Телевизията и някои видеоигри стимулират детската психика. Чрез тях тя си почива и се развива! Това изумително твърдение на видни световноизвестни учени се налага все по-упорито в научните среди. Много от игрите са били създадени именно с цел подпомагане на детската комуникативност. И все пак...

Във Великобритания – страна с утвърдени традиции в образованието и възпитанието на подрастващите, от 2 години набира скорост обществен скандал. През 2006 вестник Daily Telegraph публикува писмото на 110 учители, учени и психолози, в което се извежда фактът, че британските деца се тласкат преждевременно в света на възрастните, като им се поднася смъртоносен коктейл от боклучава храна, показен секс, електронни игри и внушението, че успехът и произтичащите от него пари са по-важни от знанията и уменията. За документа, в който се изразява безпокойство от растящия брой депресии сред децата, проблеми в поведението и болести на психическия растеж, разказва испанското списание Muy Interesante, което предлага детайлизиран обзор върху последните научни изследвания в тази област.

Детската психика и ценностна система не са развити в степента, която би им позволила да приемат напълно и всеобхватно новостите на технологичната революция. Именно поради тази причина редица експерти са на мнение, че компютърните новости и игри могат да се окажат ценен съюзник в това отношение.

Почти всички обаче намират, че подходът следва да е много дозиран и внимателен. Сред имената на подписалите горното писмо фигурират тези на писателя Филип Пулман, на Мик Брукс – генерален секретар на Националната асоциация на училищните директори, на Сали Годар Блит, директор на Института по неврофизиологична психология в САЩ. Учените наблягат на смазващ факт. Средното понятийно ниво на британските деца на 11 години е с 2 или 3 степени под очакваното, т.е. то отговаря на деца с 2 или 3 години по-малки от изследваните. Освен това Британската медицинска асоциация изнесе през юни тази година данни, че 1 от всеки 10 деца на възраст под 16 години има ментални проблеми. И на световно ниво данните са обезпокоителни. Според доклади на Световната здравна организация главоломно се повишава индексът на самоубийствата сред децата и най-вече този на момчетата между 15 и 19 години. В периода между 1970 и 1990 той е нараснал с 50% и продължава да расте, застрашавайки да се превърне във втория по значимост причинител на детска смъртност след инцидентите.

Две от звездите на The His – риалити шоу във Великобритания. Учените твърдят, че този тип програми стимулират емоционалната интелигентност на децата
Някои експерти все още са на старото мнение, че днешната култура – комерсиалност, боклучава храна и показен секс, обърква детските мозъци

Идеята за абсолютната вреда на телевизията и видеоигрите вече отстъпва на втори план, но не са малко онези, които залагат на изричното им вредно въздействие върху психическото развитие на подрастващите, причислявайки ги към т. нар. „боклучава култура на ХХ и ХХІ в.". Професорът от Нюйоркския университет Стивън Джонсън, водещ рубрика в списание Discover и автор на 3 книги, както и на множество сценарии по възлови въпроси на неврологията и информатиката, е един от отявлените защитници на т. нар. „култура боклук". В книгата си Всичко лошо е добро за теб той описва цялата гама на сложното физиологично и психологическо въздействие на електронните игри върху детската психика. Още по-значимо е според него влиянието на телевизията и комерсиалните печатни издания. Упражненията по предвидливост, сръчност, бързина и съобразителност във видеоигрите нямат аналог. Разбиването на илюзиите за маловажните неща не би могло да се постигне по-успешно, както в различните типове риалити шоу. Джонсън твърди, че това е най-безболезненият начин за плавното протичане на неврологичните процеси на познанието. Според автора новите технологии предполагат трениране на сетивата на информационно ниво. По принцип видеоиграта има задачи, които водят до активиране на центрове в мозъка, отделящи допамин, а той на свой ред създава усещане за доволство и удовлетвореност. По-дългите игри развиват разказвателните способности, чиято крайна цел е решаването на проблемите. Когато препятствието бъде преодоляно и задачата разрешена, мозъкът ни „награждава" за добре свършената работа с допълнителни количества допамин. Новите поколения видеоигри изискват огромна сръчност, развита съобразителност и сетива за ориентация, предвидливост, което трудно се постига чрез традиционните емпирични методи.

Джонсън разглежда доста подробно как риалити шоуто изостря сетивата и системата ни от неврони. Правил е проучвания със зрители на различна възраст и с различно културно ниво и при всички тях се забелязва силно напрягане на онези центрове в мозъка, които следят реакциите на лицата от екрана. Зрителите не само проследяват разиграващите се истории, но се мъчат и да предвидят тяхното развитие. Те разиграват стотици поведенчески сценарии, далеч по-богати от ставащото на екрана. Това изостря значително и стимулира емоционалния интелект. Ученият е убеден, че сме на прага на нова ера – дигиталната, в която телевизията предлага все по-сложни социални модели – сериалите са с многопланов сюжет, във филмите се предлагат нови представи за време и пространство, героите са полифонични, а поведението им все по-често наподобява това на героите от видеоигрите. Това помага на подрастващите да заемат своето място и да изиграят правилно ролите си в сложния заобикалящ ги свят, който все повече се променя, като в същото време ги прави по-интелигентни и емоционално по-стабилни.

Проблемите на психичното здраве на подрастващите са били винаги в центъра на вниманието на обществото през различните етапи от неговото развитие. И никога, както сега, не са будили толкова спорове. В миналото въпросите са гравитирали около индивида и неговите обществени прояви. Днес факторите са толкова многобройни. Дори у дома семейството е изместено на заден план от новите информационни технологии.

Интересна светлина по тези въпроси хвърля американката Джудит Рич Харис в книгата си Митът за възпитанието, за която получава наградата на името на Джордж А. Милър. В нея авторката извежда на преден план с многобройни примери от социалните практики факта, че социалната и информационната среда са от решаващо значение за формирането на индивида. Самите подрастващи им отдават много по-голямо значение, отколкото на семейството. Когато група деца с проблеми били попитани кое ги е правило нещастни, само 9% си спомнили за лошо отношение от страна на родителите, а 37% изтъкнали като причина за трайната им тъга отношението на приятелите от заобикалящата ги среда. Според Рич Харис вината на родителите и семейството е била дълго време изтъквана на преден план, което е измествало правилното третиране на проблемите. Пак според нея в много от случаите семейството може да изиграе просто подкрепящата и насочваща роля, като омекотява или заобикаля нежелателното външно въздействие.

Твърденията на Рич Харис предизвикаха бурни дискусии в научните среди, в общественото пространство и дори в училищните среди. Темата за мястото на семейството и родителите едва ли скоро ще бъде изместена от социосъзнанието, а и едва ли човек леко ще се раздели с идеята за интимното и неповторимото, което така или иначе се свързва със семейното гнездо.

Проблемите с децата, депресиите и неврологичните изкривявания стават явни само тогава, когато външните им изяви се отклоняват от очакванията. Подрастващите следва да отговарят на определени норми на поведение в дома и в обществото. Само по отношение на откриването им и контрола върху част от поведението семейството има решаваща роля. Често проблемите се решават в широката обкръжаваща среда, категорични са днес повечето от учените. Ето защо е трудно да се начертаят стратегии за възпитание и никой не се нагърбва с подобна задача. Светът се развива с шеметна бързина и всичко, валидно днес, едва ли ще бъде същото в бъдеще.

Децата усещат несигурността и вече на се доверяват сляпо на възпитанието на своите родители – сигналите, които получават, са изключително разнопосочни. А това, всяко хлапе го знае, води до увеличаване на случаите, в които се говори за: малките тирани, за социални фобии и за поведенчески проблеми.

Как да ги разбираме по-добре?

Американският педиатър Стивън Бауър предлага разработвани дълги години идеи за това как да разбираме по-добре и да помогнем на проблемните деца:

• На първо място следва да проумеем, че детето страда от смущение, което го кара да се държи различно от останалите.
• Да превърнем в ключова фигурата на учителя или на съветника, който помага за отстраняване на неговия проблем.
• В този момент от неговото развитие най-важно е да открием специфичните му дадености или талант. Да отделим повече внимание на онова, което детето харесва.
• Правилата да бъдат ясно и ненатрапчиво обяснявани, да бъдат поднесени в най-мекия възможен вариант, като се подходи гъвкаво в прилагането им.
• Повечето от децата в проблемни ситуации разбират най-добре нагледните примери. Далеч по-неефективни са теоретично поднесените обяснения.
• Постарайте се комуникацията помежду ви да бъде ясна и конкретна без сарказъм и метафори.
• Децата обичат комфорта на реда и последователността, макар и да ги отхвърлят яростно. Изненадите ги изнервят допълнително.
• Избягвайте противопоставянията. Децата не обичат проявите на авторитаризъм, пристъпите на гняв и действат напълно неконтролируемо, ако решенията им се налагат със сила.
• Не се страхувайте от медикаментите, ако те са необходими, особено под формата на хранителни добавки за израстващия детски организъм. Не забравяйте обаче, че те не са решение на проблемите.
• Не подценявайте огромната роля на социалната среда и различните непринудени – макар и понякога режисирани, ситуации, които могат да помогнат на вашето дете.

Проблемите на социалното общуване

Хикикомори – така наричат в Япония децата с проблеми в общуването. Там те са 1 200 000. Тези деца страдат от желание за усамотяване, изолираност и дори пълна изолация от света, което в пубертета често се проявява със затваряне в собствено помещение или пространство. Журналист от Би Би Си направил филм за появата на това психическо отклонение, заснемайки филм за т. нар. „дете от кухнята". 17-годишно японче с трудности в училище, които то не можело да реши по друг начин, освен чрез изолация, се заключило в кухнята, отказвайки да излезе. Реакциите му били толкова яростни, че семейството се принудило да импровизира друга кухня.

Сред японските деца е често срещано явление и се проявява обикновено след провал на изпит или любовно разочарование. Семейството може да помогне единствено, предоставяйки храна и осигурявайки на „отшелника" интернет и кабел. След като преживее кризата, младежът сам излиза... и тогава започва трудният път на приобщаването му отново към живота.

В западните общества преминаването на детето към зряла възраст е бавен и постепенен процес, белязан от множество церемонии, ритуали и тържества, като първото причастие например. Това подготвя ранимата детска психика за възмъжаването. Тези традиции са градени с векове. Момчетата от племето оглала в Северна Америка например били изпращани сами и невъоръжени в гората, където трябвало да оцелеят в продължение на четири дни. Могат да се разкажат още редица подобни ритуали, изпълнявани от Скандинавия до Африка, тяхната огромна роля се изразява в това, че подготвяли неустойчивата детска психика за решителния скок в света на големите, където сами трябва да взимат решения за живота си.

Днес в света на непрекъснатата технологична революция и модерността децата са оставени сами на себе си. Някои съзряват рано, други – в доста напреднала възраст, но никой не им връзва кусур за това. Проблемите си остават за тях – ще успеят ли те в училище, в живота, в любовта и дори в отношенията със семейството... Не случайно един от най-гледаните филми е този за Питър Пан – изберете сами: реалния свят или този на непорасналите деца...