Нека сега минем към второто умствено тяло, известно по своето ясно определено име причинно тяло. Названието се дължи на факта, че в това тяло са складирани всички причини, които после се явяват на долните полета като ефекти. Това тяло е "тялото на Манас", форма-страната на индивида, на истинския човек. То е приемача, склада, в който всички съкровища на човека са складирани от вечността и то расте "благодарение на това, че долната природа предава в него все повече и повече материал, който с достоен да бъде вложен в неговата направа. В причинното тяло се намира всичко, което може да трае, зародишите на всички качества, които ще бъдат пренесени в следващото въплъщение. Така долните прояви зависят напълно от растенето на този човек, "за когото край никога не настъпва".

Причинното тяло, каза се горе, е форма-страната на индивида. Имайки предвид, както правим тук, само настоящия човешки цикъл, ние можем да кажем, че докато де е образувано причинното тяло няма човек. Може физическото и ефирното обиталище да са готови за неговото влизане; може страсти, емоции, и апетити да са събрани последователно и да образуват чувствената природа в астралното тяло; но човек тук още няма, докато не бъде завършено растенето през физическия и астралния свят и докато материята на умствения свят не започне да се показва вътре в развитите долни тела.

Когато, благодарение на силата на Аз-а да приготвя своето собствено жилище, материята на умственото тяло започне бавно да се развива, тогава става едно слизане надолу от великия океан на Аз-Интуицията (Атма-Будхи), който се носи вечно над еволюцията на човека - и това слизане, тъй да се каже, среща растящата нагоре, развиващата се умствена материя, съединява се с нея, оплодотворява я, и в тази точка на съединение се образува причинното тяло, индивида. Онези, които са способни да гледат в тези възвишени области, казват, че тази форма-страна на истинския човек прилича на една деликатна ципа от най-тънка материя, едва видима; от нея индивидуалното същество започва своя отделен живот.

Тази деликатна безцветна ципа от тънка материя е тялото, което трае през цялата човешка еволюция, конецът, на който са нанизани всички животи, прераждащата се Сутратма, "конецът-аз". Тя прибира в себе си всичко, което е съгласно със закона, всяко качество, което е благородно и хармонично и следователно може да устои. Тя е това, по което се вижда растенето на човека, стадия на еволюцията, достигна от него. Всяка велика и благородна мисъл, всяко чисто и възвишено вълнение са взети горе и въведени в неговата материя.

Нека вземем живота на един обикновен човек и се опитаме да видим колко много от този живот ще мине нагоре за съзиждането на причинното тяло. Нека си представим образно това тяло като една деликатна ципа. В процеса на растежа и развитието на човека то трябва да бъде засилено, увеличено по размери, да бъде разкрасено с багри, да се направи жизнено, бляскаво и славно."

На нисшите стадии на еволюцията човек не притежава много умствени качества, а напротив - много страсти, много апетити. Той изпитва усещания и ги търси; това са те нещата, към които той се обръща. Като че ли този вътрешен живот на човека поставя напред малко от деликатната материя, от която той е съставен, и около нея умственото тяло се натрупва. Умственото тяло пък поставя напред в астралния свят и там влиза във връзка с астралното тяло, тъй че се образува един мост, по който може да мине всичко, що е способно да минава. Човек изпраща своите мисли надолу по този мост в света на чувствата, на страстите, на животинския живот, и мислите се разбъркват с всички тези животински страсти и вълнения. Така умственото тяло се размесва с астралното тяло и те прилепват едно към друго, така че става трудно да се разделят при смъртта.

Ако човек през живота си в тези долни области има безкористна мисъл, мисъл на служене на някой любим, и направи някоя жертва с цел да принесе служба на своя приятел, тогава той е сторил нещо, което е способно да трае, нещо, което е способно да живее, нещо което има в себе си от природата на висшия свят. То може да мине нагоре до причинното тяло и да бъде втъкано в неговата материя, правейки я по-хубава, давайки й, може би нейната първа окраска, която ще бъде после допълнена. През целия живот на човека ще се случат може би само няколко такива неща, които могат да траят, могат да послужат за храна, от която да расте истинския човек.

Затова растенето е много бавно, защото всичко останало в живота на човека е безполезно. Всички негови лоши тенденции, родени от невежеството и хранени с упражнение, полека-лека се изгубват и остават само техните зародиши, които се прибират навътре и стават скрити сили, когато астралното тяло, което им е дало пристанище и форма, се разпилее в астралния свят. Те остават вътре в умственото тяло и лежат там скрити, лишени от материали за проявление в умствения свят. Когато на свой ред и умственото тяло изчезне, те се прибират в причинното тяло и там продължават да стоят скрити, като временно лишени от жизненост. Те излизат навън, когато Аз-ът започне да се връща към земен живот и стигне астралния свят, и се явяват отново като лоши тенденции, донесени от миналото. Тъй причинното тяло може да се възприеме като склад на злото, така както и на доброто, тъй като то е всичко, което остава от човека след разпиляването на долните носители, но доброто се втъкава в неговата природа и помага на растенето му, докато злото, с изключенията, указани по-долу, остава като зародиш.

Но злото, което един човек върши в живота, когато той вложи при изпълнението му своята мисъл, освен че лежи скрито в него като зародиш на бъдещи грехове и страдания, но и принася една голяма вреда на причинното тяло. Злото не само не помага за израстването на истинския човек, но ако е изтънчено и настойчиво, то откъсва, ако можем да речем тъй, нещо от самата индивидуалност на човека. Ако порокът е постоянен, ако човек постоянства в злото, умственото тяло тъй се размесва с астралното, че след смъртта то не може да се освободи съвсем, и нещо от самата негова материя се откъсва от него. И когато астралното тяло се разпилее, тази материя се връща назад в материята на умствения свят и тъй е изгубена за индивида.

По този начин, ако си мислим пак за причинното тяло като за една ципа или мехур, то се изтънява до голяма степен от порочен живот - и тъй не само се задържа неговият прогрес, но и с него става нещо, което прави трудно в него да се задържи каквото и да е. По някакъв начин, като че ли стерилизирана или атрофирана до известна степен, ципата се поврежда и губи способността си да расте. В обикновените случаи повредата, направена на причинното тяло, не може да отиде по-нататък от това състояние.

Но където Аз-ът е станал силен както по ум, тъй и по воля, без в същото време да е израсъл в безкористие и любов, където той трупа сила около своя отделен център, вместо да се разгръща заедно със своя растеж, където строи стена на егоизъм около себе Си и употребява користно своите развити сили за себе си, вместо за всички - в такива случаи се явява възможността, загатвана в толкова много световни Свещени Писания, за едно много опасно зло - Аз-ът да постави себе си съзнателно против Закона, да се бори съзнателно против еволюцията.

В такъв случай самото причинно тяло, направено от вибрациите на умствения свят, вибрации на ум и воля (но и двете обърнати към егоистични цели), става тъмно на цвят, което иде като резултат от стесняване, и изгубва блясъка си, който е негова характерна черта. Такава повреда не може да бъде извършена от един бедно развит. Аз, нито да бъде резултат от обикновени грешки на страсти или на мисли. За да причини толкова голяма повреда на Аз-а, човек трябва да е високо развит и трябва енергиите му да са силни в умствения свят. Следователно амбицията, гордостта и силите на ума, използвани за свои користни цели, са много по-опасни и много по-смъртоносни в своя ефект, отколкото видимите грешки на долната природа, и "фарисеят" е често пъти много по-далеч от "Царството Божие" отколкото "митаря и грешника".

По тези пътища се развива "черният магьосник", човекът, който побеждава страстта и желанието, развива волята и висшите сили на ума, но не за да ги предложи радостно като сили за подтикването напред на еволюцията на цялото, а с цел да сграбчи всичко, което може да докопа, за себе си като единица, да задържа, а не да споделя. Такива хора поддържат раздялата вместо единството, стараят се да забавят, вместо да ускоряват еволюцията. Следователно те вибрират в дисхармония, а не в хармония с цялото, и са заплашени от опасността да се откъснат от своето Аз, което значи да изгубят всичките плодове на миналото си развитие.

Всички, които започваме да разбираме нещо от това причинно тяло, можем да направим неговото развитие определена цел в нашия живот. Можем да се стараем да мислим безкористно и тъй да му помогнем да расте. Живот подир живот, столетие подир столетие, хилядолетие подир хилядолетие, тази еволюция на индивида продължава и когато помагаме на нейния ход със съзнателно усилие, ние работим в хармония с Божествената воля и преследваме целта, за която сме създадени. Нищо добро, веднъж втъкано в тъканта на причинното тяло, не се пилее, защото то съставлява човека, който живее вовеки.

И така, ние виждаме, че по закона на еволюцията всичко, що е зло, колкото и силно да се показва то в своето време, има в себе си зародиша на собствено си разрушение, докато всичко, що е добро, носи в себе си семето на безсмъртието. Секретът на това лежи във факта, че всяко зло е нехармонично, че то поставя себе си против космическия закон; то рано или късно бива разбито от този закон, разбито на парчета от него и стрито на прах. От друга страна всичко, що е добро, именно защото е в хармония със закона, бива взето от него и отнесено напред. То става част от струята на еволюцията и следователно не може никога да изчезне, не може никога да бъде разрушено.

Тук лежи не само надеждата на човека, но и сигурността на неговото крайно тържество. Колкото и да е бавен да е растежът, той е тук; колкото и дълъг да е пътят, той има своя край. Индивидът, който е нашето Аз, се развива и не може да бъде разстроен по никакъв начин. Даже с нашата лудост да можем да направим растежа по-бавен, отколкото той трябва да бъде, при все това всичко, що ние му даваме, колкото и,малко да е то, влиза в него завинаги и остава наше притежание за всички епохи, които лежат напред.

Други тела

Ако се поизкачим едно стъпало по-високо, ще влезем в една област, тъй възвишена, че почти надхвърля нашите възможности, даже на въображението ни. Самото причинно тяло не е най-висшето; "Духовният Аз" не е Умът, но Умът - съединен с и погълнат в Интуицията (Будхи). Това е най-висшата точка на човешката еволюция, краят на въртенето на колелото на ражданията и умиранията. Над света, за който говорихме, стои друг още по-възвишен, понякога наричан свята на Турия, на Будхи (Интуицията).7

Тук носителят на съзнанието е духовното тяло, Анандамайакоша или тялото на блаженството. В него йогите минават, в него те изпитват вечното блаженство на онзи славен свят и чрез собственото си съзнание схващат единството, което лежи под множеството. Тогава за тях това единство става емпиричен факт, а не е само интелектуално убеждение.

Може да прочетем някъде да се пише, че в живота на човека идва време, когато той израства в любов, мъдрост и сила и минава през една велика порта, което е важен момент в неговата еволюция. Това е портата на Посвещението. Воден от своя Учител, през нея човек възлиза за първи път в-духовното тяло и изпитва в него единството, което лежи под цялото разнообразие на физическия свят и под всички негови отделности, което лежи под всички разделности на астралния свят и даже под тези на умствения.

Когато човек надмине тези два света и, облечен в духовното тяло, влезе за първи път в интуитивния свят, той намира, че разделността принадлежи само към трите долни области; че той сам е едно с всички други същества, и че без да губи своето самосъзнание, неговото съзнание може да се разшири да обгърне съзнанията на другите, можела стане наистина и действително едно съзнание с тях. Това е то единството, към което човекът винаги се стреми, единството, което той е чувствал като истинско и което напразно се е мъчил да реализира на долните полета. Тук то е реализирано повече, отколкото той е можел да бълнува, и тук той установява, че цялото човечество е едно с неговото най-вътрешно Аз.

Временни тела.

Не можем да изключим от нашия преглед на човешките тела някои други, които са временни, и могат да се нарекат по своя характер изкуствени. Когато човек започне да излиза от физическото си тяло, той може да си служи с астралното, но докогато функционира с него, той е ограничен в астралното поле. Възможно е също човек да си служи и с умственото тяло - това на долния ум - с цел да мине в умствената област и в него той може също да обхожда астралния и физическия свят без препятствие. Тялото, тъй често употребявано се нарича Майави Рупа, или лъжовно тяло, а то е умственото тяло, пренаредено, тъй да се каже, за отделна активност.

Човек дава на своето умствено тяло себеподобна форма, създава го но свой собствен образ и подобие, и тогава то с временно и изкуствено тяло, пригодено за пътуване в трите свята по своя воля и то стои над обикновените ограничения на човека. То е изкуственото тяло, споменавано често в теософските книги, в което едно лице може да пътува от страна в страна, да минава също в света на мисълта, където научава нови истини, събира нов опит и донася назад в будното съзнание тъй събраните богатства. Предимството от използването на това висше тяло е в това, че то не е подложено на заблуда в астралния свят, както е с астралното тяло.

Неупражнените астрални сетива често бъркат и е необходима голяма подготовка преди тяхното възприятие да може да се вземе за вярно. Това временно създадено тяло не е подчинено на такива заблуди, то вижда с истинско зрение, то чува с истински слух; никаква астрална заблуда не може да го насили, да го излъже. Ето защо това тяло се предпочита за използване от хората, които са упражнени в подобни пътешествия, то бива създавано, когато има нужда от него, и разпилявано, когато целта, за която е съградено, се достигне. Тъй окултистът често научава уроци, които иначе не може да достигне, и получава наставления, от които иначе би бил съвсем далеч.

И на други временни тела е било давано същото име Майави Рупа, но по-добре е да ограничим названието само за току-що описаното. Човек не може да се яви на разстояние в едно тяло, което всъщност по-скоро е мисъл-форма отколкото носител на съзнание, мисъл, облечена в елементалната есенция на астралния свят. Тези тела са обикновени прости носители на някоя особена мисъл, на някое специално желание и вън от това не проявяват съзнание. Те трябва да бъдат споменати само пътьом.

"Човекът и неговите тела"

Ани безант