“Умът, както ние го разбираме”, казва Елена Блаватска, “може да се разгледа като съвкупност от състояния на съзнанието с разнообразна продължителност, плътност, сложност и пр., всички в крайна сметка имащи за основа усещането."

Някои автори отиват по-далеч, като твърдят, че усещанията са не просто материал, от който се изграждат мислите, а че мислите произлизат от усещанията, игнорирайки по такъв начин присъствието на какъвто и да било Познавател. Други пък изпадат в противоположната крайност.

Те разглеждат мисълта като резултат от дейността на Мислителя, започната отвътре, а не след получаването на първите импулси отвън, като усещанията са материалът, при обработката на който той проявява своята вродена специфична способност, без те да са необходимо условие за неговата дейност.

Всеки един от двата възгледа има в себе си зрънце истина, но цялата истина е някъде по средата. Макар за събуждането на Познавателя да е необходимо усещанията да влияят върху него отвън и макар първата мисъл да се появява вследствие на импулс, на усещания, изпълняващи ролята на необходим предшественик, все пак ако я няма вродената способност за свързване на нещата в едно, ако Азът не е Знание по своята собствена природа, усещания могат да се получават постоянно, но никога няма да се роди мисъл. Затова само наполовина вярна е тезата, че мислите водят началото си от усещанията.

Трябва да съществува сила, която да работи над усещанията, за да ги организира, за да установи връзка между тях, връзка между тях и външния свят. Така Мислителят е бащата, усещането е майката, а мисълта - детето.

При положение, че мислите водят началото си от усещанията, а те пък биват предизвиквани от външни въздействия, е много важно, появи ли се някакво усещане, неговото естество и обхват да бъдат точно наблюдавани.

Задача номер едно на Познавателя е да наблюдава; ако нямаше нищо за наблюдение, той би останал завинаги спящ. Но когато пред погледа му застане някакъв предмет, когато усети въздействие като отделно Аз, тогава като Познавател той наблюдава.

От прецизността на това наблюдение ще зависи мисълта, която ще си състави въз основа на всички подобни наблюдения взети заедно. Ако той не наблюдава внимателно, ако установява неправилна връзка между причиняващия въздействието предмет и себе си, тогава от тази грешка в неговата дейност ще се породят цял куп следващи заблуди, които само едно преразглеждане на нещата би могло да оправи.

Нека сега проследим как работят усещането и възприятието в определени случаи. Да предположим, че аз почувствам докосване до ръката си, като докосването причинява усещане - отговаря му се с усещане; разпознаването на предмета, причиняващ усещането, е мисъл. Когато почувствам докосване, аз чувствам и нищо повече не е необходимо, що се отнася просто до това усещане, но когато от чувството премина към предмета, който го причинява, аз възприемам този предмет и възприятието е мисъл.

Това възприятие означава, че като Познавател вече познавам връзката между този предмет, който е причинил известно усещане, и моето Аз. Това обаче не е всичко, защото аз получавам и други усещания за цвят, форма, мекота. Те също преминават у мен като Познавател и подпомогнат от спомени за подобни усещания, получени по-рано, т.е. сравнявайки минали образи с предмета, докосващ се до ръката ми, аз решавам от какъв вид е той.

В този начин за възприемане на нещата, които ни карат да усещаме, се крие началото на мисълта; или, казано с по-прости думи, възприемането на едно не-Аз като причина за дадено усещане в Аза, е началото на познанието.

Само усещане, ако такова нещо беше възможно, не би довело до осъзнаване на не-Аза; би имало само чувство на удоволствие и мъка в Аза, вътрешно съзнание за разширяване или свиване. Никакво по-голямо развитие не би било възможно, ако човек не беше в състояние да прави нещо повече от това да усеща.

Само чрез осъзнаването на предметите като причини за удоволствие или страдание, започва неговото човешко възпитаване. От установяването на съзнателна връзка между Аза и не-Аза зависи цялото бъдещо развитие, което ще се състои най-вече в това, тези връзки да стават все по-многобройни и по-сложни, по-добре познати на Познавателя. Познавателят започва своето външно развитие, когато събуденото съзнание, усещайки удоволствие или мъка, обърне своя поглед към външния свят и каже: “Този предмет ми доставя удоволствие, а този ми причинява мъка.”

Трябва да бъдат изживени много на брой усещания преди Азът да започне да отговоря външно. Появява се една смътна, несъзнателна тъга по удоволствието, която се дължи на желанието то да бъде изпитано повторно. Това е добър пример в потвърждение на казаното по-горе, че няма чисто удоволствие или чиста мисъл, защото желанието за повторение на едно удоволствие подразбира наличие в съзнанието на съхранена, макар и бледа, картина на удоволствието и това е паметта, която принадлежи на мисълта.

Дълго време полусъбуденото Аз лъкатуши от едно нещо към друго, блъскайки се в не-Аза без посока, изпитвайки ту удоволствие, ту мъка, без да може да схване ясно причината и за двете. Едва когато това е продължавало дълго време, повтаряйки се множество пъти, възприятието става възможно и връзката между Познавател и Познаваемо се установява.