, са отживелица и представляват само баласт.

ЗАБОЛЯВАНИЯ НА ПИКОЧНИЯ МУХУР

Заболяванията на пикочния мехур навеждат на следните въпроси:

1. В кои сфери се вкопчвам упорито, макар да са отживели и чакат да бъдат отделени и изхвърлени?

2. Къде сам се подлагам на натиск и го проектирам върху други (изпит, шеф)?

3. От кои изчерпани теми би трябвало да се освободя?

4. Какво ме кара да плача?

"Болестта като път"

Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке