Има четири компонента: воля, разум, памет и мисъл, които заедно с петия, главен компонент - егото — съставят сърцето. Тези пет компоненти могат да бъдат наречени сърце. Наричайки сърцето с различни имена, ние правим разделение - определяме това, което на повърхността е "ум", а което е в дълбочина - "сърце".
Ако си представим сърцето като един светилник, светлината, бликаща от него, го превръща в дух. Наричаме го светилник, когато не е запален, когато има светлина, забравяме думата "светилник" и го наричаме светлина. Когато определяме сърцето като дух, все едно го определяме като светлина, бликаща от светилник. Всъщност думата "дух" означава "същността на всички неща". Светлината, същността и живота, от която произлиза всичко това е духът. Ние използваме думата "дух" в неговия ограничен смисъл, както използваме и думата светлина и за слънцето, и за всепроникващата светлина, а духа и за светлината на лампата. Определяме сърцето като анатомичен орган, разположен в гръдния кош. Той е орган, най-възприемчив към чувства и естествено, когато човек не може да схване идеята за сърце вън от тялото, той я постига като идея за сърце, което е част от физическото му тяло.
Това е отделно от споменатите по-горе четири компонента: воля, разум, памет и мисъл. Сърцето е подобно на четирите пръста и палеца. Четирите са ни изконно дадени, а Егото е нещо наше - реалност, то пази и дава убежище на четирите способности. За да го разграничим ида го определим като нещо отделно, ние го наричаме его. Разликата между мисълта и въображението се корени във факта, че въображението и фантазията са автоматична работа на ума. Ако умът е фин, и въображението е фино, ако умът е плътен, имаме грубо въображение, ако умът е прекрасен, прекрасно е и въображението. Мисълта също е въображение, но въображение удържано, контролирано и направлявано от волята. Затова когато казваме: "Той е дълбоко мислещ човек'', това означава, че този човек мисли и говори не под въздействието на импулса, а зад всичко, което прави, стои силата на волята му, която контролира и направлява активността на ума.
Както същността на сърцето проличава по въображението и мислите, така дълбочината на ума, се познава по чувството. Съществуват девет основни чувства: радост, печал, желание, гняв, съчувствие, преданост, страх, недоумение и безразличие. Разбира се, чувствата не могат да бъдат ограничени само в тези девет категории, но ако се абстрахираме от безчислените ми нюанси, това са деветте основни чувства, които човек изпитва в живота. Съществуват също и шест болести, присъщи на сърцето: страст, гняв, сляпо увлечение, тщеславие, ревност, жажда и алчност. Сърцето е едно от телата на душата, нейното първо тяло, което изминава заедно с нея дълъг път и се завръща отново с нея. Сърцето е и ангелското тяло. Светът на чувствата е по-фин от света на мислите. Може да се каже, че в определен смисъл сърцето е по-близо до душата, а умът е по-близо до тялото. Но в същото време душата получава опит чрез цялото същество: чрез тялото, чрез ума, чрез сърцето, тьй като й се случва да бъде на различни планове на съществуването.
Колкото повече човек мисли за сърцето, толкова повече забелязва, че ако съществува нещо, което може да ни даде представа за личност, това е сърцето, ако има нещо, с помощта на което чувстваме или опознаваме себе си и това какво сме, това е сърцето и всичко, което се съдържа в него. И щом човек разбере природата, характера и тайната на сърцето, разбира езика на цялата вселена. Съществуват три пътя на възприятие. Единият път принадлежи на повърхността на ума - това е мисълта. Мислите се проявяват в различни форми, линии и цветове.
Другият път на възприятие е чувството. То се усеща със съвършено друга част на сърцето, чувства се с дълбините на сърцето, не с повърхността. И затова, колкото по-силно е качеството на сърцето в човека, толкова по-истинно той възприема чувствата на другите. Такъв човек е по-чувствителен, защото за него мислите и чувствата на другите са ясни. Този, който живее на повърхността, възприема чувствата мъгляво. Съществува разлика между еволюцията на такива хора - единият живее с ума си, другият - със сърцето си.
Съществува и трети път на възприятие, който не се осъществява чрез чувствата и може да бъде наречен духовен език. Той извира от дълбините на сърцето. Това е гласът на духа. Той е принадлежи не на светилника, а на светлината, но чрез светилника става по-определен и ясен. Това възприятие може да бъде наречено интуиция — няма по-подходящи наименование. За да се изучи животът в неговата пълнота, тези три етапа на възприятие трябва да бъдат развити. Само тогава човек е способен да опознае целостта на живота и само изучавайки го всеобхватно, може да оформи отношението си към него.
Его Когато мислим за това усещане, чувство или склонност, които ни заставят да произнесем думата "аз", винаги е трудно да определим точно какво е, какъв е неговият характер, защото е твърде сложно за човешкото разбиране. Дори когато човек желае да обясни нещата на самия себе си, той посочва тялото си и заявява: "Ето този, когото наричам "аз". Затова всяка душа, която е отъждествила себе си с нещо, отначало е отъждествила себе си с тялото си, защото то е това, което човек чувства като най-близко си и което осъзнава като своя същност.
Това, което човек познава най-добре, е своето тяло. Затова нарича, отъждествява себе си със своето тяло. Ако попитат едно дете: "Къде е момчето?", то ще посочи своето тяло - това е тази част от него, която то може да види или да си представи.
Това формира в душата определена концепция. Душата усвоява това разбиране и след това всички предмети, лица или същества, цветове или линии се наричат с различни имена, защото душата не ги възприема като себе си. Тя вече има концепция за себе си - идентифицира се с тялото си, защото първо него е опознала и си е въобразила, че опознава себе си. Всички останали неща душата вижда чрез своя носител - тялото и ги определя като нещо отделно, различно от себе си.
По такъв начин в природата се създава двойственост, от която произлизат "аз" и "ти". Но "аз" е първата концепция на душата, с която тя е ангажирана изцяло. С всичко останало е ангажирана частично. Всичко останало назовава в съответствие със своето отношение и връзка с него. Взаимоотношението между "аз" и "ти’’ тя установява в съзнанието, наричайки го "мое" - например "ти си мой брат", "ти си моя сестра" или "ти си мой приятел". Това разбиране поражда взаимоотношения, родство и в съответствие с тези взаимоотношения другият обект стои по-близо или по-далече от душата (от теб).
Всички преживявания, които душата има във физическия свят, в менталните сфери създават някакъв свят около нея. Душата живее в самия негов център, като нито за миг не чувства, че нещо се явява като "аз". Това "аз" тя е получила и е отдала в плен на своето тяло. За всичко останало душата мисли като за нещо друго, нещо различно - "това е заедно с мен, това ми е скъпо, затова аз съм свързана с него, то ми е много близко, но това не съм аз". "Аз" стои като отделна същност, задържайки, събирайки всичко, което получава човек и което изгражда неговия собствен свят.
От степента, в която човек се ситуира в живота, концепцията за Аз-а става по -богата. Тя се разширява и човек изведнъж вижда, че "не само тялото, но и мисълта, която аз мисля, е моя мисъл; въображението е мое въображение; моите чувства също са част от моето същество и аз съм не само тялото, но и ума". Чрез тази следваща стъпка, направена от душата по пътя на осъзнаването, тя започва да осъзнава, че Аз-а не е само физическо тяло, но и нещо друго. Това осъзнаване води заставя човека да проумее, че Аз-а е дух, или по-точно -тяло, ум и чувства, взети заедно. С тях човек определя, отъждествява себе си, когато заявява : "Това съм аз!"
Когато душата отиде по-нататък по пътя на знанието, тя започва да усеща и да чувства склонност да определи себе си -"аз съм сам". Изпитва чувство на самота, но в същото време, всички неща, с които се отъждествява, не са такива, каквито изглеждат. И в деня, когато тази идея се роди в сърцето на човека, той започва пътешествие по пътя на истината. Тогава възниква процес на анализиране и той открива, че "това е моята маса, а това е моето кресло". Всичко, което нарича мое, принадлежащо на мен, в действителност не е моето "аз".
След това започва да осъзнава, че: "Аз отъждествявам себе си с това тяло, но това тяло не съм аз, а то е моето тяло толкова, колкото това е моята маса, моето кресло, моята ваза. Значи, съществото, което казва "аз", в действителност е нещо друго: то е нещо използващо тялото за собствени нужди, но самото тяло е само инструмент". И човекът мисли: "Ако това, което наричам тяло, не съм аз, тогава какво е аз? Но пак продължава да казва моето въображение, моята мисъл, моето чувство. А всъщност мисълта, чувството или въображението не са истинското аз. Това, което наричаме аз, остава същото дори след като човек е забелязал лъжовното тъждество.
Можете да прочете в "Десетте Мисли на Суфите", че съвършенството се достига чрез освобождаване от лъжовното его. Лъжовно его е това, което не принадлежи на настоящето Его и което Егото погрешно приема за свое собствено същество. Когато човек достигне до по-пълно осъзнаване на живота, тогава лъжовното его се унищожава. За да се анихилират тялото или умът, човек трябва да анализира себе си и да си зададе въпроса: "Къде се намирам? Има ли някакво индивидуално същество, стоящо зад всичко външно? Ако аз съществувам като индивидуалност, на мен ми е нужно да намеря реалното себе си".
Тогава възниква въпросът: как да го намеря?
Ако човек осъзнае и реализира това, тогава работата му на духовния път е изпълнена. За да заставим очите да видят сами себе си е необходимо да вземем огледало и да погледнем тяхното отражение, така и за да заставим реалното същество да се прояви, цялото същество, тяло и ум трябва да станат подобни на огледало, за да може в тях това реално същество да види себе си и да осъзнае своето независимо битие. Това, което постигаме по пътя на посвещението, чрез медитация, чрез Духовни практики, е опит да превърнем себе си в съвършено огледало.
За да се обясни тази идея, факирите и дервишите разказват една история. Веднъж лъвът, странствайки из пустинята, забелязал малко лъвче, играещо с овце. Така се случило, че малкото лъвче било възпитавано заедно с овцете и нямало възможност или случай да осъзнае кой е. Лъвът бил много учуден, виждайки как лъвчето се изплашило от него и избягало с такъв страх, какъвто изпитвали и овцете. Лъвът скочил в средата на овчето стадо и изревал: "Стой! Стой!" Но овцете бягали и малкото лъвче също бягало. Лъвът преследвал само лъвчето, а не овцете и казвал: "Почакай, искам да говоря с тебе". Малкият отговарял: "Аз треперя, аз се боя, не мога да застана пред теб". Лъвът казал: "Защо бягаш заедно с овцете, ти самият си малък лъв". "Не - отговорило лъвчето - аз съм овца, аз треперя, аз се боя от теб, пусни ме, нека да замина с овцете". "Да тръгваме, - казал лъвът, - ела с мен, ще ти покажа кой си, преди да те пусна", Треперейки безпомощно, малкият лъв го последвал към езерото. Там лъвът казал: "Погледни ме, погледни и себе си. Нима не си приличаме, нима ние не сме близки? Ти не приличаш на овца, ти приличаш на мен".
Това, на което се учим по време на целия духовен процес, е разрушаване на илюзията за лъжовното его. Анихилацията на лъжовното его е разрушаване на неговата илюзорност. Когато веднъж илюзиите бъдат разрушени, тогава истинното его осъзнава собственото си достойнство. Именно чрез това осъзнаване душата влиза в царството Божие, именно в това осъзнаване душата се ражда отново и това раждане отваря врати към небесата.
За да осъзнае себе си, за да съществува, душата не се нуждае от ум и от тяло, не зависи от тях в своето битие, в своя живот, както очите не зависят от огледалото - те се нуждаят от него само за да видят своето отражение. Без него виждат целия свят, но никога не виждат самите себе си. Интелектът също не може да осъзнае себе си дотогава, докато пред него не се появи нещо разбираемо, което да може да задържи - само тогава интелектът реализира, осъзнава себе си.
Човек, притежаващ поетична дарба, роден поет, никога не осъзнава тези свои качества, докато не изрази идеите си на хартия и стиховете му не трогнат неговото собствено сърце. Именно тогава той си казва: "Аз съм поет". Дотогава е имал поетична дарба, но не е знаел за нея.
Очите не стават по-силни от гледане в огледало, те само узнават на какво приличат, когато видят своето отражение. Човекът получава удоволствие от реализацията на своите достойнства, на своите дарби, на това, което притежава. Именно в тяхната реализация се заключава достойнството им. И несъмнено би било много жалко, ако очите си помислеха: "Ние сме толкова мъртви, колкото и огледалото", или гледайки в огледалото кажат: "Ние не съществуваме другаде, освен в огледалото". Лъжовното его е най-голямото ограничение. Ако душата се чувства отделна от другите същества, тогава може ли да се чувства с Бога? Не. Душа, пленена от лъжовна концепция, душа, която не вижда, че бариерата между нея и света не съществува, как може такава душа да премахне бариерата между себе си и Бога, когото все още не познава? Вярата на такава душа в Бога, доколкото съществува, в крайна сметка, е само концепция. Това е, на което ни учи свещеникът, това е, което знаем, защото родителите са ни казали, че има Бог - и това е всичко. Такъв човек допуска, че някъде има Бог, но във всеки миг е подложен на опасността да промени своята вяра.
За съжаление, колкото по-силно се развива интелектът, толкова по-надалеч остава вярата. Вяра, която е плод на чист интелект, не може да се задържи дълго, с нея не може да се стигне далеч. А голямата ни мисия в живота може да се изпълни само посредством осъзнаването на вярата. В книгата “Гаян" има следния израз: "Свалянето на покровите от душата води до откриване на Бога".
Как може душата лесно да се отдели от ума и тялото по време на смъртта, когато в живота човек не може да се отдели от своите мисли, навяващи депресия, печал и разочарование. Предишният човек е заключил в сърцето си щастливи и тъжни впечатления, предразсъдъци и ненавист, любов и преданост -всичко, което е преживял. Ако егото ни държи заключени в своя затвор, то взима тази тъмнина със себе си и има само един начин да се освободи от нея - осъзнаването на истината: кои сме ние! Самото Его никога не се разрушава, единствено то остава живо и живее вечно. В познаването на егото се заключава тайната на безсмъртието. Когато в "Гаян" четем: "Смъртта умира, а животът живее" , именно егото е живот, а лъжовното негово състояние е смърт. Лъжовното трябва да отпадне, а реалното - да живее вечно. Така е и с живота: истинското живо същество е егото, то живее, а всичко, което заимства от различни планове и сфери и в което се загубва - всичко това изчезва. Нима не откриваме в това нашето собствено същество?
Нещата, които не му принадлежат не остават в тялото - нито в кръвта, нито във вените - никъде. Тялото няма да ги съхрани, то ще ги отхвърли. Аналогично е и във всички други сфери - душата не приема онова, което не й принадлежи. Всичко външно тя държи отвън. Принадлежащото на земята остава на земята - душата го отхвърля. А "разрушаване на егото" е просто дума. Всъщност това не е разрушение, а отваряне.
Много често хората се страхуват да четат будистки книги, където интерпретацията на състоянието Нирвана се обяснява като "унищожение". Никой не би искал да бъде унищожен и хората много се страхуват, когато прочетат тази дума. Но това е дума. Същата дума на санскрит звучи много красиво - Мукти. Суфите го наричат фана.
А ако го преведем на английски, думата ще бъде унищожение, но истинското значение на тези думи е "преминаване в" или "преминаване през". Да се премине през какво? Да се премине през лъжовната концепция, която ни е спъвала по пътя, да се освободим от нея, за да достигнем до истинската си реализация, до на истинското осъзнаване, до истинското осъществяване на мисията ни на този свят.
Хазрат Инаят Хан
Добавете тази страница към любимата Ви социална мрежа, към любими, отметки....
|