"Съществува достатъчно светлина за тези, които искат да видят, и достатъчно мрак за тези, които не искат." - Б. Паскал

За да илюстрираме, представете си единната, еднородна, абсолютна и вездесъща Божествена Същност над горното стъпало на „стълбата на седемте плана на световете", готова да се впусне в своето еволюционно пътешествие. Докато нейното корелиращо отражение постепенно се спуска, тя се диференцира и преобразява в субективна и накрая в обективна материя. Да я наречем на нейния северен полюс Абсолютна Светлина; на южния й полюс, който за нас би бил четвъртото или средното стъпало или план, броейки от който и да е край, ние езотерично я познаваме като Единен и Вселенски Живот.

Сега забележете разликата. Горе е Светлината, долу Животът. Тя винаги е неизменна, той се проявява под аспектите на безбройни диференциации. Според окултния закон всички потенции, съдържащи се във Висшето, стават диференцирани отражения в низшето и по същия този закон нищо, което е диференцирано, не може да се слее с еднородното. Нищо от това, което живее и диша и има битие в кипящите вълни на света, или плана на диференциация, не може да продължава вечно.

Поради това Будхи и Манас, първоначалните лъчи на Единния Пламък - първият като носител на упадхи или вахан на единната вечна Същност, последният като носител на Махат или Божествената Мисле-основа (Маха-Будхи в „Пураните"), Вселенската разумна душа - нито единият, нито другият, като такива могат да угаснат или да бъдат унищожени, нито като същност, нито като съзнание. Но физическата личност със своята Линга Шарира и животинската душа, със своята Кама могат да бъдат унищожавани и са унищожавани. Те са се родили в царството на илюзиите и трябва да изчезнат като пухкаво облаче от дълбокото и вечно небе.

Тези Божествени Същности именовани като Човешките Его, общо наричани Монади, които Кармата е накарала да действат в драмата на Манвантарния живот, са същества от висшите и по-ранни светове и планети, чиято Карма още не е била изчерпана, когато техните светове са навлезли в Пралая. Такова е учението, но независимо дали това е така или не, Висшото Его в сравнение с форми на преходната земна нечистота, каквито сме ние самите - са Божествени Същества, Богове, безсмъртни в течение на Манвантарата, или 311 040 000 000 000 години, докато продължава векът на Брама.

И като Божествени Его, за да станат отново Единна Същност или да бъдат отново всмукани в АУМ, трябва да се пречистят в огъня на страданията и индивидуалния опит; и земните Его на личността, трябва да постъпят по подобен начин, ако искат да участват в безсмъртието на Висшото Его. Това те могат да постигнат, като съкрушават у себе си всичко, което е изгодно само на низшата, лична природа на техните „аз" и по пътя на стремежа да пренесат своя мислещ Космичен Принцип в Принципа на Висшето Его.

* Кама Рупа, носител на Низшия Манас, както е казано, обитава физическия мозък, в петте физически чувства и във всички органи на чувствата на физическото тяло.

Ние (т.е. нашите Личности) ставаме безсмъртни от простия факт на прикрепването на мислещата ни морална натура към нашата Божествена Триединна Монада, Атма-Буддхи-Манас - три в едно и един в три аспекта. Тъй като Монадата, проявена на Земята от въплътяващото се Его, е това, което се нарича Дърво на Вечния Живот, към което е възможно приближаване само като се изядат плодовете на Познанието, Познанието за добро и зло, или Гнозисът, Божествената мъдрост.

В езотеричните учения това Его е петият Принцип на човека. Но напредналият ученикът, знае повече. Той е осведомен, че седмият принцип не е човешки, а Вселенски, в който човек участва; но също така участва и всеки физически, и субективен атом, и всяка тревичка, и всичко, което живее и съществува в Пространството, независимо дали съзнава това, или не. Освен това ученикът знае, че ако човек е по-тясно съединен с него и го асимилира със сто пъти по-голяма сила, то това е просто защото той е дарен с най-високото съзнание на тази земя. Знае че човек, казано накратко, в своето следващо преобразяване може да стане Дух, Дева или Бог, докато нито камъкът, нито растението, нито животното могат да направят това, преди да станат хора на свой ред.


Какви са функциите на Будхи?

На нашия план човекът няма нито една Будхи, ако не е съединен с Манаса, съзнателното Его. По отношение на Божествената коренна същност Будхи се намира в същата връзка, в която се намира Мулапракрити към Парабрахмаиа на ведантистката школа; или като Алая, Вселенската Душа, към Единния Вечен Дух или това, което се намира зад него. Той е нейният човешки носител, отделен с едно стъпало от този Абсолют, който не може да има никакво отношение към каквото и да е било крайно и обусловено.

Какво е Манас и какви са неговите функции?

В своя чисто метафизичен аспект Манас, макар и да е с едно стъпало по-ниско от Буддхи, все пак е толкова неизмеримо по-високо от човека, че той не може да влезе в непосредствено съединение с Личността по друг начин, освен чрез своето отражение, низшия ум. Манас е духовното самосъзнание в себе си и Божественото съзнание, когато е съединен с Будхи, който е истинският „производител" на тази „продукция" (викара), или на самосъзнанието чрез Махат.

Поради това Будхи-Манас е напълно неспособен да прояви себе си в течение на своите периодични въплъщения по друг начин, освен чрез човешкия ум, или низшия Манас. Двете са свързани заедно и са неразделни и имат толкова малко отношение към низшите Танматри, или рудиментарни атоми, колкото еднородното към разнородното. Поради това, ако низшият Манас, или мислещата Личност, иска да се съедини със своя Бог, с Божественото Его, то в неговата задача влиза да разсейва и парализира Танматрите, или свойствата на материалната форма. Поради това Манас е показан двоен - като Его и Ум на човека.

Именно Кама Манас, или низшето Его, заблуден от погрешното понятие за независимото съществуване, като „производител" на свой ред и повелител на петте Танматри, става Егоизъм, егоистичното Аз, в какъвто случаи той трябва да се разглежда като Маабхутичен и краен, защото той е съединен с Аханкара, способността на личното „Аз-творение". Следователно:„Манасът трябва да се разглежда като вечен и невечен; вечен в неговата атомна природа (параману рупа), като вечна субстанция (дравя), краен (каря рупа) - когато е съединен, като Диада, с Кама (животинското желание или човешката егоистична воля), низшата продукция, казано накратко."

Поради това, докато вследствие на своята същност и природа е безсмъртно в цялата вечност - с формата (рупа), която съществува в течение на всичките жизнени цикли на четвърти Кръг - неговата двойнственост, или подобие, личното Его, трябва да заработи своето безсмъртие.

Антахкарана е името на този въображаем мост, тази пътека, която минава между Божественото и човешкото Его, тъй като те са Его (мн.ч.) в течение на човешкия живот, за да станат отново единно Его в Девачана или Нирвана.

Това може да изглежда трудно за разбиране, но в действителност, с помощта на познатата, макар и необичайна илюстрация, то става напълно просто. Мислено да си представим ярка лампа в средата на стаята, хвърляща светлина върху стената. Нека лампата представлява Божественото Его, а светлината, която тя хвърля върху стената - низшият Манас; и стената нека да е тялото. Тогава тази част от атмосферата, която предава лъча от лампата върху стената, представлява Антахкарана.

Да предположим по-нататък, че хвърляната светлина притежава разсъдък и ум, както и способността да разсейва всички зли сенки, преминаващи по стената, и да привлича към себе си всичко светло, получавайки от него неизгладими отпечатъци. Подобно на това, човешкото Его притежава властта да прогонва сенките или греховете и да умножава яркостта на светлината или добрите деяния, които произвеждат тези отпечатъци, и по този начин чрез Антахкарана си осигурява постоянна връзка и крайно съединение с Божественото Его. Запомнете, че последното не може да се случи, докато в чистотата на тази светлина остава макар и едно единствено петно на земно или материално.

От друга страна тази връзка не може да бъде напълно разкъсана и окончателно разделена, докато остава макар и едно духовно деяние или потенция, което да служи като съединителна нишка; но в момента, когато загасне тази последна искра, и последната потенция е изчерпана - тогава настъпва разривът. В една притча на Изтока Божественото Его е уподобено на Стопанин, който изпраща своите работници да обработват полето и да събират реколтата и който е съгласен да държи полето, докато то нещичко ражда. Но когато тази земя стане напълно безплодна, не само я напускат, но и работникът (низшият Манас) загива.

От друга страна, все още прибягвайки до нашето сравнение, когато светлината, хвърляна върху стената, или разумното човешко Его, достига точката на действителната духовна изчерпаност, то Антахкарана изчезва, светлината повече не се предава и лампата става несъществуваща за лъча. Светлината, която е била погълната, постепенно изчезва и настъпва „затъмнение на Душата"; съществото живее на земята и след това преминава в Кама Лока само като натрупване на материални качества, то не може да премине в Девачан и незабавно отново се ражда като човешко животно, за наказание.

Това сравнение, колкото и да е странно, ще ни помогне да схванем правилната идея. Като се изключи сливането на нравствената природа с Божественото Его, безсмъртие за личното Его няма. Оживяват само най-духовните еманации на Личната Човешка душа. Просмукала по време на живота от понятието и чувството за „Аз съм Аз" на своята личност, Човешката душа, носителка на самата същност на Кармичните действия на физическия човек, след неговата смърт става неразривна част от Божествения пламък, Егото. Тя става безсмъртна по силата на факта, че сега здраво е прикрепена към Монадата, която е „Дървото на Вечния живот".

*Танматра означава фината и рудиментарна форма, грубият тип на по-фини елементи.

Петте Танматри в действителност са характерните свойства или качества на материята и всички елементи; действителният дух на тази дума ще бъде „нещо" или „чисто трансцедентално'', в смисъла на свойства или качества. А сега ние трябва да говорим за учението на „втората смърт". Какво става с Камичната човешка душа, която винаги е душът на лошия и безнравствен човек или на бездушната личност? Тази тайна сега ще бъде обяснена.

В този случай - а именно когато човек, който никога не е имал мисли извън неговото животинско Аз, като не притежава нищо, което Душата би могла да предаде на Висшето или да прибави към сумата на опита, събран от минали животи, която неговата памет трябва да запази завинаги - Личната Душа се отделя от Егото. Тя не може да прикрепи нищо от себе си към този вечен ствол, чийто сок отглежда милиони Личности, подобно на листата от неговите клони, листа, които съхнат, умират и падат в края на своя сезон от годината.

Тези Личности пускат кълнове, разцъфтяват и угасват, някои - без да оставят след себе си никаква следа, други - след смесването на своя живот с живота на родителския ствол. Душите от първия клас са обречени на унищожение, или Авичи - състояние така лошо разбрано, и още по-лошо описано от някои теософски автори, но което не само се намира на нашата земя, а фактически е самата земя.

Така ние виждаме, че Антахкарана е била разрушена, преди низшият човек да е имал възможността да асимилира Висшето и да стане единен с него; и поради това Камичната „душа" става отделно същество, за да живее занапред като „бездушна" твар в течение на кратък или по-продължителен период, в зависимост от своята Карма.

Но преди да навлезем в подробности, аз трябва още веднъж по-добре да обясня значението и функциите на Антахкарана. Както беше казано, можем да си я представим като тесен мост, съединяващ Висшия и Низшия Манас. Тя е проекция на низшия Манас или по-точно - звеното между последния и Висшето Его, или между Човешката и Божествената, Духовната Душа.„При смъртта тя се унищожава като пътека или като начин за контакт и нейните остатъци оживяват под вида на Кама Рупа", "черупки".

Това спиритистите виждат да се появява на спиритичните сеанси като материализирани „форми", които те наивно приемат за „Духове на покойниците". Това е така далеч от истината, че по време на сън - макар Антахкарана да се намира на мястото си -Личността само наполовина бодърства. Поради това Антахкарана, както е казано, е пияна или безумна по време на нашето нормално сънно състояние. Ако това е така по време на периодичната смърт, или сънят на живото тяло, то може да се съди какво е съзнанието на Антахкарана, когато след „вечния сън" се е преобразувала в Кама Рупа.

Но да продължим. За да не смущаваме ума на западния ученик с трудната за разбиране индийска метафизика, нека той да разглежда низшия Манас или Ум като лично Его в състояние на бодърстване и като Антахкарана само в течение на тези моменти, когато той се устремява към своето Висше Его и по този начин става средство за контакт между двете. Именно по тази причина я наричат „пътека". Когато член или орган на физическия организъм остава без употреба, той отслабва и накрая атрофира. Същото става с менталните способности и следователно става ясно, че при напълно материалистичните и развратени натури функцията на низшия ум, наричана Антахкарана, атрофира.

Според езотеричната философия това учение обаче е такова: отчитайки, че способностите и функцията на Антахкарана са дотолкова необходими, колкото посредничеството на ухото за чуване и на окото за виждане - и ако чувството на Аханкара, т.е. „Азът" или егоизмът, не е изцяло потиснато у човека и низшият ум не е влят напълно във Висшия Будхи-Манас и не е станал единен с него - става ясно, че разрушаването на Антахкарана е подобно на разрушаването на мост над непроходима бездна: пътникът никога няма да стигне до целта на другия бряг. Ето в това се съдържа разликата между екзотеричното и езотеричното учение.

Чрез устата на Веданта първото казва, че докато Умът (низшият) се вкопчва в Духа (Будхи-Манас) чрез Антахкарана, той не може да придобие истинска Духовна Мъдрост, Джнана и това може да се постигне само чрез стремежа да се докоснеш до Вселенската Душа (Атма). Всъщност, чрез раджа йога се достига по пътя на игнорирането на Висшия ум. Ние казваме, че това не е така. Не може да се прескочи нито едно стъпало от стълбата, водеща към Познание.

Нито една личност не може да постигне Атма или да контактува с нея по друг начин, освен чрез Будхи-Манас; опитът да се стане Дживанмукта или Махатма, преди да се стане Адепт или дори Нарджол (безгрешен човек), е равносилен на опита да се достигне Цейлон от Индия без преминаване по море. Поради това ние сме казали, че ако разрушим Антахкарана, преди личното още да е преминало под абсолютен контрол на неличното Его, ние рискуваме да загубим последното и да бъдем откъснати от него завинаги, ако наистина не побързаме да възстановим контакта чрез огромно окончателно усилие.

Едва когато неразривно сме се съединили със същността на Божествения ум, ние следва да разрушим Антахкарана.

„Когато самотният воин, преследван от армията, търси убежище в крепостта, за да откъсне врага от себе си, той отначало разрушава подвижния мост и чак след това започва да унищожава преследващите го; така трябва да постъпи Сротапати, преди да убие Антахкарана."

Или както излага това една окултна аксиома:

" Единицата става Троица, и Триединението поражда Четири. Последният (Четворката) трябва отново да стане Трима и Божествените Трима да се разширят в Абсолютно Едно. "   

* В екзотеричните учения на раджа йога, Антахкарана е наречен вътрешен орган на възприятието и е разделена на четири части: (низш) Манас, Будхи (разсъдък), Аханкара (личност) и Чита (мисловната способност). С някои други органи тя образува част от Джива, Душата, също така наричана Лингадех. Обаче езотериците не бива да се заблуждават от тази популярна версия.

Монадите, които стават Диади на диференцирания план, за да се развият в Триади в течение на цикъла на въплътяване, дори и въплътени, не знаят нито пространство, нито време, а се разсейват чрез низшите Принципи на Четворката, явявайки се по своята природа вездесъщи и всезнаещи. Но това всезнание е вродено и може да проявява своята отразена светлина само чрез онова, което е поне полуземно или материално; даже такова като физическия мозък, който на свой ред е носител на низшия Манас, възцарил се в Кама Рупа. И това е нещото, което постепенно се унищожава в случаите на „втора смърт".

Но такова унищожение - което в действителност е отсъствие дори и на най-малка следа от обречената Душа във Вечната Памет и поради това означава унищожение във вечността - съвсем не значи прекратяване на човешкия живот на Земята, тъй като Земята е Авичи и при това най-лошата Авичи, каквато е възможна. Изгонени завинаги от съзнанието на Индивидуалността, въплътяващото се Его, физическите атоми и психическите вибрации на отделената сега Личност незабавно се въплътяват на същата тази Земя, но в още по-низко и жалко създание, човешко същество само по форма, обречено на Кармични мъчения в течение на целия му нов живот. Освен това, ако упорито се придържа към своя престъпен или развратен начин на живот, то ще удължи страданията си чрез дълга поредица от незабавни превъплъщения.

Пораждат се два въпроса: 1) Какво става с Висшето Его в такива случаи? 2) Що за животно се получава от човешкото създание, родило се без Душа?

Преди да отговорим на тези два твърде естествени въпроса, аз искам да обърна вниманието на всички от вас, които са се родили в християнски страни, върху факта, че този романтичен епизод на изкупване на чужди грехове и мисията на Исус, във вида, в който сега се преподнася, е бил извлечен или заимстван от някои твърде свободомислещи Посветени от тайнственото учение за земните изпитания на превъплъщаващото се Его. Последното действително е жертва на своята собствена Карма от предишни Манвантари, което доброволно приема задължението да спасява тези, които иначе биха останали бездушни хора или Личности. По този начин Източната Доктрина се оказва по-философска и логична, отколкото е западната измислица.

Христос, или Будхи-Манас, на всеки човек не е напълно невинният и безгрешен Бог, макар че в определен смисъл той е „Отецът", бидейки от тази същност, от която е и Вселенският Дух, но едновременно е и „Синът", тъй като Манасът е втората степен от „Отеца". Чрез своето въплъщение Божественият Син приема отговорността за греховете на всички личности, които той одушевява. Това той може да осъществи само чрез упълномощен свише и отражение на низшият Манас.

Единственият случай, при който Божественото Его може да избегне индивидуално наказание и отговорност, като ръководещ Принцип, е когато му се налага да се откъсне от Личността поради това, че с психическите си и астрални вибрации, по силата на интензивността на своите комбинации, материята се намира извън границите на контрол на Егото. Апофис, Драконът, е станал победител. Превъплъщаващият се Манас, постепенно отделяйки се от своето временно жилище, окончателно се отделя от психо-животинската Душа. Поради това в отговор на първия въпрос аз казвам:

Божественото Его прави едно от двете: а) незабавно възобновява под своите собствени кармични импулси на нов ред въплъщения; или б) търси и намира убежище в лоното на  Материята, Алая, Вселенската Душа, чийто Манвантарен аспект е Махат. Освободено от жизнените впечатления на Личността, то се потапя в своеобразен нирваничен антракт, в който не може да има нищо друго освен вечно Настояще, поглъщащо Миналото и Бъдещето. Лишен от „ратая", загубил и полето, и реколтата, Стопанинът, в безкрайността на своята мисъл, естествено не пази в паметта си никакви спомени за крайната и мимолетна илюзия, каквато е била неговата последна личност. И тогава действително последната е унищожена.

Бъдещето на низшия Манас е ужасно и то е още по-ужасно за човечеството, отколкото за днешния животински човек. Понякога се случва, че след отделянето опустошената Душа, понастоещем станала съвършено животинска, доизтлява в Кама Лока, както изтляват всички останали животински души. Но предвид това, че колкото по-материален е бил човешкият ум, толкова повече той продължава, дори и по време на междинния стадий - често се случва след като даденият живот на бездушния човек е завършил, той отново и отново да се въплътява в нови личности, всеки път във все по-жалка форма от преди. Импулсът на животинското съществуване е твърде силен; той не може да се изтощи само в един или два живота.

Обаче в по-редки случаи, когато низшият Манас е обречен на изтощение по пътя на духовното гладуване, когато повече няма надежда, че макар и някакъв остатък от низшата светлина, като следствие на благоприятни условия - да кажем дори и кратковременен духовен стремеж и разкаяние - притегли обратно към себе си своя Его-Родител и Кармата поведе Висшето Его отново към нови въплъщения, тогава може да стане нещо много по-страшно. Кама-Манасичното привидение може да се превърне в това, което в окултизма наричат „Обитател на Прага".

Този Обитател не прилича на онзи, който така живописно е описан в „Занони", но той действително е факт в Природата, а не романтична измислица, колкото и красива да е тя. Булвер навярно е получил тази идея от някой източен Посветен. Обитателят, ръководен от родството и привличането, се втурва в астралния поток през ауричната обвивка на новото временно жилище, обитавано от Его-Родителя, и обявява война на низшата светлина, която го е заменила. Разбира се, това може да стане само в случай на нравствена слабост на Личността, подложена на такова проявление.

Никой, който е стабилен по отношение на добродетелта и праведността на своя жизнен път, не рискува да се срещне с такова явление и не бива да се плаши от него, а само тези, които са развратени в сърцето си. Робърт Луис Стивънсън действително е притежавал проблясък на истинско прозрение, когато е писал своята повест „Странният случай на д-р Джекил и мистър Хайд". Неговата повест е истинска алегория. Всеки прочел я ще види в нея субстрат на истината сътворена от мистър Хайд - Обитателя, обемащ личността, временното жилище на Духа-Родител.

„Душата, низшият Ум, става полуживотински принцип, почти парализиран от ежедневните пороци, и постепенно се превръща в несъзнателен по отношение на своята субективна половина Владетел, един могъщ Сохм. Това явление е пропорционално на бързото развиване на мозъка и нервите рано или късно личната Душа в крайна сметка губи от поглед своята божествена мисия на Земята."

Наистина:„Мозъкът се храни като вампир, живее и набира сила за сметка на своя духовен родител и личната полу-несъзнателна Душа става безчувствена, без надежда за корекции. Тя е безсилна да различи гласа на своя Бог. Тя си поставя за цел само разработването и по-пълното постигане на натуралния земен живот и по този начин може да разкрие само тайните на физическата природа. Същата стига до там, че става фактически мъртва в течение на живота на тялото; и завършва с това, че напълно умира, т.е. унищожава се като цялостна безсмъртна Душа. Такава катастрофа често може да настъпи много години преди физическата смърт на човека. На всяка крачка в живота ние се сблъскваме с лишени от Души мъже и жени. И когато дойде смъртта вече няма Душа (превъплътяващо се Духовно Его), която трябва да се освободи..., тъй като тя е отлетяла много години преди това."

Каква катастрофа само?! Каква деградация?!

Резултатът: лишен от своите ръководещи Принципи, но засилен от своите материални елементи, Кама Манас, наместо да бъде „производна Светлина", сега става самостоятелно Същество. След като си е позволил да се спуска все по-ниско на животински план, когато за неговото земно тяло настъпи часът да умре, става едно от двете: или Кама Манас незабавно се преражда в Миалба, състоянието Авичи на Земята, или, ако той е станал много силен по злина - „безсмъртен в Сатаната", според окултния израз - по отношение на кармичните цели никога повече не му се разрешава да остава в активното състояние Авичи в Земната Аура.

Тогава от отчаяние и загуба на всякаква надежда, в своята безкрайна злоба той става подобен на митичния „дявол"; той продължава да живее в своите елементи, които изцяло са пропити от същността на материята, тъй като злото е връстник на материята, откъсната от Духа. И когато неговото висше Его още веднъж се въплъти, отделяйки ново отражение, или Кама-Манас, тогава обреченото низше Его, подобно на чудовището на Франкенщайн, винаги чувства привличането към своя Баща, който отхвърля сина и става „Обитател на Прага" на земния живот.

„Безполезните търтеи", тези, които отказват да станат сътрудници на Природата и нейните закономерности, и милиони от тях загиват в течение на Манвантарния жизнен цикъл; тези, които, както в дадения случай, предпочитат постоянно да страдат в Авичи според Кармичния закон, отколкото да се откажат от пребиваване в злото; и накрая  тези, които са сътрудници на Природата по разрушение. Това са напълно безнравствени и развратени хора, но толкова високо интелектуални и силно вдъхновени от злото, колкото онези, които са вдъхновени от доброто.

„Техните (низши) Его могат да избегнат закона за окончателното разрушение или унищожение в течение на много векове."

* Земята, или по-точно земният живот, е единствената Авичи (Ада), която съществува за хората от нашето човечество на това земно кълбо. Авичи е състояние, а не местност, тя е противоположност на Девачан. Такова състояние съпътства Душата, където и да отиде, независимо дали в Кама Лока, като полу осъзнатно привидение, дали в човешко тяло, когато тя отново се преражда, за да страда от Авичи. Нашата философия не признава никакъв друг Ад.

Така ние намираме на Земята бездушни същества от двата вида: тези, които са загубили своето Висше Его в сегашното въплъщение, и онези, които вече са се родили бездушни, отделени от своите Духовни Души в предишен живот. Първите са кандидати за Авичи; вторите са „мистър Хайдовци", независимо от това дали се намират в човешки тела, или са извън тях, дали са въплътени, или се подвизават наоколо като невидими, макар и мощни вампири. При такива хора коварството се развива в огромна степен и никой, освен запознатите с тази доктрина, не би подозирал, че те са без душа, тъй като нито религията, нито науката ни най-малко подозират, че в Природата съществува такъв факт.

Обаче за човека, който е загубил своето Висше Его заради пороците си, все пак има надежда, докато все още се намира във  физическото си тяло. Той все още може да се оправи и да бъде накаран да въстане против материалната си натура. Тъй като силното чувство на разкаяние или едно искрено обръщане към Егото, което си е отишло, или най-доброто - действените усилия, насочени към това да се поправи, могат отново да върнат Висшето Его назад към него.

Съединителната нишка все още не е напълно разкъсана, макар че Егото сега се намира извън границите на възможностите на насилствено достигане, тъй като „Антахкарана е разрушена" и личното същество вече стои с единия крак в Миалба; но все още то не се намира извън границите, в които може да бъде чут силният духовен призив.Тази ужасна смърт понякога може да се избегне чрез познаването на съкровеното Име, „Словото".

Какво е това „Слово", което не е „Слово", а е Звук, вие всички знаете - АУМ. Неговата сила е скрита в ритъма или ударението.

Това просто означава, че чрез изучаването на Съкровената Духовна Наука дори и лошият човек може да бъде спасен и спрян по пътя към гибелта си. Но ако той не се намира в тясно единение със своето Висше Его, може да го повтаря като папагал дори и по десет хиляди пъти на ден и въпреки това „Словото" няма да му помогне. Напротив, ако той не го е изпял в съгласие със своята Висша Триада, може да предизвика резулта точно противоположен на благодетелния. Братята на сянката много често го използват в своите злонамерени цели, в тези случаи то не пробужда нищо друго, освен злите, материални елементи на Природата.

Но ако човек по своята натура е добър и искренo се стреми към Висшето АЗ, което Аум, чрез своето Висше Его - което е неговата трета буква, и Буддхи, втората, - то няма атака на дракона Апофис, която той да не би могъл да отбие. От тези, на които много е дадено, много се и очаква. Който чука на вратата на Светилището при пълното познаване на неговата святост след като получи разрешение да влезе, отстъпва от прага или се обръща и казва: „О, в него няма нищо", и по този начин губи своя шанс да узнае цялата истина - такъв човек може само да очаква своята Карма.

Такива са езотеричните обяснения на това, което е смущавало толкова много хора, приемано от тях като противоречия в различни теософски писания. Преди окончателно да се разделим с тази тема, аз трябва да добавя още едно предупреждение, което моля твърдо да се запомни. За тези, които са езотерици, напълно естествено ще бъде да се надяват, че досега никой от вас не принадлежи към бездушната част на човечеството, и че можете да не се вълнувате за Авичи, както добрият гражданин за углавното наказание. Макар, че вероятно не се намирате все още съвсем на Пътя, все пак вие сте около него и много от вас са поели в правилната посока.

Между користните постъпки, които са неминуеми в нашето обществено обкръжение, и разрушаващата развратност, лежи пропаст. Ако ние не сме станали „безсмъртни в доброто, отъждествявайки се с Бога (нашия личен)" или АУМ, Атма-Будхи-Манас, ние несъмнено не сме направили себе си „безсмъртни в злото" по пътя на срастването със Сатаната, низшето „Аз". Обаче вие забравяте, че всичко трябва да има своето начало, че първата крачка по хлъзгавия планински склон е необходимият предшественик на стремителното падане към дъното и в ръцете на смъртта.

Аз съм далеч от подозрението, че някой ученик на езотеризма е стигнал макар и малко до някоя по-значителна точка в плана на духовното падение. Но въпреки това аз ви предпазвам от правенето на тази първа крачка. Вие може и да не се дотьркаляте до дъното в този или следващия живот, но сега можете да породите причините, които ще ви осигурят духовно разрушение във вашето трето, четвърто, пето и дори по-нататъшни раждания.

Във великия индийски епос можете да прочетете как една майка - чието семейство се състояло единствено от синове-воини и било убито по време на бой - се оплаквала на Кришна, че макар и да притежава такова духовно зрение, че макар и да може да вижда петдесет въплъщения назад, все пак никъде не е открила у себе си грях, който би могъл да повлече толкова страшна Карма. Кришна й отговорил: „Ако ти можеше да погледнеш назад в своето петдесет и първо въплъщение, както мога Аз, то би видяла, че сама със страстна жестокост си убила точно толкова мравки, колкото синове имаше сега." Това, разбира се, е само поетично преувеличение и все пак е впечатляващ образ, показващ какви големи последствия могат да възникнат от уж маловажни причини.

Доброто и злото са относителни и могат да се засилват или отслабват в зависимост от условията, с които човек е заобиколен. Принадлежащият към тези, които ние наричаме „безполезната част на човечеството", така да се каже към светското мнозинство, в повечето случаи е безотговорен. Престъпленията, извършени поради Авидя, или невежество, влекат след себе си физическа, но не и морална отговорност или Карма. Вземете например идиотите, децата, диваците и хората, които нищо по-добро не познават. Но по съвсем различен начин стоят нещата с човек, който е свързан с обещание към Висшето Аз.

Вие не можете да призовавате този Божествен Свидетел без последствия след като сте поставили себе си под неговото наставничество, по този начин вие молите Сияещата Светлина да осветява и просветява всички тъмни ъгли на вашето съществуване; съзнателно вие сте призовали Божествената Справедливост на Кармата да забелязва вашите подбуди, старателно да преглежда действията ви и всичко да записва в Акаша за ваша сметка. Тази крачка е толкова необратима, колкото е и раждането на детето. Никога повече вие не можете да накарате себе си да се върнете обратно в състояние на Авидя и безотговорност.

Дори и да избягате на другия край на Земята, да се скриете от хорските погледи или да потърсите забрава в буйния социален вихър, тази Светлина ще открива и осветява всяка ваша мисъл, слово и действие.  Въпреки това не падайте духом, а дерзайте, винаги дерзайте. Двайсет неуспеха са поправими, ако ги следват също толкова несъкрушими стремежи нагоре. Нима не е същото, когато се извършва изкачване в планината? По-нататък знайте, че ако Кармата безжалостно записва за сметка на езотерика такива лоши действия, каквито при невежия човек би оставила без внимание, то равносилно правило е и това, че всяко от неговите добри действия, поради връзката му с Висшето Аз, стократно се усилват като потенция на доброто.

Накрая, винаги дръжте в съзнанието си увереността, че макар и да не виждате никакъв Учител около кревата си и не чувате уловим шепот в нощната тишина, все пак тази Свята Сила е около вас; Святата Светлина свети в часа на духовна нужда и стремежи и няма да са виновни Учителите или техният смирен глашатай и слуга, ако вследствие на порочност или нравствена неустойчивост някои от вас отрежат себе си от тези Висши Сили и стъпят на наклонената плоскост, която води към Авичи.

Антахкарана като символ

Антахкарана е част от духовната анатомия според Тибетските философи. Тя е връзката между физическото тяло и Висшия Аз. Това е връзка, която трябва да бъде лекувана и развивана, за да може да се развиваме духовно. По принцип Антахкарана се активира с вашето Присъствие. Науката радионика доказва, че линии или изображение върху книга оказват психически ефект върху пространството, обкръжаващо рисунката, а това влияе върху човешката аура и чакри.

Антахкарана може да се използва като древен символ за изцеление и медитация. В Тибет и Китай се използва от хиляди години. Това е символ с голяма сила. По време на медитация, когато символът се намира около вас или върху вас, автоматически се създава така наречената Велика микрокосмическа орбита. Психическите енергии, които обичайно влизат през Коронната чакра, стигат до ходилата и се връщат към главата, а след това отново към стъпалата, като по този начин заземяват човека и създават постоянно движение на енергията през чакрите.

Антахкарана също така неутрализира негативната енергия, която се събира в бижутата и кристалите. За неутрализация просто поставете това, което искате да изчистите между два символа.

Антахкарана като свещен символ е била пазена в тайна хилядолетия. Сега е настъпил момента да бъде дадена на хората отново.

Антакарана е особен символ, той има свое собсвено съзнание. Той работи направо с Вашата Аура и чакри и неговият лечебен ефект се променя в зависимост от нуждите на този, който го използва. В резултат на това, че той се ръководи от Висшия Аз, той дава винаги полезен ефект и е невъзможно да нанесе вреда.