Онова, което виждате и чувате в този миг, е само сън. Сега, в настоящия момент, вие сънувате. Сънувате с буден мозък.

Сънуването е основната функция на ума и умът сънува двадесет и четири часа в денонощие. Той сънува, когато мозъкът е буден и когато мозъкът спи. Разликата е, че когато мозъкът е буден, съществува материал­на рамка, която ни кара да възприемаме предметите линейно. Когато заспим, не разполагаме с рамката и съ­нят има склонността постоянно да се променя.

Хората непрекъснато сънуват. Преди ние да се ро­дим, предците ни са създали голям външен сън, който ще наричаме колективен сън или съня на планетата. Сънят на планетата е сборът от милиарди по-малки, индивидуални сънища, които заедно образуват съня на се­мейството, на общността, на града, на държавата, и накрая - съня на цялото човечество. Сънят на планета­та включва всички норми на обществото, неговите вярвания, закони, религии, неговите различни култури и начини на живот, неговите правителства, училища, обществени събития и празници.

Външният сън има толкова много правила, че когато се ражда нов човек, ние привличаме вниманието му и запознаваме ума му с тях. Външният сън използва мама и татко, училищата и религията, за да ни научи как да сънуваме.

Вниманието е способността ни да разграничаваме и да се съсредоточаваме само върху онова, което искаме да възприемем. Можем да възприемаме милиони неща едновременно, но, използвайки вниманието си, съумява­ме да задържим желаното на преден план в ума си. Заобикалящите ни възрастни са привлекли вниманието ни и са вкарали в ума ни информация посредством повто­рение. Именно по този начин сме научили всичко, кое­то знаем.

Използвайки вниманието си, ние сме изучили цяла ре­алност, цял сън. Научили сме се как да се държим в обществото: на какво да вярваме и на какво - не; кое е приемливо и кое - неприемливо; кое е добро и кое -лошо; кое е красиво и кое е грозно; кое е правилно и кое - неправилно. Всичко вече е там - цялото това знание, всичките правила и представи за това как да се държим в света.

В училище сте седели на малко столче и сте слушали внимателно на какво ви учи учителят. В църквата сте внимавали какво ви казва свещеникът или проповедникът. Същото важи и по отношение на мама и татко, братята и сестрите: всички те са се опитвали да привлекат вниманието ви. Ние също се научаваме да привли­чаме вниманието на другите хора и развиваме почти непреодолима потребност за внимание.

Децата се съ­ревновават за вниманието на родителите си, на учи­телите си и на своите приятели. „Виж ме! Виж какво правя! Ей, аз съм тук!" Нуждата от внимание става мно­го силна и продължава в зрелостта. Външният сън приковава вниманието ни и ни учи на какво да вярваме, започвайки с езика, на който говорим. Езикът е кодът за разбиране и общуване между хората. Всяка буква, всяка дума в езика е споразумение. Наричаме това страница в книга; думата страница е споразумение, което разбира­ме.

Не вие сте избрали да говорите английски. Не сте избрали религията си и моралните си ценности – те вече са били тук, преди да се родите. Никога не сме има­ли възможността да избираме в какво да вярваме или на какво да не вярваме. Никога не сме избирали дори и най-маловажните от тези споразумения. Не сме избрали дори собственото си име.

Като деца не сме имали възможността да избираме убежденията си, но сме се съгласили с информацията, предадена ни от съня на планетата чрез другите хора. Единственият начин за съхраняване на информация е чрез споразумение, чрез съгласие. Външният сън може да привлече вниманието ни, но ако не се съгласим, ние не запазваме информацията. Съгласим ли се обаче, за­почваме да вярваме и това се нарича вяра. Да имаш вяра означава да вярваш безусловно.

Ето така се учим като деца. Децата вярват на всичко, казано от възрастните. Ние се съгласяваме с тях и вярата ни е толкова силна, че системата от вярвания контролира целия ни сън за живота. Не ние сме избрали тези вярвания, може дори да сме се бунтували срещу тях, но не сме били достатъчно силни, за да извоюваме победа. Резултатът е отстъпване пред вярванията с наше съгласие.

При човешкото опитомяване информацията от външния сън се предава на вътрешния, форми­райки целия ни мироглед. Първо учат детето да назовава предметите: мама, татко, мляко, бутилка. Ден след ден, в къщи, в училище, в църквата и от телевизията ни казват как да живеем, кой тип поведение е приемливо. Външният сън ни учи как да бъдем хора. Имаме цялост­на престава какво е „жена" и какво е „мъж". Научаваме се също така да съдим: да съдим себе си, да съдим другите, да съдим ближните си.

Децата се дресират по същия начин, по който дресираме куче, котка или друго животно. За да научим кучето на нещо, ние го наказваме и го награждаваме. Дресираме децата си, макар да ги обичаме безкрайно, по съ­щия начин, по който дресираме всяко домашно живот­но: чрез системата от наказания и награди. Казват ни: “добро момче" или „добро момиче", когато правим оно­ва, което мама и татко искат да направим. В проти­вен случай сме „лошо момиче" или „лошо момче".

Наказвали са ни много пъти на ден и са ни награждавали мно­го пъти на ден. Скоро сме започнали да се боим от наказанията, както и да не би да не получим награда. Награ­дата е вниманието на родителите ни или на други хора - братята и сестрите, учителите, приятелите. Скоро развиваме потребността да привличаме вниманието на другите, за да си получим наградата.

Наградата е приятна и ние продължаваме да правим онова, което другите искат от нас, за да я получим. Заради страха от наказанието и лишаването от награда започваме да се преструваме на такива, каквито не сме, само за да угодим на околните, само за да бъдем доста­тъчно добри за някой друг.

Опитваме се да се харесаме на мама и на татко, на учителите в училище, на църквата и така започваме да играем роля. Преструваме се на такива, каквито не сме, от страх да не бъдем отх­върлени. Страхът да не бъдеш отхвърлен се превръща в страх от това, че не си достатъчно добър. Накрая се превръщаме в някой, който не сме. Ставаме копие на убежденията на мама, убежденията на татко, убежденията на обществото и религиозните вярвания.

И когато станем достатъчно големи, за да започне умът ни да разсъждава, научаваме думата „не". Възрастните казват: „Не прави това, не прави онова". Ние въставаме и заявяваме: „Не!" Бунту­ваме се, защото браним свободата си. Искаме да бъдем самите себе си, но сме много малки, а възрастните - го­леми и силни. След известно време започваме да се боим, защото знаем, че всеки път, когато направим нещо не както трябва, получаваме наказание.

Опитомяването е толкова могъщо, че в определен момент от живота вече не ни е нужен опитомител. Нямаме нужда от мама или татко, училището или църквата, за да ни опитомяват. Дресирани сме толкова добре, че се превръщаме в свой собствен дресъор. Ние сме самодресиращо се животно. Сега можем да се опитомяваме съгласно заложения в нас мироглед и посред­ством същата система от наказания и награди. Наказваме се, когато престъпваме правилата на системата си от вярвания; награждаваме се, когато сме „добро момче" или „добро момиче".

Мирогледът напомня управляващ ума ни кодекс. Всичко в този кодекс е наша безпрекословна истина. Съобразяваме преценките си с него, даже и вътрешна­та ни природа да протестира. Дори и моралните закони като Десетте Божи Заповеди са заложени в ума ни в процеса на опитомяване. Едно след друго, всички тези споразумения стават част от кодекса и управляват съня ни.

Вътрешният Съдник използва съдържанието на кодекса, за да прецени всичко, което правим и не правим, мислим и не мислим, чувстваме и не чувстваме. Всичко се подчинява на тиранията на този Съдник. Всеки път, когато сторим нещо, престъпващо кодек­са, Съдникът ни обявява за виновни, заслужаващи наказание и длъжни да изпитваме срам. Това се случва много пъти на ден, ден след ден през всичките години от живота ни.

Една друга част от нас е подложена на осъждане и тази част се нарича жертвата. Жертвата понася обвиненията, вината и срама. Това е онази част от нас, ко­ято казва: „Горкият аз, не съм достатъчно добър, не съм достатъчно умен, не съм достатъчно привлекате­лен, не заслужавам любов, тежко ми". Големият Съдник се съгласява и казва: „Да, не си достатъчно добър".

И всичко това е основано на мироглед, който никога не сме избирали. Той е толкова силен, че дори години по-късно, когато се запознаем с нови концепции и се опи­таме да вземаме собствени решения, откриваме, че убежденията ни продължават да ръководят живота ни. Всичко, което е в разрез с кодекса, предизвиква странно усещане в слънчевия ви сплит и то се нарича страх.

Тъй като всичко в кодекса се приема за вярно, всяко предизвикателство към убежденията ви ви изпълва с несигурност. Дори кодексът да греши, той ви кара да се чувствате сигурни. то защо ни е необходима голяма смелост, за да въс­танем срещу собствените си убеждения. Защото дори да знаем, че не сме ги избрали, истината е, че сме се съг­ласили с всички тях. Споразумението е толкова силно, че дори да се убедим в неговата погрешност, изпитва­ме вината и срама, възникващи при нарушаването на тези правила.

Точно както правителството разполага със закони, управляващи колективния сън, нашите убеждения са кодексът, управляващ индивидуалния ни сън. Всички тези закони съществуват в ума ни, ние им вярваме и Съдни­кът в нас основава всичко на тези правила. Съдникът отсъжда и жертвата понася вината и наказанието. Но кой казва, че в този сън има справедливост? Истинска­та справедливост е да плащаш само веднъж за сторена­та грешка. Истинската несправедливост е да плащаш повече от веднъж за сторената грешка.

Човекът е единственото животно на зе­мята, което плаща хиляди пъти за същата грешка. Останалите животни плащат по веднъж за всяка направе­на грешка. Но не и ние. Ние имаме могъща памет. Пра­вим грешка, осъждаме се, намираме се за виновни и се на­казваме. Ако съществува справедливост, това би било достатъчно; не е необходимо да го правим отново. Но всеки път, когато си спомним, ние отново се съдим, отново се чувстваме виновни и се наказваме отново и отново и отново. Ако имаме съпруг или съпруга, той също ни напомня за грешката, така че да можем отно­во да се осъдим, да се накажем и да се почувстваме ви­новни. Нима това е честно?

По колко пъти принуждаваме съпрузите, децата или родителите си да плащат за същата грешка? Всеки път, когато си спомним за грешката, ние отново ги обвиняваме и им изпращаме всичката емоционална отро­ва, породена от несправедливостта, и после ги принуждаваме отново да платят за грешката. Справедливост ли е това? Съдникьт в ума греши, защото системата от вярвания, кодексът греши. Целият сън почива вър­ху фалшив закон. Деветдесет и девет процента от складираните в умовете ни убеждения не са нищо друго, освен лъжи, и ние страдаме, защото вярваме на всички тези лъжи.

Външният сън не е приятен сън; това е сън, изпълнен с жестокост, страх, войни и несправедливост. Индиви­дуалните сънища на хората се различават, но като цяло са предимно кошмари. Ако се вгледаме в човешкото общество, виждаме едно много трудно за живеене място, защото го управлява страхът. Из целия свят срещаме човешко страдание, гняв, отмъщение, наркомании, насилие по улиците и огромна несправедливост. Макар да съществува в различна степен в различните държави, страхът контролира външния сън.

Ако сравним съня на човешкото общество с описани­ето на ада във всички световни религии, откриваме, че са абсолютно еднакви. Религиите рисуват ада като мяс­то на наказание, място на страх, болка и страдание, място, където огънят те изгаря. Огънят е породен от —произтичащите от страха емоции. Винаги, когато изпитваме гняв, ревност, завист или омраза, ние усещаме изгарящия ни огън.

Ако приемем ада за състояние на ума, тогава той е навсякъде около нас. Другите може да твърдят, че ако не правим, каквото са ни казали да правим, ще отидем в ада. Не е вярно! Ние вече сме в ада, включително и оне­зи, които ни заплашват. Никой не може да изпрати някого в ада, защото вече сме в него. Наистина, другите могат да направят ада още по-лош. Но само ако го поз­волим.

Всеки човек си има свой собствен индивидуален сън и също като колективния сън, той често се управлява от страха. Учим се да сънуваме ада в собствения си живот, в индивидуалния си сън. Разбира се, тези страхове се проявяват по различни начини при всеки човек, но всички изпитваме гняв, ревност, омраза, завист и дру­ги негативни емоции. Индивидуалният ни сън може да се превърне в постоянен кошмар, в който страдаме и живеем в страх. Но не е необходимо да сънуваме кошма­ри. Можем да се насладим на приятен сън.

Цялото човечество търси истина, справедливост и красота. Обречени сме вечно да търсим истината, за­щото вярваме само в складираните в умовете ни лъжи. Търсим справедливост, защото в системата ни от вяр­вания няма справедливост. Търсим красота, защото, не­зависимо колко красив е човекът, ние не вярваме, че той притежава красота. И продължаваме да търсим и да търсим, когато всичко е вече вътре в нас. Няма ис­тина, която да открием. Тя е навсякъде около нас, но поради складираните в умовете ни споразумения и убеждения сме неспособни да я видим.

Изпитваме необходимост да бъдем прави и да изкараме другите криви. Доверяваме се на онова, в което вярваме, и нашите убеждения ни обричат на страдание. Сякаш живеем в мъгла, която не ни позволява да видим по-далеч от носа си. Живеем в мъгла, която дори не е ре­ална. Тази мъгла е сън, собственият ви сън за живота -убежденията ви, всичките ви представи за вашата същ­ност, всичките ви споразумения с другите, със себе си и дори с Бог.

Целият ви ум е мъгла, която толтеките наричат митоте. Умът ви е сън, в който хиляди хора говорят едновременно и никой никого не разбира. Това е състоянието на човешкия ум - едно голямо митоте и зара­ди това голямо митоте не можете да видите истинската си същност. В Индия митоте наричат майя, ко­ето означава илюзия. Това е представата на личност­та за „Аз съм". Всичко, което вярвате за себе си и за света, всичките представи и програми в ума ви, са митоте. Не можем да видим кои сме всъщност; не можем да осъзнаем, че не сме свободни.

Ето защо хората се съпротивляват на живота. Да бъдеш жив е най-големият страх на човека. Смъртта не е най-страшното за нас; най-големият ни страх е да поемем риска да бъдем живи - риска да бъдем живи и да из­разяваме истинската си същност. Да бъдеш самия себе си е най-големият страх на човека. Научили сме се да жи­веем, опитвайки се да удовлетворим изискванията на другите. Научили сме се да живеем според представите на други хора от страх, че няма да ни приемат и няма да бъдем достатъчно добри за някой друг.

Представяме си какви трябва да бъдем, за да ни приемат всички. Упорито се стараем да угодим на хората, които ни обичат - на мама и татко, на по-големите братя и сестри, на свещени­ците и на учителите. Опитвайки се да бъдем доста­тъчно добри за тях, ние си създаваме представа за съвършенството, но не отговаряме на тази престава. Никога няма да бъдем съвършени от тази гледна точка. Никога!

Тъй като не сме съвършени, ние отхвърляме самите себе си. Равнището на самоотхвърляне зависи от това колко добре са успели възрастните да разрушат наша­та цялостност. След опитомяването вече не става въпрос за това дали си достатъчно добър за някой друг. Ние не сме достатъчно добри за себе си, защото не отговаряме на собствената си представа за съвършенство. Не можем да си простим, че не сме онова, което же­лаем да бъдем, или по-скоро онова, което вярваме, че трябва да бъдем. Не можем да си простим, че не сме сьвършени.

Опитваме се да се скрием и играем роля. В резултат се чувстваме неавтентични и носим социал­ни маски, за да попречим да другите да го забележат. Ужасно се боим да не би някой да забележи, че не сме онова, на което се правим. Преценяваме и другите съг­ласно представата си за съвършенство и, съвсем естес­твено, те също не отговарят на очакванията ни.

Унижаваме се само за да угодим на околните. Дори вредим на физическите си тела само и само да бъдем приети от другите. Виждаме младежи, които взимат наркотици, за да не бъдат отхвърлени от връстници­те си. Те не разбират, че проблемът е в собственото им самоотхвърляне. Отхвърлят себе си, защото не са онова, на което се правят. Искат да бъдат някакви, но не са, и затова се срамуват и се чувстват виновни. Хо­рата непрестанно се самонаказват, защото не са онова, което вярват, че трябва да бъдат. Самоизмъчват се и предизвикват и другите да ги измъчват.

Но никой не ни измъчва така, както се измъчваме са­мите ние и именно Съдникът, жертвата и системата от вярвания ни принуждават да го правим.

Да, има хора, които казват, че съпругът, съпругата, майка им или баща им ги е малтретирал, но вие знаете, че ние малтретираме себе си много повече. Вътрешният ни съ­дия е най-лошият от всички съдии. Ако направим греш­ка пред хората, опитваме се да я отречем и прикрием. Но щом останем сами, Съдникът се изправя в цялата си сила, чувството за вина става нетърпимо и ние се чув­стваме ужасно глупави, лоши или жалки.

И границата на самоунижението ви е точно границата на унижението, което ще търпите от някой друг. Ако някой ви унижава малко по­вече, отколкото се унижавате сами, вероятно ще го на­пуснете. Но ако ви унижава малко по-малко, отколкото се унижавате сами, вероятно ще продължите връзката и ще търпите до безкрай.

Ако стигате до крайности в самоунижението, може дори да търпите някой, който ви бие, оскърбява и се държи с вас като с отрепка. Защо? Защото вътрешно си казвате: „Аз го заслужавам. Този човек ми прави услу­га като е с мен. Не заслужавам любов и уважение. Не съм достатъчно добър".

Имаме нужда да бъдем приемани и обичани от други­те, но не можем да приемем и обичаме себе си. Колкото по-голяма е любовта ни към самите нас, толкова по-мал­ко ще се самоизмъчваме. Самоизмъчването идва от самоотхвърлянето, а самоотхвърлянето - от предста­вата ни за съвършенството и непостижимостта на този идеал. Представата ни за съвършенство е причина и да се самоотхвърляме и да не приемаме и себе си, и другите такива, каквито са.