При неврогенната анорексия особено очевидно излизат на показ вицът и иронията, каквито се съдържат във всяка болест. Човек отказва да яде, защото няма желание за това, и умира, без да е развил чувството, че е болен. Това е върхът!

 Близки и лекари на такива пациенти обикновено срещат много повече трудности да демонстрират разбиране към тях. Всички те най-често усилено се стараят да убедят пациента в предимството на яденето и на живота, а любовта им към ближния се разгаря и ги насочва към клиничното принудително хранене. (Който не може да изпита наслада от толкова много комизъм, просто е лош зрител в големия световен театър!)

Неврогенна анорексия срещаме почти изключително у пациентки. Тя е типично женска болест. Пациентките, най-често в пубертета, правят впечатление със своеобразни навици за хранене, по-скоро „антинавици за хранене". Те отказват да поемат храна, което - отчасти съзнателно, отчасти несъзнателно - се мотивира с желанието да останат стройни.

Категоричният отказ да хапнат нещо междувременно се обръща в своята противоположност: Когато са сами и не ги наблюдават или няма кой да ги види, те започват да се тъпчат с огромни количества храна.

Нощем опразват хладилника и излапват всичко, каквото намерят в него. Само че те не искат да задържат храната в себе си и полагат грижи да повърнат всичко.

Измислят всевъзможни трикове да заблудят околните, загрижени за техните навици на хранене. Обикновено е изключително трудно да се добие ясна представа какво наистина яде и какво не яде болната от неврогенна анорексия, кога задоволява жестокия си глад и кога не.

Дори когато тези пациентки понякога ядат, те предпочитат неща, които едва ли заслужават да се наричат „храна": лимони, зелени ябълки, кисели салати, следователно нещо с ниска хранителна стойност и калоричност. Обикновено допълнително използват слабителни средства, за да се отърват възможно най-бързо и сигурно от малкото или нищото, което са поели.

Те настояват също за много движение. Правят дълги разходки, за да стопят сланината, каквато никога не са наслоявали. Това наистина е учудващо при общото състояние на пациентките, често загубили твърде много сили. Прави впечатление и свръхголемият алтруизъм на тези пациентки, който често дори достига връхната си точка в удоволствието и големите грижи, които влагат, за да готвят за други хора.

Те нямат нищо против да готвят за околните, да ги гощават и да ги наблюдават по време на яденето, стига само да не трябва да ядат заедно с тях. Иначе имат подчертана склонност към самота и на драго сърце се оттеглят. Често пъти пациентки с неврогенна анорексия нямат менструация, но почти непременно имат проблеми и смущения в тази област.

Обобщим ли тази симптоматична картина, виждаме свръхвъздигнат аскетичен идеал. Скритата причина е старият конфликт между дух и материя, горе и долу, чистота и нагон. Храната поддържа тялото и с това подхранва царството на формите.

„Не" на яденето у болните от неврогенна анорексия е „не" на телесното и на всички изисквания, които произхождат от тялото. Истинският идеал на страдащите от неврогенна анорексия далеч надхвърля сферата на яденето. Целта е чистота и одухотвореност.

На болната й се иска да се освободи от всичко тежко и телесно, иска й се да избяга от сексуалността и от нагона. Целта се нарича сексуално целомъдрие и безполовост. Заради това човек трябвало да бъде слаб, иначе по тялото щели да се образуват заоблени форми, които биха легитимирали болната от неврогенна анорексия като жена, а тя не иска това.

Страхът е не само от закръглените, женските форми, но пълният корем напомня и за възможността да се забременява. Съпротивата срещу собствената женственост и срещу сексуалността се отразява и в липсата на менструация. Най-високият идеал за болните от неврогенна анорексия гласи: дематериализиране, далеч от всичко, което има нещо общо с низката телесност.

На фона на такъв аскетичен идеал страдащата от неврогенна анорексия не се смята за болна и не проявява никакво разбиране за някакви терапевтични мерки - всички те служат на тялото, от което тя иска да избяга. Тя умело заобикаля всяко принудително хранене в клиники, като с все по-рафинирани трикове осигурява възможност за незабележимото изчезване на всякаква храна.

Тя отказва всякаква помощ и упорито преследва своя идеал чрез одухотворяване да обърне гръб на всички корпорални сфери. Смъртта не се възприема като заплаха, тъй като именно жизнеността навява толкова много страх. Човекът се страхува от всичко, което е кръгло, аморфно, женствено, плодовито, инстинктивно и сексуално - страх от близост и топлина.

По тази причина болните от неврогенна анорексия не искат да ядат заедно с други хора. Във всички култури прастар ритуал е хората да седнат заедно на масата и заедно да се хранят, при което се създава човешка близост и топлина. Тъкмо тази близост всява страх у страдащите от неврогенна анорексия.

Този страх се подхранва от сферата на сенките на тези пациентки, където темите, тъй грижливо избягвани в съзнателния живот, настървено очакват своето осъществяване.

Тези болни копнеят за жизненото, което те - от страх да не би напълно да ги премаже - се опитват да изкоренят със своето симптоматично поведение. От време на време обаче ги нападат потисканият и атакуван вълчи глад и лакомията. Така се стига до тайното плюскане. Тази „забежка" гузно се анулира с повръщане.

Така болната от неврогенна анорексия не намира златната среда в своя конфликт, между ламтеж и аскетизъм, между глад и лишение, между егоцентризъм и отдаване. Зад алтруистичното поведение винаги намираме грижливо прикриван егоцентризъм, който много бързо се усеща при общуване с тези пациентки.

Човек тайно копнее за подкрепа и упорито я извоюва по заобиколния път на болестта. Който отказва да яде, държи в ръцете си неподозирана власт над хората, които в отчаян страх вярват, че трябва да го принудят да яде и да оцелее. С този трик дори малки деца здраво държат в шах семействата си.

На страдащите от неврогенна анорексия можем да помогнем с принудително хранене, а в най-добрия случай, като ги накараме да бъдат честни към самите себе си. Пациентката трябва да открие себе си и да се научи да възприема своята жажда и страстно желание за любов и секс, своя егоцентризъм и своята женственост с цялата й инстинктивност и телесност.

Тя трябва да разбере, че земните сфери не се надрастват нито с атакуване, нито с потискане, а едва когато човек ги интегрира в себе си, като ги изживява и по този начин ги трансформира. В този смисъл от описаната картина на заболяването много хора могат да извлекат поука и себе си.

Не само пациентките с неврогенна анорексия проявяват склонност да потискат изискванията на своята физиология, които им навяват страхове с претенциозно звучаща философия, за да бъде животът им чист и одухотворен. Те пропускат да забележат, че аскетизмът обикновено хвърля сянка - и тази сянка се нарича страстен ламтеж.

Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке