Дори самият преводач на този текст се е застраховал, че Богу е неугодно познаването на такива и подобни на тях митологични същества. И все пак, въпреки страха от еретизъм, завесата над страстните “събития” била леко отместена...

Разказът не се препоръчвал. Описан обаче пестеливо, и макар уподобяващ някаква днешна версия на орязан филм, е давал достатъчна храна за въображението. Защото в него имало и мистерия, и история, и фантазия, а и фатална любов...


НЯКОЛКО УВОДНИ ДУМИ
Християнският фанатизъм е подтиквал да бъдат унищожавани езическите символи. С такава заетост и бдение над вярата твърде често се похвалват чрез кореспонденцията си до византийските патриарси и римски папи нашите царе. И им се отвръща с благодарност...

Сред стенописите на чудесната Боянска църква виждаме сцената където свети Никола чупи идола, фактически една прекрасна антична скулптура в характерната за великия скулптор Праксител стойка на човешката хармоничнист.

Днес бихме могли да имаме истински Лувър от класически образци, колекция от шедьоври и неповторими творения не само на елинския, но и тракийския дух. Още повече, люлката на великата антична скулптура е била твърде близо до нас...


САМАТА ИСТОРИЯ В НЕЙНАТА СТАРОБЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ
Цар Александър, сина на Филип, бил несравним по величие и възможности спрямо другите царе. Той завзема царство след царство и народите в тях приемат да му бъдат подчинени. Само две земи остават извън неговата сила – тази на голите мъдреци, които гледат от своите планини как седи върху своя престол господа на небето, и тази, в която живеят амазонките.

Някъде далече, при един от походите си, Александър се бил спрял в ливадите край обширните блата, из които излизали огромни раци и нападали войните му. Едно момче тогава взело сушени риби и отишло да ги измие на един студен извор, притулен някъде по-далеч... И рибата оживяла! Защото водата там се оказала жива и вълшебна.

Естествено, момчето казало на Александър за чудото и той му наредил да съхрани стомна с тази вода. Казал му да бди зорко над тази тайна и никому да не споделя силата й, защото щял да изтреби целия му род.

Александър знаел от доверени и издигнати гадатели колко точно живот му остава. Така че се надявал преди мига на смъртта си да се напие с елексирната течност и да бъде вечен.

Но усърдието на момчето го издало пред Пандора, дъщерята на великия цар. Упорито тя искала да задоволи своето любопитство. Младежът устоял на обещания за богатства, бил непреклонен пред сълзи и горчиви думи.

Разбира се, Пандора познавала и едно друго, последно средство, което наистина дало желания от нея резултат. Тя приласкала момчето и както пише точно старият преводач, “юношът легна, и като се събра с нея, обади й”.

Но за да не научи баща й в какво се забърква неговата дъщеря, тя убива пазача на стомната, а сама – пила от водата – става невидима и безсмъртна.

Вбесеният Александър я проклел завинаги и така я превърнал в самодива, а разказът завършва: “много има писано за нея, но няма да го превеждам, нямам време, пък и от Бога е прокълната.”



СВЕТЪТ БИЛ ПО НЕОБЯТЕН, ОТКОЛКОТО СМЕ ГО ПОЗНАВАЛИ
Александър Македонски и тибетските влъхви от своите пещери над небето, едногърдите амазонки, Пандора, гигантски раци и вълшебства, пълни с надежда за безсмъртие. Отгоре на всичко някогашното минало се пресича с мистиката на по-късното, средновековното време.

Защото когато мислели за тайнствените самодиви около своите селища, хората могли спокойно да се подсещат, че това са не просто някакви жени-риби, а внучките на най-великия владетел в света. Тоест непослушните потомки, които пропилели неговото безсмъртие заради безумното си любопитство и лукавство...

Походите на Александър Македонски изглежда били сред няколкото събития, които паметта на времето пазело ревниво, макар и приблизително не толкова подробно от самата действителност. Фактически, синът на Филип наистина не покорил Индия, земята на голите мъдреци. Но не защото те обитавали недостъпни за него върхове.

През 337 г. пр. Хр., Александър преминава Хиндукуш в сняг и навлиза сред долините на Индия. Армията му наброява 120 хиляди пехотинци и 15 хиляди конници и също така огромен брой снабдители, работници и ковачи, слуги, чиновници.

Първата голяма изненада била времето с мощните, непрестанни дъждове, които създавали хаос между воините му и станали повод за недоволства. Индийската съпротива също се оказала неочаквано жилава.

Предвождани от техния цар Пор, индусите имали много добро въоръжение, а и използвали 200 бойни дресирани слона – нещо невиждано от европейци за онова време.

Макар наистина Александър да надделява, загубите и разприте сред неговия лагер били вече в такива мащаби, че под техния натиск взема решение да се завърне назад. Нещо, което неговата армия очаква пред палатката му и аплодира.

Александър съзнава, че не е осъществил целта си - да достигне пределните граници на тогавашния свят. Но неговата интелигентност предприема интересна стъпка. Той заповядва да бъдат направени светилища на елинските богове и изваяни техни скулптури до водите на река Ганг.

Така индийската култура постепенно заема някои от елинските култови форми и дори открива триизмерната скулптура... В своите “Животописи” Плухарт пише, че Александър “издигнал олтари на боговете, които и досега (около три века по-късно , б.а. ) презианските царе почитат и пренасят там жертви по гръцки обичай при преминаването на реката”.

По такъв начин взаимопроникването на идеи в световете било улеснено и това влияние ще откриваме в различните форми дори на християнството, като например исихазма, в някои от ересите...

Динон от Колофон, древногръцки автор на съчинение за Персия, пише за желанието на персийските царе да притежават в своите хазни съдове с вода от Истър и Нил – символ, че така владеят света. Дали чрез така насочената сила в значението на водата не се придавало и качества като живот, въздействие, безсмъртие?

Александър бил тръгнал на военен поход, но водел със себе си учени, които събирали колекции от никога дотогава невиждани в Гърция растения и животни. С него имало метеоролози, художници, ваятели, писатели, географи, картографи, звездобройци, гадатели...

От времето на неговия живот в гръцката култура остават фантастичните разкази за видяното в Индия и субконтинента. От автори като Мегастен (писател и дипломат, ІV век пр. Хр.) европеецът научавал за мравки, големи колкото лисици (пазители на златния пясък), и за скариди, по-големи от морските раци, за четириметрови сладководни риби, които индийците ловят с ръце, за многометрови змии и дресирани да танцуват слонове, за птици – папагалите, – говорещи подобно на хората...

Можем да си представим с каква изуменост е било възприемано всичко това сред голите и семпли хребети на Атина! Но има още – били описани и странни същества, космати (покрити с дрипава козина), подобни на сатири, които с невероятна скорост се катерели по хребетите на планините, скачали сред отвесните скали и се криели ловко от преследвачите си като ги замеряли с камъни.

Възможно ли е това да са били Йети, снежните хора от Хималаите?

Но в старобългарския препис и превод на легендата за първата самодива сякаш се говори ред по ред накратко за всичко това. Колко много пласта съдържа късият текст!



ГОЛЯМАТА ПОУКА
Жената очевидно не трябвало да се приема от миряните като създадена за радост. Но сърцето на средновековния българин също имало нужда от приключения и знание извън мършавата схоластичност на официозните религиозни текстове. Оказвало се, че сред мощните стени на църковните библиотеки се намирали и текстове, пълни с желани от въображението епизоди.

Въпреки странните превъплъщения на фантазията и преразказа, в основата си събитията имат логични нишки с техните истински литературни и митологични прототипи. Например, Пандора е символ на лошото любопитство и неразумността и в древногръцката митология.

Името й означава “надарена с всички дарове” и точно като такава е замислена от Зевс в отмъщение към човечеството, облагодетелствано от силата на огъня чрез Прометей. Зевс не могъл да се примири с това. Той не искал хората да бъдат щастливи като богове.

Така, че за да се противопостави на Прометеевия хуманизъм, заповядал на ковача Хефест да направи от глина една девойка. Дрехите й изтъкала Атина Палада, умението да общува й е от Афродита, а хитростта – от Хермес...

Пандора била подарена от Зевс на Епиметей, брат на Прометей, в чийто дом се съхранявал странен съд, плътно затворен с капак, който никога не трябвало да бъде вдиган.

Но нетърпеливата девойка именно това направила – от кутията изпълзели всички болести, лоши страсти, тъмни сили и се разпилели по посоките на света. Уплашената Пандора нямала силата да ги върне и безпомощно наблюдавала своята пакост...

Може би някогашният български писател с това вярвал, че ще изкупи своя грях, разказвайки история от предхристиянското време – подобно на Ева и Адам, и древните рожби на античните божества правели фатални грешки. А това все пак е поучително!

Автор Калин Николов