Тогава аз се замислих - кой на кого прилича всъщност?

Дали животното на човека или по-скоро обратното? Дали чувства като ревността, завистта, привързаността, приемана за любов, агресията в поведението, териториалният инстинкт, инстинктът за самосъхранение, сексуалното чувство и пр., са чисто човешки чувства и въобще човешки ли са? Дали знаем кое е човешкото в нас?

Според парадигмата на интегралната психология, ние като хора, сме сглобени от две части - човек в развитие, поставен в тяло на бозайник. А това тяло на свой ред носи всички по-долни вълни на проява на живота в себе си - като мозъчни структури и емоционални подтици и нагони. Ние смe принудително свързани с животното - поставени сме на гости вътре в него - това са телата ни!

Ревността като Обсесивно Компулсивно Разстройство

Понякога на човек му се случва да стане свидетел на пристъпи на силна неконтролирана ревност, която стига до там, че се превръща в агресия както към изпитващия тази емоция, така и към ревнувания и третия обект, от който той е ревнуван - бил той реален или напълно хипотетичен...

Агресия, която няма нищо общо с Любовта (висшата), дори и с любовта (човешката). Това е едно силно потискащо и угнетяващо всички чувство, буквално обсебващо изпитващият го и опитващо се да обсеби ревнувания обект също така. По естеството си то представлява чисто и директно енергетично нападение към ревнувания обект и който е по-сензитивен, го усеща, дори и през разстояние.

Снощи си мислех за ревността и я сравних с обсесивно компулсивното разстройство (натрапчивата невроза) - същият механизъм на действие! Нетрансформираният сексуален нагон (нетрансформиран в по-висши прояви и стремежи) бива изтласкван в подсъзнанието, където образува устойчив комплекс, едно алтер его, което има свой собствен живот, несъобразяващ се с разума и независещ от интелигентността, образованието, културата...

Този чисто животински по естеството си комплекс, така изтласкан, придобива многократно по-голяма сила, защото действа от сферата на подсъзнанието, обикновено неосъзнавана от средния човек. Какво представлява този комплекс? Силен нагон, превърнал се в типичното животинско териториално чувство - защита на собствената територия - и тази защита не се съобразява с никакъв морал или етични положения - тя е чиста агресия, желание за разкъсване на съперника/цата, за най-грубо и нямащо нищо общо с човещината налагане на своята територия! Във всеки от нас животното живее и има своето място и роля. Това, което е важно, е да умеем да поставим юзди на това животно, да впрегнем импулсите му, да ги сублимираме към по-висшите им еквиваленти.

Не да се борим с тях, а да ги пренасочим и изтънчим като ги прекарваме през сублимиращият механизъм на самосъзнанието и ги насочваме към свръхсъзнанието си, към истински човешкото в нас!

Ревността и Свободата

На всеки му е приятно да бъде ревнуван до известна степен - това е проява на внимание, грижа, присъствие на другия с мисъл и тяло...но това е до известна степен. Когато ревността се превърне в неконтролирана, болезнено компулсивна страст и агресия, присъстваща като постоянна характеристика на партньора ни, тогава обсебващата и сила и депресиращата и потискащост стават очевидни. Тогава тя се превръща повече или в по-малка степен в болестно състояние. Поначало присъща на всички ни и играеща определено добра роля в приятелските и семейни отношения, поддържаща морала и единството в двойката, ако е в нормални граници, надхвърлила ги, тя се превръща в опасно бреме и тежък товар и за двамата.

Човек не може да затвори партньора си в килия без прозорци или на върха на някоя кула (макар че често се е случвало в човешката история), не може да му забрани да общува и комуникира, да се развива професионално, да поддържа приятелски взаимоотношения с хората...

Решението според мен е именно сублимирането на ревността. Когато човек е вътрешно центриран, нещата коренно се променят. Тогава, когато сме развили вярата в живота, тоест в самите Себе си, когато сме се доближили поне мъничко до този вътрешен център, тогава ние автоматично проектираме тази вяра и към партньота си. Как да вярваме на партньора си? Като повярваме в Себе си!

Колкото повече се опитваме да ограничим някой, толкова повече той ще се стреми да се освободи от контрола ни ! За да сме в добри взаимоотношения с някого, трябва да го оставим свободен, да му вярваме безпрекословно - тогава той ще ни обича от все сърце, ще ни бъде верен и искрен с нас!!! Ако една птичка стои при теб, защото е в клетка, тя вярна ли ти е? Пусни я на воля! Ако се върне, значи наистина си принадлежите един на друг! Ако ли не – значи тя никога не е имала тази вътрешна нишка на обич и доверие, която да ви свързва. Спомням си, преди време майка ми се възхищаваше на кученцето ни пуделче и казваше: "Ето, виж го, то е съвсем като човек, само не може да говори!" Кученцето "обичаше", тоест имаше силна привързаност и "плачеше", когато нямаше никой в къщи, ревнуваше когато някой прегръщаше стопанката му, защитаваше територията си когато се хранеше както хората защитават територията си във вид на приятел/ка, бизнес и т.н.

Тогава аз се замислих - кой на кого прилича всъщност?

Дали животното на човека или по-скоро обратното? Дали чувства като ревността, завистта, привързаността, приемана за любов, агресията в поведението, териториалният инстинкт, инстинктът за самосъхранение, сексуалното чувство и пр., са чисто човешки чувства и въобще човешки ли са? Дали знаем кое е човешкото в нас?

Според парадигмата на интегралната психология, ние като хора, сме сглобени от две части - човек в развитие, поставен в тяло на бозайник. А това тяло на свой ред носи всички по-долни вълни на проява на живота в себе си - като мозъчни структури и емоционални подтици и нагони. Ние смe принудително свързани с животното - поставени сме на гости вътре в него - това са телата ни!

Ревността като Обсесивно Компулсивно Разстройство

Понякога на човек му се случва да стане свидетел на пристъпи на силна неконтролирана ревност, която стига до там, че се превръща в агресия както към изпитващия тази емоция, така и към ревнувания и третия обект, от който той е ревнуван - бил той реален или напълно хипотетичен...

Агресия, която няма нищо общо с Любовта (висшата), дори и с любовта (човешката). Това е едно силно потискащо и угнетяващо всички чувство, буквално обсебващо изпитващият го и опитващо се да обсеби ревнувания обект също така. По естеството си то представлява чисто и директно енергетично нападение към ревнувания обект и който е по-сензитивен, го усеща, дори и през разстояние.

Снощи си мислех за ревността и я сравних с обсесивно компулсивното разстройство (натрапчивата невроза) - същият механизъм на действие! Нетрансформираният сексуален нагон (нетрансформиран в по-висши прояви и стремежи) бива изтласкван в подсъзнанието, където образува устойчив комплекс, едно алтер его, което има свой собствен живот, несъобразяващ се с разума и независещ от интелигентността, образованието, културата...

Този чисто животински по естеството си комплекс, така изтласкан, придобива многократно по-голяма сила, защото действа от сферата на подсъзнанието, обикновено неосъзнавана от средния човек. Какво представлява този комплекс? Силен нагон, превърнал се в типичното животинско териториално чувство - защита на собствената територия - и тази защита не се съобразява с никакъв морал или етични положения - тя е чиста агресия, желание за разкъсване на съперника/цата, за най-грубо и нямащо нищо общо с човещината налагане на своята територия! Във всеки от нас животното живее и има своето място и роля. Това, което е важно, е да умеем да поставим юзди на това животно, да впрегнем импулсите му, да ги сублимираме към по-висшите им еквиваленти.

Не да се борим с тях, а да ги пренасочим и изтънчим като ги прекарваме през сублимиращият механизъм на самосъзнанието и ги насочваме към свръхсъзнанието си, към истински човешкото в нас!

Ревността и Свободата

На всеки му е приятно да бъде ревнуван до известна степен - това е проява на внимание, грижа, присъствие на другия с мисъл и тяло...но това е до известна степен. Когато ревността се превърне в неконтролирана, болезнено компулсивна страст и агресия, присъстваща като постоянна характеристика на партньора ни, тогава обсебващата и сила и депресиращата и потискащост стават очевидни. Тогава тя се превръща повече или в по-малка степен в болестно състояние. Поначало присъща на всички ни и играеща определено добра роля в приятелските и семейни отношения, поддържаща морала и единството в двойката, ако е в нормални граници, надхвърлила ги, тя се превръща в опасно бреме и тежък товар и за двамата.

Човек не може да затвори партньора си в килия без прозорци или на върха на някоя кула (макар че често се е случвало в човешката история), не може да му забрани да общува и комуникира, да се развива професионално, да поддържа приятелски взаимоотношения с хората...

Решението според мен е именно сублимирането на ревността. Когато човек е вътрешно центриран, нещата коренно се променят. Тогава, когато сме развили вярата в живота, тоест в самите Себе си, когато сме се доближили поне мъничко до този вътрешен център, тогава ние автоматично проектираме тази вяра и към партньота си. Как да вярваме на партньора си? Като повярваме в Себе си!

Колкото повече се опитваме да ограничим някой, толкова повече той ще се стреми да се освободи от контрола ни ! За да сме в добри взаимоотношения с някого, трябва да го оставим свободен, да му вярваме безпрекословно - тогава той ще ни обича от все сърце, ще ни бъде верен и искрен с нас!!! Ако една птичка стои при теб, защото е в клетка, тя вярна ли ти е? Пусни я на воля! Ако се върне, значи наистина си принадлежите един на друг! Ако ли не – значи тя никога не е имала тази вътрешна нишка на обич и доверие, която да ви свързва.