Не успее ли нито една от двете страни да реши конфликта в своя полза, стига се до компромис между причинители и защитни сили. Причинителите остават в тялото, без да са победили (смърт), но и без да са победени от тялото (излекуване в смисъл на „restitutioo ad integrum"). Ето картината на хронифицирането.

Симптоматично то се изразява в постоянно покачване на броя на лимфоцитите и гранулоцитите, на антителата, в леко ускорена утайка (РУЕ) и малко температура. Неизяснената докрай ситуация образува в тялото огнище, постоянно изсмукващо енергия от организма. Пациентът се чувства смазан, уморен, безинициативен, без настроение, апатичен.

Той не е нито съвсем болен, нито напълно здрав. Няма истинска война, няма истински мир, просто компромис, който е съмнителен като всички компромиси на този свят.

Компромисът е високата цел на страхливците, на „хладните" (Исус казва: „Бих искал да ги заплюя със собствените си уста. Бъди горещ или студен"), които постоянно се страхуват от последиците на своето поведение и от отговорността, която трябва да поемат.

Компромисът обаче никога не е разрешение, защото не осигурява абсолютно равновесие между два полюса, нито има силата да обединява. Компромисът означава дълготраен раздор и заедно с това - стагнация.

От военна гледна точка това е позиционната война (сравни с Първата световна война), която продължава да изразходва енергия и материал и с това значително отслабва всички други области - икономика, култура и т. н. или дори ги парализира.

На психично ниво хронифицирането съответства на трайния конфликт. Човек затъва в конфликта и не намира нито смелост, нито сила да го доведе до разрешение. Всяко решение струва жертви. Едновременно можем да направим или само едното, или само другото, а тези необходими жертви всяват страх.

Така много хора се вцепеняват насред своите конфликти, неспособни да подпомогнат победата на единия или на другия полюс. Непрекъснато умуват кое решение би било правилно и кое - погрешно, без да разбират, че правилно и погрешно в абстрактен смисъл няма, че за да бъдем здрави непременно са ни нужни двата полюса, само че ние не можем да ги реализираме едновременно в полярността, а само един след друг.

Следователно трябва да започнем с единия полюс -да се решим, да отсечем: кой от тях!

Всяко решение освобождава. Хронифицираният траен конфликт обаче постоянно привлича енергия, което и психически води до загуба на настроение, на инициативност и до резигнация. Когато проникнем до единия полюс на конфликта, бързо усещаме освобождаваната вследствие на това енергия.

Както тялото укрепва от борбата с инфекцията, така и психиката укрепва от всеки конфликт, понеже докато се справя с проблема тя се обогатява, чрез работата вътре в себе си с двата съпротивляващи се полюса разширява своите граници и става по-съзнателна.

От всеки изживян конфликт, като печалба, извличаме информация (осъзнаване), която аналогично на специфичния имунитет ни подготвя в бъдеще да се справяме по безопасен начин със същия проблем.

Освен това, всеки изживян конфликт учи човека по-добре и по-смело да се справя изобщо с конфликти, което отговаря на неспецифичния имунитет в тялото. Както на физическо ниво всяко решение изисква много жертви, особено от отсрещната страна, така и при вземането на решения психиката също трябва да принася много жертви.

В случая трябва да се обричат на смърт някои досегашни възгледи и мнения, някои обикнати неща от жизнения стандарт и дълбоко вкоренени привички. Все пак всичко ново предполага смъртта на старото. Както по-големите възпалителни огнища често оставят белези в тялото, така понякога и в психиката остават белези, на които ние ретроспективно гледаме като на спомени за дълбоки преломи в живота ни.

По-рано всички родители знаеха, че след прекарана детска болест (всички детски болести са инфекциозни заболявания), детето прави скок в израстването си, т. е. в развитието си. След детска болест детето не е същото, каквото е било преди. Болестта го е променила, в смисъл, че е израснало.

Не само детските болести създават възможност за съзряване. Както след всяка прекарана инфекциозна болест тялото става по-силно, така от всеки конфликт човек излиза по-зрял, защото само предизвикателствата ни правят силни и способни. Всички големи култури са възникнали чрез големи предизвикателства и самият Дарвин обяснява развитието на видовете с успешното приспособяване към условията на околната среда.

Войната е бащата на всички неща - казва Хераклит и който разбира правилно тази мисъл, знае, че тази сентенция изразява една от най-основните мъдрости. Войната, конфликтът, напрежението между полюсите доставят енергията на живота и така осигуряват прогреса и развитието. Такива тези звучат опасно и будят недоумение във време, в което вълците са надянали овчи кожи и чрез този маскарад представят прикритата си агресивност като любов към мира.

Нарочно сравнихме развитието на възпалението, стъпка по стъпка, с плоскостта на войната, защото така темата ни придобива онази острота, която може да попречи казаното да бъде прочетено твърде набързо, с едно кимване на глава в знак на съгласие. Живеем във време и общество на екстремна враждебност към конфликтите.

На всички равнища се прави опит да се избегне конфликтът, без да се държи сметка, че това възпиране изключва всяка възможност за осъзнаване. В полярния свят хората не могат да избягват конфликтите с функционални мерки и тъкмо такива опити винаги водят до все по-сложни измествания на отдушника върху други равнища, чиито вътрешни взаимозависимости едва ли някой схваща.

Нашата тема - инфекциозните заболявания - е добър пример за това. Наистина в изложението до­тук разгледахме паралелно структурата на конфликта и структурата на възпалението, за да разберем общото между тях, но те не протичат паралелно (или това става рядко) у човека.

По-скоро едното ниво замества другото в смисъл на или -или. Успее ли един импулс да пробие защитата на съзнанието и да накара човека да осъзнае конфликта, тогава скицираният дотук процес на „преработката" на конфликта протича само в психиката на човека и обикновено не се стига до соматична инфекция.

Не се ли интересува човек от конфликта обаче, отблъсква ли всичко, което може да накърни неговия изкуствено поддържан здрав свят, конфликтът връхлита тялото и трябва да се изживее като възпаление на соматично равнище.

Възпалението е израз на конфликта на веществено ниво.

Поради това човек не бива да допуска грешката да гледа повърхностно на своите инфекциозни заболявания, стигайки до заключението „не съм имал никакви конфликти". Именно това пренебрегване на конфликта води до заболяване.

За задълбочен анализ са нужни повече усилия, а не само един бегъл поглед. Необходима е разобличаваща честност, която най-често създава толкова неприятности за психиката, колкото инфекцията за тялото.

Тъкмо това неприятно чувство все ни се иска да избегнем.

Вярно е, че конфликтите винаги причиняват болка, все едно на какво равнище ги изживяваме - война, вътрешно противоречие, болест - те никога не са приятни. Хубаво или лошо не са оценки, на чието ниво бихме могли да се аргументираме, защото приз­наем ли веднъж, че не можем да избегнем нищо, този въпрос изобщо няма повече да се поставя.

Който не си позволява психическа експлозия, ще експлодира тялото му (абсцес). При това положение може ли все още да се поставя въпросът за по-хубаво или по-добро? Болестта принуждава към честност!

Честни ли са, в края на краищата, и всички прехвалени усилия на нашето време да се избягват конфликти на всевъзможни равнища. На фона на всичко казано дотук се виждат в нова светлина и досегашните успешни усилия в борбата с инфекциозните заболявания.

Борбата срещу инфекциите е борба срещу конфликтите на веществено ниво. Честно, поне, е наименованието на оръжията: антибиотици. Думата е съставена от двете гръцки думи anti=против и bios= живот. Следователно антибиотиците са „вещества, насочени против живота". Ето това е честност!

Тази враждебност на антибиотиците към живота е валидна на две равнища. Като си припомним, че конфликтът е същинският двигател на развитието, т. е. на живота, тогава всяко потискане на конфликта едновременно е и атака срещу динамиката на самия живот.

В по-тесен медицински смисъл антибиотиците също са враждебни към живота. Възпаленията представляват акутни, но това ще рече и бързи и навременни „очистители" на проблеми, чрез които преди всичко се извеждат токсини от тялото посредством гнойния процес.

Ако такива очистващи про­цеси често и продължително се възпират с антибиотици, атакуващите токсини трябва да се отлагат в тялото (най-често в съединителната тъкан), което при свръхнатрупване води до развитие на ракови образувания.

Получава се ефектът на кофата за смет. Кофата за смет може или често да се изпразва (инфекция), или сметта да се събира толкова дълго, докато зародилият се в боклука специфичен живот застраши цялата къща (рак).

Антибиотиците са чужди вещества, които човекът не е изработил със собствени усилия, затова те го мамят относно същинските резултати от неговото боледуване: поуката от справянето с проблема.

От тази гледна точка би трябвало да се разгледа накратко темата „имунизация". Познаваме два принципно различни вида ваксиниране: активната и пасивната имунизация. При пасивното имунизиране се подават защитни вещества, които са били образувани в други тела.

Към тази форма на имунизация се прибягва, когато дадено заболяване вече се е проявило (например тетагам срещу причинителите на тетануса). На психично равнище на това съответства приемането на готови решения на проблеми, и морални норми.

Човек се шмугва в чужди изпитани рецепти и така избягва всяко собствено действие за справяне с конфликта, всеки собствен опит - тръгва по удобен път, който не е никакъв път, защото му липсва движението, пътуването.

При активното имунизиране се подават отслабени (обезвредени) причинители, за да може въз основа на този дразнител тялото само да образува антитела. Към тази форма спадат всички профилактични ваксинации като полиомиелитната ваксина на дражета, ваксината за едра шарка, тетанолът за профилактика срещу тетанус и т. н.

На този метод в сферата на психиката отговаря разиграването на конфликтни решения в безопасни ситуации (във войската: маневри). Много педагогически методи и повечето групови терапии спадат към тази сфера.

В безобидни ситуации би трябвало да се изучават и усвояват стратегии, които дават възможност на хората да се справят по-задълбочено и съзнателно със сериозни конфликти.

Всички тези разсъждения не бива да се интерпретират погрешно като рецепти. Не става въпрос „дали човек да позволява да го имунизират или не", или „дали човек никога не бива да използва антибиотици".

В края на краищата, няма значение какво прави човек, стига да знае какво прави!

Съзнанието предполага да вземем нещата в свои ръце, а не да ги подчиняваме на готови повели или забрани.

Освен това се поставя въпросът дали протичането на болестта в тялото, по принцип, е в състояние да замести изцяло определен психически процес. Отговорът на този въпрос не е лесен, тъй като мисленото разделение между психика и тяло е само теоретично помощно средство, но реално никога не може да се усети толкова ясно.

Каквото и да става в тялото, ние винаги го изживяваме и в нашето съзнание, в психиката. Когато си ударим палеца с чук, казваме: палецът ме боли. Това обаче не е съвсем правилно, защото болката е изключително в съзнанието, а не в палеца. Ние само проектираме психическото усещане „болка" върху палеца.

Именно, защото болката е феномен на съзнанието, можем толкова добре да й въздействаме: чрез отвличане на вниманието, хипноза, акупунктура (който смята това твърдение за пресилено, нека да припомни явлението болка фантом.)

Всичко, което изживяваме и изстрадваме при болестен процес в тялото, става изключително в нашето съзнание. Разграничението „психично" или „соматично" се отнася само до плоскостта на проекцията.

Ако някой е болен от любов, той проектира своите чувства върху нещо нетелесно - любовта, докато болния  от ангина проектира своите усещания върху гърлото си, но и двамата могат да страдат само в психиката си.

Материята - следователно и тялото винаги служи само като плоскост за проектиран но самата тя никога не може да бъде място, където възниква проблем, и поради това не е и място, където може да бъде решаван някакъв проблем!

Като плоскост на проекцията тялото може да идеално помощно средство за по-добро познание, а само съзнанието е в състояние да намери решенията. Така всеки болестен процес в тялото представлява само символична преработка на проблема, който, чрез ползата от наученото, трябва да обогати съзнанието.

По тази причина всяка прекарана болест е крачка към съзряване.

По такъв начин се създава ритъм между телесната и психическата „преработка" на даден проблем. Ако проблемът не може да бъде решен само  в съзнанието, тялото се задейства като материално помощно средство, в което нерешеният проблем драматизира под символична форма.

Постигнатият при това ефект от наученото, след превъзмогване на заболяването, се връща към психиката. Не успее ли психиката, въпреки придобития опит, да „улови”, да „хване" проблема, той отново потъва в телесността, за да може да се набере допълнителен практически опит. (Неслучайно понятия като улавям и хващам характеризират и съвсем конкретни положения на тялото!)

Тази размяна се повтаря, докато полученият опит подготви съзнанието да реши окончателно проблема или конфликта.

Този процес можем да си изясним по-добре със следния пример: ученик трябва да се научи да смята наум. Задаваме му задача (проблем). Ако не може да се справи, връчваме му сметало (материя). Той проектира задачата върху сметалото и по този околен път успява да я реши (също наум). След това му даваме друга задача, която той трябва да реши, но без сметало.

Ако не успее, пак прибягва до помощното средство, докато в края на краищата бъде в състояние да се откаже от сметалото, понеже вече може да решава задачите наум без материално по­мощно средство. Най-после той смята вече само наум, без да използва сметалото. Във всеки случай проекцията на проблема върху видима плоскост облекчава учебния процес.

Спирам се на този въпрос толкова подробно, защото схванем ли наистина взаимната връзка между тяло и психика, можем да направим един извод, който иначе не би ни се набил в очите: тялото не е мястото, където може да бъде решен даден проблем! Цялата академична медицина обаче върви тъкмо по този път.

Всички гледат като омагьосани какво става в тялото и се опитват да вникнат в същността на боледуването на физическо ниво и по този начин да решат проблема.

Тук обаче няма какво да се решава. Това би изглеждало точно като опита на ученика при всяко затруднение да реши задачата да прибягва към сме­талото.

Човешката същност е в съзнанието, тя само се отразява в тялото. Постоянното лъскане на огледалото не променя този, който се оглежда в него. (Де да беше толкова лесно!) Трябва да престанем да търсим в огледалото причината и решението на всички отразени в него проблеми, нека да го използваме, за да опознаем самите себе си.

Торвалд Детлефсен

д-р Рюдигер Далке