Той вече не възприема външния свят само във връзка с него самия - като съдържащ предмети, които му доставят удоволствие или му причиняват мъка, а поставя образите на предметите един до друг, изучава ги от различните им страни, разхвърля ги наоколо и отново ги разглежда.

Започва да подрежда своите впечатления, наблюдава как един образ извиква друг и реда на тяхната последователност. Когато един образ многократно следва друг, започва да очаква втория, след като първия се появи, и така прави връзка между тях. (Това е неговият първи опит за размисъл - отново разбуждане на една негова вродена способност.) Разсъждава, че тъй като А и В винаги са се появявали последователно, то когато се появи А, ще се появи и В.

Когато това негово предвиждане се потвърди многократно, свързва образите в едно като “причина” и “следствие” и голяма част от първоначалните грешки се дължат на твърде бързото установяване на такава връзка. По-нататък, поставяйки образи един до друг, установява техните прилики и разлики и развива способността да сравнява. Спира вниманието си върху образ, който му доставя удоволствие и се насочва към търсене на предмета във външния свят, като с този избор развива съждението.

Изработва в себе си също и усет за съотнасяне по отношение на прилики и разлики и групира предметите според постоянната им прилика, като ги отделя от други, с които винаги имат разлики. Тук също се допускат много грешки, които се поправят с нови наблюдения, тъй като в началото Познавателят лесно се заблуждава от повърхностни сходства.

По този начин способностите за наблюдение, различаване, размишление, сравнение и съждение се разгръщат последователно и се развиват с упражняването. Така аспектът Знание на Аза се развива благодарение мисловната дейност и постоянно повтарящите се действия и взаимодействия между Аза и не-Аза.

За да ускорим развитието на тези способности, трябва по своя воля и съзнателно да ги упражняваме, използвайки ежедневните обстоятелства като удобни случаи за развитие. Както способността за наблюдение може да бъде развита в ежедневието, така можем да се обучаваме и да виждаме сходствата или различията между предметите около нас, да правим заключения и да ги подлагаме на проверки в нови ситуации, да сравняваме и отсъждаме; и всичко това - съзнателно и с предпазливост. При такава целенасочена дейност мисловната сила нараства бързо, докато накрая стигаме до онова, към което съзнателно сме вървели, усещайки го вече като наше собствено притежание.
 

ОБУЧАВАНЕ НА УМА

Да обучаваме ума в дадено направление, означава да го обучим изцяло до определена степен, защото всяко конкретно обучение организира материята на умственото тяло и разбужда за проява някоя от силите на Познавателя. Развита, тази способност може да бъде насочвана към постигането и в услуга на всякаква цел.

Не трябва обаче да забравяме, че обучението на ума не се състои в това да бъде тъпкан с какви ли не факти, а в това да бъдат събудени неговите вътрешни сили. За великите Учители, които предвождат човешката еволюция, се казва, че знаят всичко, което съществува в Слънчевата система, но това не означава, че всичко, което се случва в нея е непрекъснато в обсега на тяхното внимание, а че дотолкова са развили в себе си аспекта Знание, че всеки път, когато обърнат вниманието си в кое да е направление, те получават знание за предмета, към който са се обърнали.

Това е нещо много по-велико от безсмисленото натрупване на факти в ума; точно, както е много по-съществено и значимо да видиш сам даден предмет, отколкото да си сляп и да си в състояние да го опознаваш само чрез описанието, което някой друг ти даде.

Развитието на ума се измерва не в броя на образите, които задържа, а в развитието на аспекта знание - способността да възпроизвежда в себе си всичко, което му се предостави. Тя е приложима в условията на всяка друга Вселена, както е в условията на тази, и веднъж развита, ще е вече на наше разположение да си служим с нея по всяко време на което и да е място.
 

ОБЩУВАНЕ С НАПРЕДНАЛИ

Обучението на ума може да бъде много подпомогнато, ако човек съжителства с хора, които са по-високо развити от него. Човек с по-развита мисловна дейност може да ни помогне, защото разпръсква край себе си трептения от по-висш порядък, в сравнение с тези, които самите ние сме в състояние да излъчим. Едно парче желязо, лежащо на земята, не може да започне да трепти с честотата на топлинните трептения от самосебе си, но ако бъде поставено близо до огън, ще възприеме трептенията на огъня и така ще се стопли.

Когато сме близо до някой възвишен човек, неговите трептения влияят на нашите умствени тела и възбуждат в тях съответни трептения, така че ние затрептяваме симпатично. През това време имаме усещането, че умствената ни сила нараства и че сме способни да разберем неща, които обикновено ни се изплъзват. Когато отново останем сами, установяваме, че тези неща си остават мъгляви и объркани.


Докато слушат някоя лекция, хората разбират много ясно урока, който се преподава. Те си тръгват доволни, че са придобили нови знания. На следващия ден, желаейки да споделят с приятел придобитото, съкрушени установяват, че не могат да възпроизведат идеите, които предния ден са им изглеждали толкова ясни и разбираеми. Често възкликват нетърпеливо: “Сигурен съм, че го зная, на езика ми е, само ако можех да го уловя и предам!”

Това усещане идва от спомена за трептенията, които са изпитвали умственото тяло и Дживата. Но това са били трептенията на другия човек, те са идвали отвън, а не отвътре. Чувството на неспособност, което изпитваме при опит да ги възпроизведем, означава, че въздействието трябва да бъде повторено неколкократно, преди да можем сами да ги възпроизвеждаме с трептения, започнати отвътре.

Познавателят трябва да е трептял под външно въздействие в тези честоти много пъти, преди да е в състояние да възпроизведе трептенията по своя воля. По силата на неговата естествена природа това може да стане едва когато е заставен да отговаря на определени външни въздействия. Вродена способност имат и двамата Познаватели в еднаква степен, но единият я е развил, а у другия тя е още латентна.

В това се крие едно от преимуществата на общуването с по-напреднали от нас хора. Ние печелим от близостта си с тях и израстваме под тяхното стимулиращо влияние. По този начин един истински учител ще помага на своите ученици повече, отколкото с каквито и да било произнесени думи.

Личното общуване е един много важен фактор за това влияние. Но ако не е възможно, изключителна полза може да се извлече и от книгите, ако са избрани мъдро. Когато четем творбите на някой наистина велик автор, трябва да се отпуснем, така че да възприемем колкото се може повече от неговите мисловни трептения. Трябва да се спираме върху отделните мисли, да разсъждаваме върху тях, да ги преживяваме и да се опитваме да изведем от думите целият им скрит смисъл.

Вниманието ни трябва да се насочи към онова, което иска да ни внуши писателят през булото на своите думи. Такова четене възпитава и развива умствените ни сили. Когато не влагаме толкова усилия при четенето, то може да ни служи като отмора - за приятно прекарване на времето - и същевременно като възможност да натрупаме множество ценни факти в ума си, които биха могли да ни бъдат от полза. Четенето дава импулс на развитието ни и не трябва да бъде пренебрегвано от онези, които желаят да се развиват, за да бъдат полезни на себе си и на другите .
 

СЪСРЕДОТОЧАВАНЕ

Малко са нещата, които така изморяват ученика в началото, както съсредоточаването. В първия етап от развитието на ума успехът зависи от неговата подвижност, будност и готовност да възприема усещане след усещане, скачайки непрекъснато от едно нещо на друго.

 
Подвижността на този етап е най-ценно качество и зоркият поглед над всичко онова, което става наоколо, е съществен за успеха. В момент, когато умът събира материал за размисъл, изключителната подвижност е преимущество и в продължение на голям брой животи умът расте именно благодарение на нея, усилвайки я допълнително.

Преустановяването на тази дейност, приковаването на вниманието в една точка е промяна, която естествено не идва без сътресение; когато почувства юздата за първи път, умът започва да се мята като необязден кон.

Вече установихме, че умственото тяло приема формата на предмета, към който е насочено съзнанието. Патанджали говори за спиране видоизмененията на мислещата сила, т.е. за спиране на вечно изменящите се възпроизвеждания на външния свят. Да бъдат преустановени видоизмененията и да се задържи умственото тяло във формата само на един образ - това е съсредоточаване, що се отнася до формата. Упоритото насочване и задържане на вниманието върху тази форма, за да бъде възпроизведена тя съвършено - това е съсредоточаване, що се отнася до работата на Познавателя.

При съсредоточаването съзнанието се задържа върху отделен образ; цялото внимание на Познавателя е приковано в една точка без колебание и отместване. Умът, който привличан от външния свят бяга безспир от едно нещо на друго, заемайки формата им в бърза последователност, бива отдръпван, задържан и принуждаван от волята да остане в една форма, без да обръща внимание на външните дразнения.

Сега, когато умът е задържан във формата на един образ, който Познавателят усилено съзерцава, се достига много по-голямо познание за предмета, отколкото би могло да се постигне чрез каквото и да било чуждо словесно описание.

Представата ни за една картина или гледка е много по-пълна, когато я видим, отколкото ако четем или слушаме за нея. Ако се съсредоточим върху едно такова описание, нашето умствено тяло приема формата на картината и ние получаваме по-пълно знание за нея.

Не трябва да се забравя, че съсредоточаването не е състояние на пасивност, а напротив - на най-усилена и целенасочена дейност. Във физическото поле то съответства на свиването на мускула при подготовка за скок или на напрягането му, за да се посрещне продължително усилие.

Наистина, при начинаещите това съсредоточаване винаги се придружава от съответното физическо напрежение и след това от физическа умора. Както чрез напрегнато взиране в предмет успяваме да видим подробностите, така съсредоточаването ни дава възможност да уловим нюансите на една мисъл.

В началото, когато започнем да се съсредоточаваме, трябва да се преодолеят две трудности.
Първо, да не се обръща внимание на дразненията, които непрекъснато ни атакуват. Трябва да се предпази умственото тяло от желание да отговоря на тези влияния, като не му се позволява да се разсейва. Това изисква да се отделя част от вниманието към самото съпротивление, но когато склонността да се отговаря бъде надмогната, съпротивлението изчезва. Иска се пълно равновесие - нито съпротивление, нито отдаване - едно спокойствие, така че вълните отвън да не могат да причинят никакво вълнение.

Второ, през цялото време умът трябва да е съсредоточен над един единствен образ; трябва не само да преустанови видоизмененията си под влиянието на външни въздействия, но и да спре своята собствена вътрешна дейност, т.е. да престане да пренарежда своето съдържание, размисляйки върху образа, създавайки нови връзки, откривайки скрити сходства и разлики; трябва да прикове вниманието си само върху един предмет.

Така, разбира се, той не преустановява активността си, а я концентрира цялата в едно направление. Водна струя, разливаща се по обширна площ, има малка двигателна сила. Същата струя, пусната да тече по тесен канал със същата начална скорост, е способна да помете препятствия по пътя си. Ето къде е смисълът на целенасочеността, която учителите по медитация постоянно изискват. Силата на ума остава същата, но неговата ползотворност се увеличава неимоверно. Пара, оставена да се носи свободно из въздуха, не може да повдигне и перо от мястото му, но пусната по тръба ще задвижи и бутало.

Да си наложи човек вътрешен мир е дори по-трудно, отколкото да се научи да не обръща внимание на външни дразнения, тъй като това е свързано с неговия по-дълбок и пълноценен живот. Да се обърне гръб на външния свят е по-лесно, отколкото да се укроти вътрешния, защото този вътрешен свят е по-близо до Аза и за повечето хора в настоящия етап на човешкото развитие той се отъждествява с Аза.

Самият опит да се укроти умът обаче е стъпка напред в развитието на съзнанието, защото скоро започваме да долавяме, че управителят и управляемото не са едно и също нещо и несъзнателно се отъждествяваме с управителя. “Аз укротих своя ум” казва съзнанието и Азът започва да възприема ума като своя собственост.


В началото ние правим тази разлика несъзнателно, смътно долавяйки, че има нещо, което ръководи, и нещо, което е ръководено. Впоследствие нисшият конкретен ум бива разграничен и Азът започва да се чувства вече по-силен и по-ясно виждащ. Появява се усещането, че това “Аз” не е зависимо нито от тялото, нито от ума. Това е първият наш съзнателен допир с истинската ни, безсмъртна природа - нещо, което предварително сме схванали с ума и което ускорява самото съсредоточаване. С по-нататъшните упражнения кръгозорът се разширява, но като че ли навътре, а не навън - все по-навътре и навътре, безкрайно и безспирно.

Там, вътре, се развива способността да се познае истината от пръв поглед, което става само когато бъде преодолян умът с неговата склонност към дълги размисли. (Нека не се забравя, че думата “ум” навсякъде се употребява със значението: нисш ум - умствено тяло плюс манас.)

“Азът” е израз на вътрешния човек, чиято природа е знание; затова всеки път когато се сблъска с някоя истина, той усеща нейните трептения като хармонични и следователно способни да възпроизведат в него един реален образ, докато лъжата създава противоречив и несъразмерен образ, съобразно своето собствено естество. Когато умът започне да заема все по-подчинено положение, тези вътрешни сили на Аза проявяват своето преимущество и интуицията - подобна на непосредственото виждане във физическото поле - заема мястото на разсъждението, което може да се сравни с докосването във физическото поле.

Всъщност приликата е по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед, защото интуицията се развива от разсъждението със същата преливност, без да се променя самото естество, с която виждането се развива от докосването. Има една голяма разлика в “начина”, но това не бива да ни пречи да видим постоянно развитие. Интуицията на слаборазвития човек е движение, родено от желание, и стои по-долу от разсъждението.

Когато умът е добре обучен да се съсредоточава и може за известно време да поддържа своята целенасоченост (както това състояние се нарича), следващата стъпка е да се отстрани предметът и да се поддържа умът концентриран, без вниманието да е насочено към каквото и да било. В това състояние умственото тяло не представя никакъв образ; материята, от която то е изградено преминава в състояние на пълно спокойствие, подобно на езеро без вълни.

Това състояние не може да продължава дълго, подобно на “критичната точка” в химията1 - преходната точка между две познати и различни състояния на материята. Иначе казано, когато умственото тяло е в покой, съзнанието излиза от него и преминава към и отвъд Лая центъра - неутралната точка на среща между умственото и причинното тяло.

Преминаването се придружава от изпадане в една секундна безпаметност и безсъзнание - неизбежно следствие от изчезването на предметите от съзнанието, - следвано от съзнателност във висшето поле.

Изхвърлянето от съзнанието на предмети, принадлежащи на нисшите светове, позволява появата на предмети от по-висшите. Тогава Азът дава форма на умственото тяло според своите собствени мисли и го прониква със своите собствени трептения. Той може да променя умственото тяло според виденията от по-висшите светове, в които е могъл да надзърне в своите върхови моменти, и така да сведе надолу и излъчи навън идеи, на които умственото тяло иначе не би било в състояние да отвърне.

Това е всъщност вдъхновението на гения, което блясва в ума с ослепителна светлина и просвещава цял един свят. Самият човек, който го дава на света, едва ли може в своето обикновено умствено състояние да каже как го е получил; той знае само, че по някакъв странен начин “силата, що в мен напира, играе върху устните ми и дава знак с ръката ми”.