Към 1990 г. в България се формира политически консенсус по темите за защита на човешките права (каквото и да означава това), неолибералната политика (най-вече в икономиката), членството в НАТО и ЕС (на всяка цена), привнасяне на западния мултикултурализъм. Такъв политически курс ни бе вменен като единствена възможност и отвън. За изпълнението му се създаде и съответният политически спектър от класически тип, с целия набор от партии, които зад фасадата на политическо противоборство, защитаваха сходни интереси. Тази администрация от компрадорски тип имаше и има единствената задача да бъде форпост на западните и най-вече американските интереси в България и региона. Генералната политическа линия в страната ни задаваха и задават не българските граждани, суверен според Българската конституция, а МВФ, Световната банка, ЕС, НАТО...

От гледна точка на програмност и политическо поведение позициите на основните парламентарни партии следват свеоебразен „консенсус на прехода”, който е всъщност евфемизъм за политика на безусловно съгласяване с победителите в “студената война”. Класическите европейски идеологии на лявото и дясното се оказаха претопени в казана на същия този „консенсус”.

Обществено-политическият модел, който ни беше наложен, оправдаваха чрез мантрата за “светло евроатлантическо бъдеще”. Казваха ни, че всичко, което се налага да търпим, е в името на по-добрия утрешен ден. Така, живеейки в красива илюзия, ние се поставихме изцяло в услуга на Запада и неговия глобализационен модел. Началото беше поставено още в зората на прехода чрез бързото и безогледно преустройство на националното стопанство, направено по правила, наложени ни от западните институции. Основният резултат беше, че българската икономика окончателно рухна, като спря да представлява заплаха за западните транснационални компании на източноевропейския пазар. Така „демократичният и либерален” Запад, съвсем не по Адам Смит, елиминира с абсолютно непазарни средства конкуренцията в наше лице и това на други източноевропейски икономики. Този планиран икономически срив съвсем логично доведе след себе си и редица погроми в здравеопазването, социалната и пенсионната сфера, сектора за сигурност и т.н.

Всичко това се случи в рамките на прехваления преход под звуците на гръмкия лозунг „Напред към светлото евро-атлантическо бъдеще!”. Обяснявано ни беше, че всяка несгода, обедняване и загуба се оправдават от крайната цел – Евросъюз и НАТО. Че така трябва. Е, добре – случи се... И?

От 2007 г. България е пълноправен член на ЕС, в НАТО сме по-отдавна. За този период очакваните икономически, социални и обществени благополучия би трябвало да са се случили. Но... Уви, очакванията не се оправдаха. Днес в България нещата са по-зле от 1996 г. Здравеопазването е рухнало, държавата е абдикирала от функциите си в социалната сфера, напрежението в обществото расте вследствие на обедняването и безработицата. Рухналата ни икономика не бе възстановена от ЕС, точно обратното – с налудните си правила и регулации бюрократите от Брюксел досъсипват все още съществуващите сектори в земеделието, хранителната и преработвателна промишленост и мн. др.

Кризата в Евросъюза вече не е само икономическа. Както си признават лидерите на Запада, под въпрос е целият модел на супердържавата Евросъюз. Мултикултурализмът, либералната икономика и финанси са изправени пред своя край. Този модел на подмяна на трационните ценности на европейската цивилизация търпи своето пълно крушение.

Нека бъдем докрай откровени – ЕС като основен източник на средства и възможности за развитие и модернизация, е пред рухване. Страната ни не получава необходимото, за да се развива. Това, което разрушихме и загубихме по пътя си към „заветната цел”, няма да ни бъде възстановено. Не и от западаща Европа. Съвсем скоро, след неминуемия разпад на Еврозоната, ще се постави въпросът и за политическото прекрояване на ЕС – на „две скорости”. Тогава стара и богата Европа ще престане да е донор за бедните съседи от Южна Европа и бившия Източен блок.

И какво излиза? С триста мъки се качихме на последния вагон на „Брюксел експрес”, малко преди цялата композиция да дерайлира. Точно затова днес пред всеки загрижен за бъдещето си и това на своите деца българин застава големият въпрос – А сега накъде?

Всичко това налага незабавно и срочно да се търсят нови икономически пространства и нови начини за развитие на страната, защото в противен случай оставането в рухващата сграда на ЕС ще бъде за нас вече не национална, а историческа и последна катастрофа.

Мнозина трезвомислещи анализатори, политици и общественици, виждаха и алармираха за това развитие на нещата в годините преди, а и след присъединяването ни към ЕС. Никой обаче не искаше да ги чуе, още по-малко да ги отрази. Ако пък някой от тях дръзнеше да възрази малко по-гласовито, полкове социолози и табуни политически коректни журналисти се нахвърляха да осмиват, да лепят етикети - „комуноид”, „фашист”, „крайнодесен”, „червено–кафяв” и други подобни! Смазващият аргумент на тези защитници на правдата беше – „А каква е алтернативата!?”

И действително, алтернатива съвсем доскоро нямаше!

Нещата в това отношение обаче доста се промениха. От години необвързаните държави от Европа и Азия – Русия, Китай, Индия, Казахстан, вървят по свой път на икономически растеж и политическо развитие. Факт е, че всяка една от тези страни е в икономически възход, въпреки кризата.  Факт е, че големите западни страни активно развиват икономическо и търговско сътрудничество с тях, докато ние не можем, възпрепятствани от условията си на членство в ЕС.

Новият момент е, че тези страни все повече се обединяват около идеята за един общ съюз на независими национални държави, поставящи в основата на своите концепции за развитие социалния просперитет и справедливост.

През 2011 г. Владимир Путин в своя статия очерта като основен приоритет на политиката на Руската федерация изграждането на Евразийски съюз. Това беше последвано от кръгла маса по темата, организирана от парламентарната група на управляващата партия „Единна Русия”, като България бе една от първите посочени държави за негови възможни и естествени членки. По думите на председателя на Държавната дума Борис Гризлов, взел участие на тази среща - „Налице са инструменти и исторически аргументи, за да бъде осъществен “големият проект” за Евразийски съюз, който може да обедини към 250 милиона души.”

Първото действие по създаването на бъдещия Евразийски съюз вече е факт! От 1-ви януари тази година Русия, Беларус и Казахстан обитават общо икономическо и безвизово пространство. Тъкмо това обединение се очаква да бъде гръбнакът на бъдещата политически и икономически единна Евразия. Инициативата вече придобива чисто политически измерения и в други страни от бившето съветско пространство.

На конференция “Публична дипломация и евразийско сближаване – сторонници и скептици”, провела се в Нижни Новгород (РФ) на 04.08.2012 г., организирана от Фондация за подкрепа на публичната дипломация “А. Горчаков”, бе обявено създаването на Евразийска партия в Молдова. Изявлението бе на Александър Добря – ръководител на информационния център “Eurasia inform” и координатор на Инициативния комитет за създаването на партията. Вече се работи по сформиране структурите и ръководните органи на партията, изготвя се програма.

“- Ние не искаме да заиграваме в псевдополитиката, свързана в цял свят със западните политтехнологии и идеологии. Ние искаме да обезпечим за страната си устойчиво развитие и прогресивно евразийско бъдеще” – подчертава Добря.

Що е Евразийството?

За основател на Евразийското движение се счита Лев Гумильов, руски историк и археолог, работил в средата на 20-и век. Негова е тезата за взаимовръзката и приемствеността между културите и цивилизациите на Азия и Европа от дълбока древност. В наши дни тази идея е развита и издигната до висотата на философско-политическа платформа от Александър Дугин, руски философ и общественик. Негова е заслугата за създаването на цялостна система от виждания и тези в съвременната политика, водещи към нов политически хоризонт за страните от бившия Източен блок, съвместно с редица други развиващи се и необвързани държави от Азия и Латинска Америка.

Евразийското движение е основано на принципите на “научния патриотизъм”, както казва неговият апологет Александър Дугин, което го превръща в притегателен център за всеки мащабно мислещ патриот!

В чисто идеологически и геополитически план съвременното евразийство се стреми да запълни вакуума, появил се след разпада на Съветския съюз и да спомогне за създаването на нов стратегически блок на евразийската суша, който да бъде контрапункт на евроатлантическата цивилизация на океана в лицето на САЩ, ЕС, НАТО и глобализацията под свой контрол, която те налагат на света.

Иначе, извън сухата теория, евразийското движение е насочено към изграждане на политико-икономически съюз между държавите Бразилия, Китай, Индия, Русия, Казахстан, Киргизстан, Чехия, Беларус, Куба, Венецуела и др. Този съюз ще бъде основан на равноправното сътрудничество в рамките на пълния суверенитет и националния интерес на всяка от тези държави. Без задушаващи правила, без общи наднационални и наддържавни политически институции, без федерализация. Тези държави до една са развиващи се и в това си качество имат нужда от свобода и широта на правилата за икономически растеж, нещо, което България например не получава от бюрократичен Брюксел в рамките на Европейския съюз. Напротив, именно държавите като Бразилия и Казахстан, които не са обвързани от никакви общи правила, в последните години бележат огромен икономически растеж и успешно неутрализират ефектите от кризата.

Има ли България място в този новоизграждащ се съюз? Отговорът на този въпрос е еднозначен – да! Защо? По две причини.

Първо, задаващата се катастрофа не просто на европейската финансово–икономическа система, а въобще на Европейския съюз като такъв. И второ, евентуалното ни присъдиняване към Евразийския съюз ще ни върне в нашия естествен културен и цивилизационен ареал, както и ще отговори на историческата нужда за стратегическа външно - и геополитическа преориентация на България, съчетана с приемането на нова икономическа парадигма, която да следва модела на източния капитализъм, а той не отрича частната собственост и инициатива, но изисква ефективен държавен контрол и завишен етатизъм. Модел, при който държавата е основен икономически субект, владеещ стратегическите и структуроопределящи сектори на икономиката. Модел, който инвестира в заетост, човешки ресурс и развитие, а не в рефинансиране на банки.

Засега България не може да вземе еднозначни решения в посока радикална промяна на своя външнополитически курс. Настоящите политически елити, създадени в началото на прехода, не смеят и не могат да направят това. Но задаващата се в следващите години политическа промяна в Европа и света ще ни застави да преосмислим много неща. Може би едно от тях ще бъде присъединяването ни към Евразийския съюз.

Автор: Симеон Костадинов
Източник: http://www.zora-news.com/

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЕВРАЗИЙСКИЯ СЪЮЗ - 1 част

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЕВРАЗИЙСКИЯ СЪЮЗ - 2 част