Нападение на душевноболен над лекар. Рисунката във френския вестник Le Petit Journal илюстрира реални събития в приюта „Св. Ана" в Клермон. Пострадалият е д-р Тиве
Психоанализата в много случаи е ефикасна
Maнията за преследване обикновено се съпровожда от слухови хакюцинации и разстройства във възприемането на реалните събития

Разстройствата на личността съпътстват човека открай време. Медицината е на път да се пребори ако не с всички, поне с повечето от тях

През V в. пр. Хр. гражданите на гръцкия град Абдера написали жаловито писмо на Хипократ на остров Кос. Молели прочутия лекар да спаси обезумелия философ Демокрит. В посланието описвали симптомите на душевната болест: „Забравяйки за всичко и най-вече за самия себе си, той бодърства нощем като през деня, смее се на всяко нещо – голямо или малко, и смята, че целият живот е едно нищо."

Хипократ незабавно се отправил към Абдера. Отвели го при платана, под който седял мислителят, и ги оставили насаме. Оказало се, че Демокрит пише съчинение За лудостта. Разговорът убедил лекаря, че пред него не седи безумец, а велик мъдрец, който е изследвал и уловил същността на човешката природа и се надсмива над безплодния живот.

Тази история е един от първите случаи на медицинско освидетелстване дали е налице психическо разстройство. Тя е подходяща за епиграф не само към историята на психиатрията, но и на цялата световна литература, в която мнимото безумие в много случаи е всъщност висша мъдрост.

Човекът започва да разгадава тайните на собствения си мозък относително отскоро. Преди това, в продължение на много столетия, съдбата на душевноболните е ужасна, разказва "Вокруг света". Докато медицината има древни корени, а основите на хирургията, фармакологията, епидемиологията, диетологията и редица други раздели на лечебната наука се полагат преди хилядолетия, психиатрията е учудващо млада дисциплина. В същото време психическите разстройства съпътстват човечеството открай време. Те обаче са били възприемани съвсем различно от болестите на тялото. В тях виждали проявата на някаква чужда, свръхестествена воля. Смятали болните за обсебени от дявола и бесовете. Прогонвали ги от населените места на произвола на съдбата, изолирали ги в специални приюти, където ги оковавали във вериги, или, още по-лошо, убивали ги по най-жесток начин. През 1537 в Англия отваря врати едно от първите в страната специални заведения за психично болни. В празнични дни срещу умерена такса любопитни посетители можели да го посещават и да разглеждат пациентите като животни в клетка. И макар че през ХVІ век немският лекар Йохан Вайер изразява предположение, че „разумът също е подложен на болести, както тялото", тези идеи още дълго остават глас в пустиня.

Смята се, че психиатрията като самостоятелен раздел на медицината се заражда през 1793 в революционна Франция, когато Филип Пинел – лекар и комисар на Конвента, сваля веригите от затворниците в парижкия мъжки приют Бисетр, а след това и в женския Салпетриер. Тази важна стъпка обаче не означава, че лекарите започват да вникват в естеството на душевните болести. Истинската научна психиатрия се появява едва през последните десетилетия на ХІХ век. През 1896 немският психиатър Емил Крепелин предлага класификация на душевните болести, която – с многобройни промени и уточнения, световната психиатрия използва и досега.

На прелома на ХІХ – ХХ век е направено описание на най-разпространените душевни болести. Лекарите започват да ги различават една от друга, правят опити да определят стадия на развитие и да прогнозират по-нататъшното им протичане. Но са почти безсилни да помагат на пациентите. Прогрес е, че в лечебните заведения болните не са оковавани във вериги, а живеят в по-човечни условия: от наранявания ги предпазват усмирителни ризи, нечупливи стъкла, стени с меко покритие.

Причините за психичните нарушения остават все така неясни, затова и не могат да бъдат лекувани. Наистина още през 1860 – 1870 Пол Брока и Карл Вернике свързват някои характерни речеви разстройства с увреждания на определени участъци от кората на главния мозък, а през 1897 Рихард фон Крафт-Ебинг доказва, че прогресивният паралич (един от симптомите е отъждествяването с известна историческа личност) е последица от сифилис. Но редица от най-тежките разстройства – шизофрения, епилепсия, маниакално-депресивна (циклична) психоза и др., се провокират от множество напълно разнородни (и неизвестни!) фактори. Нерядко възникват дори без видими причини.

Първите опити знанията в областта на научната психиатрия, натрупани до момента, да бъдат изнесени извън стените на психиатриите и приложени в медицинската практика, водят до поразителни резултати. Оказва се, че във всяко общество, във всяка социална група броят на хората с едни или други психични отклонения е огромен. След редица изследвания през 1910 – 1950 във Великобритания, Норвегия, Швеция, СССР, САЩ и други страни за напълно нормални са признати едва 18 – 40% от прегледаните. Налага се да бъде преразгледано самото понятие „норма", защото излиза, че нормата не е състояние, характерно за мнозинството, а някакъв умозрителен идеал.

След десетилетия лекарска безпомощност пред психичните недъзи са постигнати първите победи над онези болести, чийто физиологичен механизъм бил вече известен. Един от първите се предава прогресивният паралич – след въвеждането на сулфаниламидите и антибиотиците никой вече не боледува по 15 – 20 години от сифилис, през което време се развива тази болест. С появата през 30-те години на ХХ век на препаратите против гърчове и на електроенцефалографската диагностика е укротена епилепсията. Сега лекарите могат не само да овладяват опасните пристъпи, но и чрез системно лечение да „консервират" болестта и да не допуснат да се развие до епилептично слабоумие. Радикално лечение обаче и досега няма. През ХІХ век „бялата треска", както наричат алкохолния делириум, завършва със смърт дори в най-добрите клиники. Днес от нея умират само онези, които не са потърсили навреме спешна помощ.

За съжаление за самите механизми на психичните заболявания – например на шизофренията, съвременната психиатрия и днес не знае кой знае колко повече от швейцарския психиатър Ойген Блойлер, въвел това понятие през 1911. Смята се, че в основата є лежи постепенно нарастващо разстройство в дейността на медиаторните системи на мозъка. Съдейки по всичко, болестта е генетично обусловена. Открити са десетки гени, по един или друг начин увеличаващи риска от възникване. Канадски невробиолози са проучили 76 такива гени. Идентифициран е дори „главният заподозрян" – невромедиаторът допамин, по-точно белтъчните рецептори, с които той се свързва.

Изучавайки шизофренията почти столетие, психиатрите все още не могат да отговорят на редица въпроси, свързани с нея, но вече са способни да помагат на жертвите є. Първите фармакологични средства за лечението є са открити през 50-те години на миналия век. Те успешно премахват проявите, но имат странични ефекти, напомнящи симптомите на Паркинсон. През последните две десетилетия са открити нови лекарства – т. нар. атипични антипсихотици. Прилагането им позволява на практика напълно да се потиснат проявите на болестта, и то задълго, и да се пресече по-нататъшното є развитие. До пълно излекуване не се стига, но днес болният дори от тежка форма не е обречен да прекара остатъка от живота си в клиника затвор, губейки постепенно човешки облик.

Някои болести и днес остават неизлечими, например олигофренията, но като цяло броят на тежко болните е намалял в пъти. Понякога за психиатрите е дори невъзможно да онагледят пред студентите симптомите и състоянията, описани в класическите учебници. Основно е променен и начинът на лечение в клиниките. Днес там преобладават пациентите, които не са заточени завинаги, а влизат периодично.

Всичко това обаче не означава, че обществото има по-малка нужда от психиатрична помощ. Мястото на класическите „големи" психози заемат т. нар. непсихотични разстройства – неврози, натрапчиви състояния, депресии и т.н. Те не бият на очи като другите, но това не значи, че не са опасни. Според прогнозата на Световната здравна организация към 2020 депресиите ще са на второ място след сърдечносъдовите заболявания по броя на предизвикваните патологии.

Получава се нещо парадоксално: тежките случаи, нуждаещи се от хоспитализация, намаляват, а хората, на които им е необходима психиатрична помощ, стават повече. Пък и нещата не опират само до обема на работа: новите задачи изискват нови методи. Трудностите започват още от теоретичните основи. Депресията или аутизмът например са известни отдавна на психиатрите, но са се разглеждали не като самостоятелни болести, а като симптоми и прояви на едни или други заболявания, понякога твърде различни. В едни случаи депресията се смята за начална фаза на маниакално-депресивната психоза, в други – за симптом на шизофренията.

През ХІХ и началото на ХХ век психиатрите са на мнение, че симптомът сам по себе си не говори нищо: диагноза може да се постави само въз основа на цялостната картина на болестта. Привържениците на другата гледна точка, обратно, твърдят, че класическата картина на заболяването се среща много рядко, затова на нея не може да се разчита.

На какво се дължи днешното масово разпространение на душевните страдания? Някои специалисти смятат, че сега те са просто по-видими, особено в градовете. В селата дори към явните „странности" хората се отнасят търпимо, особено ако болният е трудоспособен. „Какво от това, че разговаря сама със себе си?" – цитира известен психиатър съпруга на психически болна селска жена. – Нали от сутрин до вечер копае в градината!" Естеството на селския труд и бит позволява на хора с ограничени умствени способности да продължат да живеят в социалната общност: олигофренът може да пасе говедата, да копае, да цепи дърва; бабата с пристъпи на умопомрачение не може да се изгуби, защото всички я познават, и т.н. И изобщо опитайте се да си представите малко населено място без задължителния „селски идиот". Как обаче си представяте човек и с далеч по-малки отклонения  да използва технически средства и системи, да възприема абстрактна информация и т.н.? Дори и да не са опасни за самите себе си и за околните, тези хора се нуждаят от специални грижи и лечение. я

Пионери в психиатрията

Подробна характеристика на психическите разстройства прави Хипократ (460-370 г. пр. Хр.), който описва манията, меланхолията и др. Определя и четири основни темперамента в зависимост от това коя от четирите течности в човешкия организъм преобладава – кръв, флегма, черна или жълта жлъчка. Със съотношението между тях той свързва и психическите отклонения. За меланхолията например вини черната жлъчка. Описва типологията на епилепсията и предлага диетично лечение.

Платон (427-347 г.  пр. Хр.) посочва два типа безумие – едното е свързано с въздействието на боговете, другото – с нарушаване на рационалната душа.

Аристотел (384-322 г. пр. Хр.) описва основните емоции (страх, тревога) и въвежда понятието афект за свръхсилните емоционални изблици.

Гален (129-199), също като Хипократ, смята, че депресията се дължи на излишъка от черна жлъчка.

Св. Августин (354-430) в посланията си от Северна Африка за пръв път въвежда метода на интроспекцията. Неговите описания могат да бъдат смятани за първите психологически трактати.

В своя Канон на медицината Авицена (980-1037) посочва две причини за психическите разстройства – глупостта и любовта.

През епохата на Възраждането се появяват описания на типовете емоции при психическите разстройства. Леонардо да Винчи и Микеланджело илюстрират със серия рисунки промените в мимиката и поведението при психически и физически страдания.

Откачалки или гении?

 Историята доказва, че в немалко случаи гениалността е свързана с някаква душевна болест. Психиатърката Кей Редфилд Джеймисън от университета „Джон Хопкинс" в Балтимор е установила, че известните творци доста често страдат от психични отклонения. Сред тях случаите на шизофрения например са над средния показател. Тези хора имат халюцинации, чуват гласове, мислите им са разпокъсани, вярват в свръхестественото и т.н. В същото време интелектуалното им ниво е изключително високо, интересите – широки и разностранни, отворени са за нови идеи.

През 1864 излиза книгата Гениалност и лудост на италианския невропатолог Чезаре Ломброзо. С много факти и аргументи авторът доказва, че естеството на дарбата и безумието е едно и също, често те взаимно се предизвикват. Част от доводите му днес изглеждат наивни, но след тази публикация връзката талант/лудост започва да се смята за доказана, спори се само за нейното естество.

Различни автори по различно време предлагат собствени хипотези. Школата на хер професор Фройд вижда в творческия процес сублимация на потисканата сексуална енергия, изливаща се в образи. Създателят на арттерапията Рудолф Арнхайм смята за ключов момент при душевноболните освобождаването на въображението от постоянния контрол на разума. Изказват се и предположения, че душевната болест се развива в резултат на психическите травми, неизбежни при сблъсъка на гения с неразбиращите го съвременници (но това по-скоро е романтическата представа за нещата, датираща от ХІХ в.).

Междувременно статистическите данни за изненадващо широкото разпространение на психическите отклонения сред „нормалните" хора карат учените да се усъмнят дали има смисъл да се правят подобни тълкувания на гениалността и да се търси споменатата връзка с лудостта.

Диагноза – инакомислие!

Терминът „наказателна психиатрия" обикновено се свързва със специалните закрити болници, съществували в бившия СССР от 1939 до 1988. През 1970 те са повече от 20, пациентите в тях – 3350. Всъщност това са затвори за осъдени по политически причини, признати за душевноболни.

Използването на психиатричната диагноза за борба с инакомислието е стар номер. През 1836 руският император Николай І обявява за луд философа Чаадаев. Малко по-късно по разпореждане на френския император Наполеон ІІІ няколко десетки последователи на учението на Сен Симон са настанени в лечебни заведения за душевноболни.

През ХХ век в САЩ лица с „отклоняващо се поведение", вкл. активисти на леви организации, са лекувани насилствено по решение на съда.

Масова параноя

През юли 2007 психиатри от Лондонския кралски колеж анкетират 1200 британци. Резултатите са изненадващи: параноята се оказва много по-разпространена, отколкото може да се предположи. Най-масовата и безобидна форма на тази болест е убеждението, че околните говорят зад гърба ви неприятни неща за вас. В това са сигурни 40% от жителите на Великобритания. 27% смятат, че другите съзнателно ги дразнят, опитвайки се да ги изкарат от кожата, 20% – че са следени, и т.н.