Истинският проблем, който възниква от преживявания като това на семейство Сандерсън, засяга естеството на времето. Всички научни аргументи, дори най-малко догматичните, ни казват, че е невъзможно да се върнем в миналото или да предскажем бъдещето. Когато става дума за миналото, можем да предположим, че "пропадането във времето" е някакъв "запис". Но видението на бъдещето би трябвало да е напълно невъзможно, тъй като то още не се е случило. Въпреки това съществуват много автентични случаи на "надникване" в бъдещето. (Веднъж представих телевизионен филм за едно от тях - за ирландския лорд Килбракен, който непрекъснато сънувал победителите в конните състезания и печелел пари, като залагал на тях.) Изглежда, следва, че има нещо фундаментално погрешно в представата за света, която ни дават сетивата ни - всъщност трябва само малко да помислим, за да разберем, че има нещо ненормално в логиката, която ни казва, че всичко има начало и край, а после ни сблъсква с парадокса за Вселената, която очевидно си няма нито едното, нито другото.

Затова възгледите на КНИТПЯ трябва да бъдат приемани със съмнение. Не става въпрос само дали свръхсетивните способности или телепатията заслужават да бъдат приемани сериозно, но и дали - както би искал да вярва Мартин Гарднър - вселената е в основата си разумна и "нормална" като в романите на Джейн Остин или Антъни Тролъп. Лесно е да повярваме в това, защото вселената, която ни посреща, когато отворим сутрин очи, изглежда напълно "нормално" и едва ли през деня ще ни се случи нещо, което да противоречи на това допускане. Но по същата причина вселената изглежда "неоспорима" и за кравата. Знаем, че в момента, когато започнем да използваме разума си, да задаваме въпроси, вселената се превръща в много по-странно и загадъчно място. Всъщност много учени ще се съгласят напълно с това усещане, защото науката започва с усещането за загадка. Но има един определен вид учени - за съжаление те са повечето, - които биха искали загадките да се разрешават с простата дедуктивна логика, използвана от Шерлок Холмс. А проблемите на "пропадането във времето" или предчувствието, на синхронността, полтъргайстите и пътуванията извън тялото ясно показват, че това е самозаблуда. Можем да държим науката само в удобните граници на логиката, като отказваме да признаем съществуването на всичко, което лежи извън тези граници.

Може би е основателно да попитаме: какво му е лошото на това? Никой не обвинява полицаите, че не се интересуват от мистицизъм или философия, това не им е работа. Защо да обвиняваме физиците, че не се интересуват от полтъргайсти и свръхсетивни възприятия?
Отговорът е, че техните предубеждения за вселената включват и предубеждения за човешкия ум. През ХIХ век не е имало значение дали ученият се интересува от паранормалните изследвания, или ги смята за заблуда. Но през втората половина на ХХ век науката разсъждаваше дали вселената може да съдържа единадесет измерения и дали черните дупки могат да са вход към безизмерно" хиперпространство" - дори дали бихме могли да използваме черните дупки, за да пътуваме във вселената. Руски и американски учени експериментираха със свръхсетивните възприятия като метод на общуване с подводници под полярния лед. Внезапно проблемът за ограниченията на човешкия мозък се превърна в проблем от огромно научно значение. Ако ние сме просто случайни продукти на материална вселена, тогава положението ни е като на зрители и степента, в която можем да се "намесваме", е ограничена. Но ако - да вземем само един пример - видението на Сандерсън на Париж от ХV век не е било халюцинация, а проява на скрита способност на собствения му ум, това ще обори цялата представа на Дарвин за еволюцията.

Представете си странния случай с близнаците-математици, описан в статията за еднояйчните близнаци. Простото число е число, което не се дели без остатък на никое друго число - като 3, 7 и 13. Но няма бърз и лесен начин да се разбере дали едно число е просто, или не; трябва търпеливо да разделиш простите му множители и да видиш дали някой от тях се дели с точност. Ако числото е много голямо - да кажем петцифрено - тогава единственият бърз начин да разбереш дали е просто, е да погледнеш в съответната таблица на простите числа. Но тези близнаци могат да го правят веднага и това е абсурдно. Отделно от загадката как го правят, съществува още по-объркващата мистерия как подобна способност се е развила по време на човешката история. Според Дарвин основният механизъм на еволюцията е "оцеляването на най-приспособените". Гепардът чита може да тича по-бързо от човека, а кенгурото - да скача по-високо, защото им се е налагало, за да оцелеят. Много животни могат да преброят до няколко предмета. Човекът е трябвало да се научи да брои, когато социалният му живот се усложнил. Но дори така, много хора са зле със смятането. Как тогава някой човек би могъл да развие невероятната способност да различава петцифрени прости числа веднага, когато дори компютърът не може да го направи?

Има само един вероятен отговор: че ние грешим, като смятаме, че човешкият разум трябва да действа като компютър. Изглежда, той има някакъв "алтернативен метод". И вероятно именно този алтернативен метод случайно е позволил на Сандерсън да надникне в миналото. Това твърдение звучи досатъчно разумно, защото всички сме съгласни, че "интуицията" действа по неведоми пътища. Но след това стигаме до случай, когато някой ясно е погледнал в бъдещето, и знаем, че това вече не е въпрос на интуиция. Идеята, че времето е еднопосочно, е в основата на западната наука; всичко зависи от нея. Ако предчувствията са възможни, тогава нашето основно допускане има нужда от преразглеждане.

За учените от ХIХ век подобна идея била твърде обезпокоителна и точно затова толкова много от тях се отнасяли враждебно към "паранормалните изследвания". Те изглеждали точно обратното на онова, към което науката се стремяла - връщане към суеверията и бабините деветини, вместо експерименти и анализ. През 1848 тази научна реакция стигнала толкова далеч, че романистката Катрин Кроу решила, че е време да протестира. Затова си дала труда да събере някои от най-добре доказаните случаи за "свръхестественото", които успяла да намери - такива, които по-късно внимателно били проучвани от Дружеството за паранормални изследвания - и ги публикувала в книгата "Тъмната страна на природата" (The Night Side of Nature). Тя оказала значително въздействие върху мислещите хора.

Но госпожа Кроу нямала късмет. През годината на публикуването на книгата в къщата на семейство Фокс в щата Ню Йорк се проявил феноменът полтъргайст - странни почуквания и трополения, които ставали в присъствието на две деца, Кейт и Маргарет. Чрез код от почуквания "създанието" обявило, че е убит пътуващ търговец, заровен в мазето. (И наистина, през 1907 в мазето бил открит човешки скелет.) Тези прояви предизвикали сензация и скоро спиритуализмът започнал да се разпространява в Америка и Европа. Учените били вбесени от тази модерна вълна на "суеверие" - особено когато няколко "медиума" се оказали мошеници - и разумните доводи на г-жа Кроу били забравени. Всъщност тя станала обект на такава враждебност, че малко повече от десет години след публикацията на "Тъмната страна на природата" получила нервен срив и прекарала известно време в лудница; през последните 16 години от живота си, не написала нищо повече.

Сега, повече век и половина след публикуването на споменатата книга, спиритуализмът вече не е заплаха за науката и се е превърнал в безвредна религия на малцина; днес е напълно ясно, че той никога не е бил конкурениция на науката. Разбираме също, че никога не е съществувала идеята науката да бъде заместена от суеверие и бабини деветини, и затова КНИТПЯ напълно грешат, когато смятат, че успехът на Ури Гелер е връщане към средновековието.
Онова, което би променил той, е, че историята на живота на земята може да се окаже малко по-сложна, отколкото е смятал Дарвин. Ако паранормалните способности като телепатия и ясновидство наистина съществуват, тогава изглежда доста сигурно, че те са били притежавани в много по-голяма степен от нашите примитивни прародители, точно както сега ги притежават в много по-голяма степен редица "примитивни" племена. Сандерсън ясно дава да се разбере, че вярва, че някои от хаитяните, с които се е срещал, притежават ясновидски способности. Един от тях му казал след "пропадането във времето": "видял си нещо, нали? Не вярваш, но винаги можеш да виждаш неща, стига да искаш". Накратко, самият Сандерсън може би е развил или просто е преоткрил своите паранормални способности.

В книгата си "Окултното" цитирам много случаи, които илюстрират същия извод. Например известният ловец на тигри Джим Корбет описва в "Човекоядците от Кумаон" как започнал да развива "чувствителност към джунглата", благодарение на която винаги усещал кога някое диво животно го дебне.Очевидно подобно качество би било много полезно за ловец на тигри в Индия, но напълно ненужно на някой нюйоркски брокер. затова, изглежда, цивилизованият човек умишлено се е отървал от него. Или по-скоро развитието на друго качество - способността да се справяш с усложненията на цивилизования живот - е потиснало "паранормалните" способности, защото вече нямаме нужда от тях.

Но вярно ли е всъщност това? Нима един нюйоркски брокер няма нужда от "чувствителност към джунглата"? Все пак той живее в друг вид джунгла - не само търговската, но и бетонната джунгла, където крадци бродят из пешеходните подлези и обществените паркове. Истинският му проблем по-вероятно е онзи, който предизвикал нервен срив у Катрин Кроу - че е позволил на цивилизования живот "да го победи". Ние всички до някаква степен сме изгубили тази примитивна жизнена сила, която може да се открие у повечето "диви" племена. Но онова, което наистина сме изгубили, е способността да вярваме в чудесата и известна доза първичен оптимизъм. Детето смята, че светът на възрастните е вълшебно място, изпълнено с безкрайни приключения: ходене по барове, каране на кола, летене със самолет... За него е много трудно да повярва, че когато порасне, светът ще се превърне в трудно, безмилостно и доста неприятно място, където основният принцип е "Никой не получава нищо даром".

Проблемът на възрастния човек е, че отношението му е станало отрицателно. Някъде описах как през 1967 отидох да изнеса лекция в един университет в Лос Анджелис, а после се срещнах със семейството си в Дисниленд. Бях забравил колко голям е Дисниленд и когато влязох и видях тълпата, сърцето ми се сви. Но се чувствах щастлив и оптимистично настроен, защото лекцията беше минала добре. Затова се отпуснах, внуших си самоувереност и просто оставих краката да ме водят при семейството ми. Вървях наслуки около петдесет метра, завих вляво и ги намерих пред един павилион за мексиканска храна.

Преди 48 часа търсех книга за империята на Хабсбургите и претърсих три шкафа с книги, без успех. На следващата сутрин отново я потърсих и я намерих на рафт, който бях преглеждал няколко пъти. Защо я бях пропуснал? Защото, докато я търсех, бях напрегнат (сякаш бързам) и тази "прибързаност" ме е накарала да я погледна, без да я видя. Обратното, многократно съм забелязвал, че когато съм отпуснат и уверен, намирам нещата с някакво "шесто чувство".

Забелязал съм и нещо още по-интересно: че когато съм в такова състояние, нещата някак си сами "вървят". И очевидно това няма нищо общо с мен или някакво "шесто чувство". Просто се "натъквам" на важна информация в деня преди да трябва да пиша за нея или избягвам някакво неприятно преживяване по чиста случайност.

Основният проблем на нашата цивилизация е, че отношението ни е станало неоснователно отрицателно. Всички знаят как облекчението може да ни направи оптимисти. Водопроводът се разваля и трябва да миете тоалетната с кофи вода няколко дни. Когато водопроводчикът най-после се появи, чувствате извънмерно облекчение и през следващите 24 часа усещате колко приятно е да имаш тоалетна, където водата потича само с докосването на едно копче. И докато изпитваме това облекчение, ние също така разбираме, че сме заобиколени от много поводи за наслада - от вани и ключове за осветлението, от електрически тостери, които работят, и врати, които се отварят, без да скърцат; от телевизори, които ни съобщават новините винаги щом поискаме. На човека са му били нужни 50 хиляди години, за да излезе от пещерите и да постигне това блаженство. Но ние така сме привикнали с цивилизацията, че я приемаме за даденост и прекарваме по-голяма част от времето си в притеснения за тривиални неща.

Но когато някое дребно неудобство бъде последвано от облекчение, ние разбираме, че сме си позволили да забравим даровете, които имаме, и да изпаднем в мрачно и потиснато настроение. Цивилизацията е била създадена, за да ни носи свобода и да ни облекчи; вместо това ние пропиляваме дните си, съсредоточени маниакално върху дребни проблеми, които след една седмица ще ни изглеждат съвсем маловажни. И това късогледство, предизвикано от тревогите ни, се дължи на някои от качествата на лявото мозъчно полукълбо, които сме развили през последните няколко хиляди години. (Лявото полукълбо се занимава с логиката и езика, а дясното - със значението и интуицията.) Единственият начин да си върнем рожденото право на удоволствие и свобода е да признаем, че съзнанието на лявата мозъчна половина понякога ни лъже и че трябва да се научим да преминаваме към по-разширено съзнание.

Помислете върху следния пример от книгата "Състоянията на човешкото съзнание" от С.Дали Кинг: той говори за преживявания на онова, което нарича "осъзнатост":

"Първото се случило на перона на гарата в Ню Джърси, докато писателят отивал към идващия влак за Ню Йорк през една слънчева утрин. На перона имало няколко малки постройки за товарни елеватори, будки за вестници и т.н., изградени от сиво-кафяви тухли. Писателят бил спокоен и планирал, без да бърза, графика на посещенията си из града, като едновременно се опитвал да осъзнава активно и безпристрастно движенията на тялото си...
Внезапно цялото му обкръжение се променило. Атмосферата изглеждала странно оживена и няколкото други пътници на перона внезапно станали не по-важни от дръжките на вратите на чакалнята. Но най-необичайната промяна била на сиво-кафявите тухли, защото в преживяването нямало съпътстваща илюзия на сетивата. Изведнъж те започнали да изглеждат много живи; без да проявяват външно някакво движение, сякаш вътрешно кипели от радост и създавали смътното впечатление, че по свой собствен начин живеят активно и се наслаждават на живота. Това впечатление така потресло писателя, че останал да се взира в тях за няколко минути, докато влакът пристигнал..."

Първото, което трябва да отбележим, е коментарът, че "бил спокоен и планирал, без да бърза, графика на посещенията си". Или, бил е в "дясното" съзнание, освободен от всякакво напрежение. После се получил някакъв странен ефект, някакво леко изместване на ума, така да се каже, го накарало да осъзнае, че тухлите, на които обикновено не би обърнал внимание, са изпълнени с вътрешен живот. Показателно е и че хората, които нормално биха били главен обект на вниманието му, в този момент не изглеждали от значение. Дългогодишният ни навик ни кара да избираме хората като център на полето на вниманието ни, защото сме социални животни, чието спокойствие зависи от това "да имаме място" в обществото.

Не е нужно да приемаме това усещане за тухлите като "мистично" преживяване. Всички можем да преживеем нещо подобно просто като се взрем внимателно в една най-обикновена стена, огряна от слънцето. Проблемът ни е, че обикновено не се съсредоточаваме върху нищо, просто атоматично "сканираме" нещата, като касиерката в супермаркет. Но ако нещо привлече интереса ни и съсредоточим пълното си внимание върху него, веднага ще изпитаме това усещане за подсилено значение.

Опитвам се просто да изтъкна, че основната причина преживяванията ни обикновено да са незапомнящи се, е, че сме свикнали да реагираме "като роботи" на обкръжението си и оставяме автопилота да кара вместо нас.
А каква ще е разликата, ако не реагираме като роботи? В общи линии следната: тя ще накара Дейли Кинг да осъзнае, че обичайното предположение, което споделя с нас останалите, че светът "отвън" е съвсем обикновен, е погрешно. Че сетивата му го мамят. Или по-точно, сетивата му правят най-доброто, но неговото отношение и предубеждение превръща тяхното свидетелство в "нещо обикновено". Неговият "проблясък" би му казал, че е заобиколен от неописуемо порочен кръг, в който са затворени повечето от нас. Той се състои от допускането, че светът навън е обикновен и скучен. А когато сме отегчени, енергията ни намалява. Когато енергията ни намалее, все едно облак е закрил слънцето и светът изглежда по-мрачен и безинтересен. Усещането, че светът е безинтересен, ни пречи да положим каквото и да било усилие. Нормалната човешка реакция - без подпомагане от външни стимули - е да изпаднем в летаргия, подобно персонажите на Самюел Бекет, които седят в кофи за боклук.

Всяко "надникване" в реалността - всеки "момент на проникновение" - дори излизането сред природата в почивни дни - ни говори обратното. То ни подсказва, че когато сякаш облак е закрил слънцето, всъщност сме позволили на сетивата ни да се замъглят, като устройството в кино, което постепенно приглушава светлината. Възприятието е "преднамерено". Виждаме нещата в лъча светлина, произведен от динамото в главата ни. Когато сме отегчени, динамото работи на половин скорост и всичко, което погледнем, ни се струва тъпо. Но ако можем да убедим подсъзнанието си, че светът навън е смайващ - както ни убеждават излетите, - динамото ще набере скорост и ще видим, че това е самата истина.

Уърдсуърт разказва за детството, когато всичко изглежда "обляно в божествена светлина". Това е така, защото детето знае, че съществува свят, изпълнен с безкрайни чудеса, и автоматично полага усилието, което поддържа пълната скорост на динамото. Човешките същества започват да умират, когато са уловени в "порочния кръг" и свикват с убеждението, че "всичко са видели". И ако някое стечение на обстоятелствата не ги принуди да направят усилие, те бавно потъват в блатото на скуката, на "приемането на всичко за даденост", което накрая ги поглъща. (Затова толкова много хора умират, когато се пенсионират, след като цял живот са работили.)
Очевидно човешката раса е на ръба на изключително интересно еволюционно развитие. Първата стъпка към разкъсването на порочния кръг е да признаем, че очевидната "обичайност" на света е самозаблуда. Ако можем да бъдем дълбоко и постоянно убедени, че светът "навън" е безкрайно вълнуващ, никога вече не бихме позволили да потънем в блатото на "приемането за даденост". Тогава ще станем практически безсмъртни. Шоу казва за своите "старци" във "Връщане към Матусаил": "Дори в момента на смъртта животът не ги напуска". "Житейски провал" е усещането, че под слънцето няма нищо ново и че накрая всички ще бъдем победени. Ако успеем да овладеем мисловния начин да ускорим динамото, тази илюзия никога вече няма да има власт над нас.
Ще споделя основните си убеждения по отношение на човешкото съществуване. Човек се състои от сложно устроено тяло, "компютър", за чието усъвършенстване са били необходими милиони години, управляван от същество, което наричаме душа, дух или нещо подобно. Но да обслужва "духът" една толкова сложна машинария е все едно да искаме от бебе да кара ролс-ройс. Не можем да разберем около 90% от потенциала си. Освен това "тялото" е твърде "тежко" за нас, за да го управляваме с лекота. И докато влачим наоколо това масивно тежко тяло, приличаме на космически пътешественик, захвърлен на планета с няколко пъти по-голяма гравитация, така че той дори не може да се изправи и изразходва всичките си сили, за да пълзи на ръце и колене. Когато е "наелектризиран" от някой спешен случай, той може да събере много повече сили и дори за известно време да върви изправен. Тогава може и да види проблясък на решението - че трябва да развие по-силни мускули - както физически, така и мисловни.

Когато съм изправен пред вълнуващо предизвикателство или криза, аз виждам решението. Тогава разбирам, че ако мога да бъда "наелектризиран" по този начин през цялото време, бих достигнал много по-силна целеустременост и виталност. Проблемът ни е, че след кризата ние бързо изгубваме чувството си за спешност и отново потъваме в старото, сънливо състояние, в което всяка къртичина ни се струва планина и умът изпада в странна апатия, губейки своята целеустременост. Всъщност ние така сме свикнали с това състояние, че го приемаме като нормално. Успяваме да "зърнем" истинския си потенциал само когато тръгнем на път - физически или мисловно.

Решението е да придобием (посредством категорично намерение) много по-силно въображение, чувство за реалност, което да ни кара постоянно да осъзнаваме потенциалните предизвикателства и проблеми и да ни поддържа в "наелектризирано" състояние. Напълно абсурдно е човек, който пътува с влак, да гледа тъпо през прозореца, когато в ума му се крие огромна библиотека от минали преживявания, с която може да се забавлява години наред.

Всичко това обяснява, разбира се, защо прекарваме такава голяма част от времето си в търсене на предизвикателства и стимули - пътешествия, приключения, спорт, секс, алкохол; това е жалък и заблуден опит да се ограничим в тези недостойни граници. Ако разпознаем основния проблем и се изправим срещу него, бихме могли да направим решителна стъпка към разрешаването му. Тогава не бихме били способни да скучаем и "обезкуражаването" би изгубило влиянието си над нас. Бихме започнали да виждаме изхода от капана, който убива преждевременно хората от хиляди поколения.

Сега ви е ясно защо изпитвам такава непоносимост към хората, които искат да ни убедят, че вселената е напълно рационално и логично място и че всеки опит да предположиш обратното е връщане към средновековните суеверия. Склонен съм да призная, че полтъргайстите не са особено важни .- инстинктът на учения е напълно верен по този въпрос, - нито пък "пропаданията във времето", предчувствията или пътуванията извън тялото; лично аз смятам, че хората, които са вманиачени на тема "паранормално", са също толкова досадни колкото и манияците на тема футбол или сапунени опери. Но тези случки са само малка част от огромната панорама странности, с които се сблъскваме, когато научим как да се изплъзваме от ограниченията на навика и правим мощно и продължително усилие да разкъсаме "завесата на ежедневието", която ни заобикаля.
Ако тази книга има нужда от някакво оправдание, то е, че е скромен опит да улови няколко проблясвания на странните неща, които се крият от другата страна на завесата.