Прозрения за един нов начин на живот - отговорността да бъдеш самият себе си

Човек се ражда, за да постигне живота, но всичко зависи от него. Той може и да го пропусне. Може да си продължи да диша, да яде, да остарява, да върви към гроба - но това не е живот, тази постепенна смърт. И тъй като милиони хора около теб умират по такъв постепенен, бавен начин, ти също започваш да им подражаваш. Децата научават всичко от тези, които са около тях, а ние сме обградени от смъртта.

Според мен първият принцип на живота е медитацията. Всичко друго идва след това. И най-доброто време е в детството. Колкото повече остаряваш, толкова повече се приближаваш към смъртта и става все по-трудно и по-трудно да навлезеш в медитация.

Медитация означава да навлезеш в своето безсмъртие, да навлезеш в своята вечност, да навлезеш в своята божественост. А детето има най-голямата квалификация за това, защото все още не е натоварено със знание, не е натоварено с религия, не е натоварено с образование, не е натоварено с всякакви боклуци. То е невинно.

Но за нещастие тази невинност бива осъждана като невежество. Невежеството и невинността са подобни, но не са едно и също. Невежеството е също така състояние на не-знае-не, както и невинността - но има и огромна разлика, която досега се е пренебрегвала от цялото човечество. Невинността не е ерудирана, но и не желае да бъде ерудирана. Тя е напълно задоволена, осъществена.

Едно малко дете няма амбиции, няма желания. То е до такава степен погълнато в момента - някаква летяща птица поглъща напълно вниманието му; достатъчно е да види пеперуда, прекрасните й цветове, и е все едно омагьосано; дъгата в небето... и то не може да си представи, че може да има нещо по-важно, по-богато от тази дъга. А нощта е пълна със звезди, безброй много звезди....

Невинността е богата, тя е пълна, тя е чиста. Невежеството е бедно, то е просяк - то иска това, иска онова, иска да е учено, иска да го уважават, иска да бъде богато, да има власт.

Невежеството върви по пътя на желанието.

Невинността е състояние на липса на желание. Но тъй като и двете нямат знание, ние все се объркваме относно тяхната природа. Приели сме за даденост, че те са едно и също.

Първата стъпка в изкуството на живеенето е да разберем разграничението между невежество и невинност. Невинността трябва да се поддържа, да се защитава - защото детето е донесло със себе си най-голямото съкровище, което мъдреците намират след огромни усилия. Мъдреците са казали, че отново са станали деца, че са се преродили. В Индия истинският брамин, истинският мъдрец, се е нарекъл двидж, два пъти роден. Защо два пъти роден? Какво е станало с първото раждане? Има ли нужда от второ раждане? И какво ще спечели той при второто раждане?

При второто раждане той ще спечели това, което му е било достъпно при първото раждане, обаче обществото, родителите, хората около него са го смазали, унищожили са го. Всяко дете бива натъпквано със знание. Неговата простота трябва по някакъв начин да се премахне, защото простотата няма да му помогне в този конкурентен свят.

Неговата простота ще изглежда за света като простотия; неговата невинност ще бъде по всякакъв начин експлоатирана. Уплашени от обществото, уплашени от света, който сами сме създали, ние се опитваме да направим всяко дете хитро, с остър ум, със знания - да бъде в категорията на силните, а не в тази на потиснатите и безсилните.

Когато разбереш, че си пропуснал живота, първият принцип, който трябва да си възвърнеш, е невинността. Остави твоето знание, забрави твоите писания, твоите религии, твоите богословски системи, твоите философии. Роди се отново, стани невинен - а това е в твоите ръце.

Изчисти ума си от всичко, което не е постигнато от теб, от всичко, което е заимствано, от всичко, което е дошло от традицията, от обичаите. Всичко, което ти е дадено от другите - родители, учители, университети, просто се отърви от него. Отново заживей в простота,отново бъди дете. А това чудо е възможно чрез медитация.

Тя изгаря всичко друго и те оставя гол, сам под слънцето, на вятъра. Сякаш си първият човек, който е слязъл на земята - който не знае нищо, който трябва да открие всичко, който трябва да бъде търсещ който трябва да отиде на поклонение.

Вторият принцип е поклонничеството. Животът трябва да бъде търсене - не желание, а търсене; не амбиция да станеш това или онова - президент на страната или министър-председател, а търсене да откриеш Кой съм аз.

Много е странно, че хора, които не знаят кои са, се опитват да станат някой. Те дори не знаят кои са в момента! Те не са запознати със своето същество - но имат за цел да станат някакви.

А да откриеш своето същество, това е началото на живота. Тогава всеки един момент се превръща в ново откритие, всеки един момент ти носи една нова радост. Една нова мистерия отваря вратите си, една нова любов започва да расте в теб, едно ново състрадание, което никога преди не си чувствал, една нова чувствителност към красотата, към добротата. Ставаш толкова чувствителен, че дори и най-малката тревичка придобива огромна важност за теб.

Твоята чувствителност ти дава ясно да разбереш, че тази малка тревичка е толкова важна за съществуванието, колкото и най-голямата звезда; че без тази тревичка съществуванието ще бъде по-малко от това, което е. Тази тревичка е уникална, тя е незаменима, тя има своя собствена индивидуалност.

И тази чувствителност ще създаде нови приятелства за теб - приятелства с дървета, с птици, с животни, с планини, с реки, с океани, със звезди.

Има една прекрасна случка в живота на свети Франциск. Той бил на смъртно легло, а когато пътувал от едно място на друго да споделя своя опит, винаги яздел на магаре. Всичките му ученици се събрали да чуят последните му думи. Последните думи на един човек са винаги най-важните, които той някога е произнасял, защото те съдържат целия опит на неговия живот. Но учениците не могли да повярват на това, което чули.

Свети Франциск не се обърнал към тях, а към магарето. Той казал: „Братко, много съм ти задължен. Ти ме носиш от едно място на друго без никога да се оплакваш, без никога да мърмориш. Преди да напусна този свят, всичко, което искам, е да ми дадеш своето опрощение, тъй като не съм се отнасял човешки с теб." Тези били последните думи на свети Франциск. Иска се огромна чувствителност да кажеш на магарето „Братко магаре..." и да помолиш да ти прости.

Той престава да бъде малко езерце, а става океан. Той престава да се ограничава от теб и съпругата ти и твоите деца - престава изобщо да се ограничава. Цялото това съществувание става твое семейство и докато цялото съществувание не се превърне в твое семейство, ти не си познал живота - защото никой човек не е остров, ние всички сме свързани.

Медитацията ще ви даде чувствителност, едно велико чувство за принадлежност към света. Този свят е наш - звездите са наши и ние не сме чужденци тук. Ние принадлежим по най-вътрешно присъщ начин на съществуванието. Ние сме част от него, ние сме неговото сърце. На второ място, медитацията ще ви даде една огромна тишина - защото цялото боклучаво знание ще си отиде. Мислите, които са част от знанието, също ги няма... една огромна тишина и изненада: тази тишина е единствената музика, която съществува.

Мъдреците на древния Изток са наблягали много на това, че всички велики изкуства - музика, поезия, танц, рисуване, скулптура - са родени от медитацията. Те са едно усилие да се внесе по някакъв начин непознаваемото в света на познатото за тези, които не са готови за поклонението - просто подаръци за тези, които не са готови да се отправят на това поклонение. Може някоя песен да отключи желанието да тръгнеш да търсиш извора, може това да е някоя статуя.

Като влезеш следващия път в храм на Гаутама Буда, просто седни в тишина, наблюдавай статуята. Защото статуята е направена по такъв начин, с такива пропорции, че ако я наблюдаваш, ще изпаднеш в тишина. Това е статуя на медитацията, тя не се интересува от Гаутама Буда.

Ето защо всички тези статуи си приличат - Махавира, Гаутама Буда, Неминашха, Адинатха.... Двадесет и четирите тиртханкари на джайните... в един и същи храм ще намериш двадесет и четири статуи, които всички си приличат, съвсем едни и същи са.

Като дете питах баща си:
- Можеш ли да ми обясниш как е възможно двадесет и четири души да са напълно едни и същи? - същият размер, същият нос, същото лице, същото тяло...
И той ми казваше:
- Не знам. Аз самият винаги съм се чудил, че няма ни най-малка разлика. А това е направо нечувано - няма и двама души в целия свят, които да са съвсем едни и същи, а какво да кажем за двадесет и четирима?

Но с развитието на моята медитация аз намерих отговора - не от някой друг: отговорът беше, че тези статуи нямат нищо общо с конкретните хора. Тези статуи имат нещо общо с това, което е ставало вътре в тези двадесет и четирима души, а то е било абсолютно едно и също. Не сме се интересували за външното - настоявали сме, че трябва да се обръща внимание само на вътрешното. Външното не е важно. Някой е млад, друг е стар, един е черен, друг е бял, някой е мъж, друг е жена - то е без значение. Това, което има значение, е, че вътре има един океан от тишина. В това океанско състояние тялото приема определена поза.

Това и сами сте го наблюдавали, но не сте били будни. Забелязвал ли си когато се ядосаш? - тялото ти приема определена поза. В състояние на гняв не можеш да държиш ръцете си отворени - свиваш ги в юмруци. При гняв не можеш да се усмихваш - или пък можеш? При дадена емоция тялото трябва да следва определена поза. Просто едни малки неща, които са дълбоко свързани вътрешно.

Следователно тези статуи са направени по такъв начин, че ако просто седнеш в тишина и наблюдаваш и след това си затвориш очите, негативният, сенчестият образ влиза 6 тялото ти и ти започваш да чувстваш нещо, което не си чувствал преди. Тези статуи и храмове не са били построени за извършване на богослужения; те са били построени за получаване на опитности.

Те са научни лаборатории - те нямат нищо общо с религията! В продължение на векове е била използвана определена тайна наука, така че идните поколения да влязат в контакт с опитностите на предишните поколения. Не чрез книги, не чрез думи, но чрез нещо, което отива по-дълбоко - чрез тишина, чрез медитация, чрез вътрешен мир.

С увеличаването на твоята тишина приятелството ти, любовта ти все повече и повече израстват. Животът ти се превръща в един танц момент за момента, превръща се в радост, в празник.

Някога мислили ли сте защо по целия свят, във всички култури, във всички общества има по няколко дни в годината за празнуване? Тези няколко дни за празнуване са просто за компенсация - защото тези общества са отнели целия празник от живота ви и ако нищо не ви се даде като компенсация, животът ви може да се превърне в опасност за културата.

Всяка култура трябва да ти даде някаква компенсация, така че да не се чувстваш напълно загубен в нещастието, в тъгата. Но тези компенсации са фалшиви.

Фойерверките и шарените светлини не могат да те развеселят. Те са само за децата - за теб те са просто досадни. Но в твоя вътрешен свят може да има една непрекъснатост от светлини, песни, радости.

Винаги помни, че обществото те компенсира, когато почувства, че ако не се компенсира, това, което е потиснато, може да експлодира, създавайки опасна ситуация. Обществото намира някакъв начин да ти позволи да освободиш потиснатото - но това не е истински празник и не може да бъде истински.

Истинският празник трябва да дойде от твоя живот, да бъде в твоя живот.Истинският празник не може да се съобразява с календара -че на първи ноември трябва да празнуваш. Странно, как цяла година си нещастен, а на първи ноември изведнъж ще излезеш от нещастието, ще затанцуваш? Или нещастието е било фалшиво, или първи ноември е фалшив - не могат и двете да са верни. И щом първи ноември отмине, вие сте отново в своите тъмни дупки, всеки в своето нещастие, всеки 6 своята мъка.

Трансформирай малките неща в празник. Например в Япония имат чайната церемония. Във всеки Дзен-манастир и във всеки дом, който може да си го позволи, имат по един малък храм за пиене на чай. Така чаят не е вече нещо обикновено, банално - те са го трансформирали в празник. Храмът за пиене на чай е направен по определен начин - в хубава градина, с прекрасно езеро, в езерото лебеди, навсякъде цветя. Гостите идват и трябва да си оставят обувките отвън - това е храм. И щом влезеш в храма, не можеш да приказваш, ще трябва да оставиш мисленето и мислите си и речите си отвън при обувките.

Сядате в медитативна поза и домакинята, жената, която ви приготвя чая - движенията й са толкова грациозни, тя все едно танцува, шета наоколо, докато приготвя чая, слага чаши и чинийки пред бас все едно сте някакви богове. С такова уважение... тя се покланя и вие й отвръщате със същото уважение.
Чаят е приготвен в специален самовар, който издава прекрасни звуци, сами по себе си музика. И това, че всеки трябва първо да слуша музиката на чая, е част от чайната церемония. Така че всеки е в тишина, слуша... птици пеят навън в градината, а самоварът... чаят създава своя собствена песен. Наоколо мир и спокойствие...

Когато чаят е готов и се налее по чашите на всички, не просто ще го изпиете така, както хората правят навсякъде. Първо ще помиришете аромата на чая. Ще отпиете от чая така, сякаш е дошъл от отвъдното, бавно - няма закъде да се бърза. Някой може да започне да свири на флейта или на ситар. Нещо обикновено - просто чай - но те са го превърнали в един прекрасен религиозен празник.

Всеки си отива от него подсилен, освежен, чувствайки се по-млад, по-жизнен.
А това, което може да се прави с чая, може да се прави и с всичко останало - с твоите дрехи, с храната ти. Хората живеят все едно насън - инак всяка тъкан, всяка дреха има своя красота, свое чувство. Ако си чувствителен, тогава дрехата не е просто да покрива тялото ти, а нещо, което изразява твоята индивидуалност, нещо, което изразява твоя вкус, твоята култура, твоето същество.

Дори и когато се разболееш и лежиш на легло, можеш да превърнеш тези моменти на лежене в леглото в моменти на красота и радост, в моменти на релаксация и почивка, в моменти на медитация, в моменти на слушане на музика или поезия. Няма нужда да се натъжаваш, че си болен. Би трябвало да си щастлив, че всички са на работа, а ти си в леглото като някой цар, почиваш си - някой ти приготвя чай, самоварът пее своята песен, някой приятел ти е предложил да дойде и да ти посвири на флейта...

Тези неща са по-важни от всяко лекарство. Когато си болен, викаш доктор. Но което е по-важно, викаш тези, които те обичат, защото няма по-важно лекарство от любовта. Викаш тези, които могат да създадат красота, музика, поезия около теб, защото нищо не лекува така както празничното настроение. Лекарството е най-нисшият вид лечение - но изглежда сякаш сме забравили всичко, така че трябва да зависим от лекарство и да бъдем нацупени и тъжни, като че ли ти липсва някаква огромна радост, която си имал в службата! На работа си бил тъжен - само един свободен ден, а ти и през този ден се държиш за нещастието - не го оставяш.

Правете всичко да е творческо, извлечете най-доброто и от най-лошата ситуация - ето това наричам аз изкуство да се живее. И ако един човек е живял целия си живот превръщайки всеки момент и всяка фаза от него в красота, в любов, в радост, естествено е смъртта му да бъда върховният връх в цялото му жизнено усилие. Последните щрихи... смъртта му няма да бъде грозна, каквато обикновено се случва всекидневно на всички.

Смъртта би трябвало да е едно мирно приемане, едно любящо навлизане в непознатото, едно радостно „сбогом" на старите приятели, на стария свят. Не трябва да има никаква трагедия в нея.

Един Дзен-Учител, Лин Чи, бил на смъртно легло. Хиляди негови ученици се събрали да чуят последната му проповед, но Лин Чи просто си лежал - радостен, усмихвал се, но не казвал и една дума.
Като видял, че ще умре без да каже и една дума, един човек напомнил на Лин Чи - някакъв стар приятел, самият той бил Учител... Той не бил ученик на Лин Чи, ето защо могъл да му каже:
- Лин Чи, да не би да си забравил, че трябва да кажеш последните си думи? Винаги съм твърдял, че паметта ти изневерява. Ти умираш... да не си забравил?
Лин Чи рекъл:
- Просто слушай. - А на покрива две катерички тичали, пискали. - Колко е прекрасно - казал той и умрял.

За момент, когато казал „Колко е прекрасно", настъпила абсолютна тишина. Всеки си помислил, че ще каже нещо велико, но само две катерички се борели, пискали, тичали по покрива... А той се усмихнал и умрял. Но предал последното си послание: недей да правиш нещата малки и големи, тривиални и важни. Всичко е важно.

В този момент смъртта на Лин Чи е така важна, както и тичането на катеричките по покрива, няма разлика. В съществуванието всичко е едно и също. Това било цялата му философия, учението на целия му живот - че няма нищо, което да е велико, и нищо, което да е малко; всичко зависи от теб, какво ще направиш от него.

Започни с медитация и нещата ще продължат да израстват в теб - тишина, ведрина, блаженство, чувствителност. И всичко, което дойде от медитацията, опитай се да го въведеш в живота. Сподели го, защото всичко, което е споделено, израства бързо. И когато си достигнал момента на смъртта, ще разбереш, че няма смърт. Можеш да кажеш „довиждане", няма нужда от никакви сълзи на тъга - може би сълзи на радост, но не и на тъга. Но трябва да започнеш от това да бъдеш невинен.

Така че първото нещо ще е да изхвърлиш целия боклук, който носиш - а всеки носи толкова много боклук! Да се чуди човек: защо? Просто защото хората са ти казвали, че това са велики идеи, принципи... Не си бил интелигентен със себе си. Бъди интелигентен със себе си.

И цялата земя може да се изпълни с радост и танц, но има хора, които сериозно са инвестирали в своя интерес никой да не се наслаждава на живота, никой да не се усмихва, никой да не се смее, инвестирали са в това, че животът е грях, че е наказание. Как можеш да се радваш на живота, когато атмосферата е такава, че непрекъснато са ти казвали, че той е наказание? - че ти страдаш, защото си вършил лоши неща, и че животът е някакъв затвор, където са те хвърлили да страдаш?

Казвам ви, че животът не е затвор, не е наказание. Той е награда и се дава само на тези, които са го спечелили, които са го заслужили. Твое право е да се радваш на живота; ще бъде грях, ако не се радваш. Ще бъде против съществуванието, ако не го правиш по-красив, ако го оставиш точно такъв, какъвто си го намерил. Не, остави го малко по-щастлив, малко по-красив, малко по-благоуханен.