Сократ умирал. Един ученик го попитал:

- Защо не се страхуваш от смъртта?

Смъртта му била сигурна, след броени минути щял да умре. Отровата, която щяла да го умъртви, била приготвена. Но Сократ казал:

- "Как мога да се страхувам от нещо, което не познавам? Ще трябва да видя. Когато умра, само тогава мога да разбера. Има две възможности. Едната е да умра напълно, и след мен да не остане и следа. Така че няма да има никой, който да узнае, никой, който да страда. Затова пред мен няма да стои въпроса да се тревожа за нея - ако се осъществи тази първа възможност. Втората възможност е да продължа да съществувам, само тялото ми да умре, а душата да оцелее. В такъв случай също не виждам повод за безпокойство. Ако продължа да съществувам, тогава смъртта е без значение. Съществуват само тези две възможности. Точно сега не мога да кажа нищо за това, което ще се случи. Не знам. Все още не знам.“

Сократ бил мъдър човек, не човек на знанието. Човекът на знанието щеше да даде някакъв отговор.

Хората на знанието имат отговори, имат абсолютна увереност - това е част от тяхната глупост. Всъщност, само глупавите умове могат да бъдат уверени. Животът е такава необятна загадка, бездънна, непознаваема; ако си мъдър, не може да си сигурен.

Мъдростта е предпазлива. Мъдростта се колебае. Мъдростта никога не е сигурна. Затова мъдростта никога не може да бъде ограничена в теория. Всички теории са по-малко от живота, всички теории са ограничени и животът им може да се побере в тях - животът е толкова необятен, страхотно необятен и безкраен. Мъдрият знае само едно нещо: че не знае.

Човекът на знанието знае хиляди неща и знае, че знае - в това се състои глупостта на човека на знанието. Той продължава да трупа факти, които самият той не е преживял: теории, думи, философии - недокоснати от неговото същество. Продължава да ги трупа в своята памет. Превръща се в голям резервоар от знание, превръща се в Енциклопедия Британика- но е нещо мъртво.

Колкото повече паметта му се напълва със знание, толкова по-малко той живее в своето същество. Колкото повече се установява в главата, превръща се в част, във фрагмент, толкова по-малко е свързан с необятното битие, с вселената и съществуването. В известен смисъл се превръща в нещо несъществуващо.

Вече не е част от това съществуване, жив, излъчващ, пулсиращ. Той е нещо замразено; той вече не тече с живота. Той е като айсберг, замръзнал и заседнал някъде - заседнал в главата.

Съзнанието, когато се превърне в знание, замръзва; когато съзнанието се превърне в мъдрост, то се превръща в поток. Мъдрият живее, живее тотално, но знае само едно нещо - че не знае.

Да се учиш от мъдрия е много трудно, да се учиш от човека на знанието е много лесно.

Той може да ти даде всичко, което знае, много лесно може да ти го предаде, като средство езикът е достатъчен. Всичко, което е натрупал, го е натрупал чрез ума, чрез езика; много лесно може да ти го съобщи.

Човекът на знанието се превръща в учител. Той може да те учи, и може да те научи добре на нещата, които изобщо не познава. Може би затова той не се колебае като онзи, който знае. Защото, когато човек знае, той знае също така и противоположния полюс на живота.

Когато човек наистина знае и разбира, той също така знае, че всичко е свързано със своето противоположно, всяко нещо се среща и се слива със своята противоположност. Нищо определено не може да се каже, защото в момента, в който го определиш, ти спираш неговия поток, превръщаш го в замразен факт. То вече не е част от реката, то е айсберг. Сега вече можеш да го трупаш в склада на ума.

Човекът, който е мъдър, не е преподавател - може да бъде Учител, но не и преподавател.

Каква е разликата между двамата?

Преподавателят е готов да преподава - Учителят никога не е готов да преподава. Преподавателят е агресивен, активен - Учителят е не агресивен, пасивен. Преподавателят ще върви след теб и ще те насилва, така че да може да сложи своето знание на раменете ти.

Учителят чака. От него трябва да грабнеш, трябва да участваш в него. Той няма да върви след теб, няма да те насилва. Дори няма да чука на вратата ти - той просто ще чака. Ти можеш да вземеш участие в неговото същество.

Можеш да навлезеш във вътрешната му празнота, във вътрешния дворец на неговото същество, в неговото вътрешно царство, но това зависи от теб. Ти трябва да свършиш цялата работа. Учителят е само присъствие. Ако си привлечен, попадаш в присъствието му.

Преподавателят изисква, преподавателят се опитва, преподавателят прави всички възможни усилия, за да можеш да разбереш. Учителят просто присъства - отворен, разбира се, не е затворен, абсолютно отворен за теб, за да влезеш.

Но той не прави дори и жест, защото този жест може да е агресивен, този жест може да те принуди да влезеш, без сам да си го пожелал. А това ще бъде лошо, тогава ще си поставен на погрешен път.

Учителят е безмълвното присъствие.

Можеш да учиш от него, но той не преподава. С преподавателят ти си студент. Съществува отношение, двустранно отношение. С Учителя можеш да бъдеш само ученик, отношението е едностранно - трябва да учиш. Ако не учиш, не учиш, ако учиш, учиш. Учителят е така щастлив от своето същество, че не го е грижа. Ако учиш, той те благославя; ако не учиш, също те благославя - той е благословия, благодат.

Около Учителя няма изпити, защото за живота изпитите са невъзможни.

Много е глупаво да мислиш от гледна точка на изпитите. Затова университетите продължават да бълват глупави хора. Затова има причина - защото интелектът не може да бъде изпитван. Не съществуват критерии да бъде оценен.

Най-много да оцениш паметта, най-много дa можеш да прецениш способността за запомняне, но не и способността за познание. При Учителя не съществуват изпити. Влизаш, учиш, взимаш участие. Той е един отвор към необятното и безкрайното.

Човекът на знанието се превръща в преподавател и милиони хора са привлечени от него, защото когато научаваш нещо, твоето его се чувства укрепено.

Много малко, необикновени души, са привлечени от Учителя, защото, в действителност, с Учителя ти трябва да се отучваш, с Учителя ще трябва да умреш. Твоето его ще бъде напълно разбито - защото само тогава можеш да влезеш в храма, в най-вътрешното светилище на съществото на Учителя.

Учителят е мъдър човек, но неговото разбиране е толкова дълбоко, че ти не можеш да го схванеш.

Можеш само да го изживееш. Един Учител знае, но знае в такава дълбочина - където се срещат противоположностите, където животът и смъртта се превръщат в синоними, където съществуването и не съществуването не са противоположни, където всички реки се вливат в океана - Учителят съществува в тази дълбина.

Трудно е да го разбереш, защото разбирането ще е повърхностно и цялото разбиране ще е повече или по-малко погрешно разбиране. Когато си с Учител, не се опитвай да го разбираш. Как можеш да го разбереш? Как можеш да разбереш един безкраен феномен?

Можеш да го изживееш, можеш да се разтвориш в него, можеш да му позволиш да се разтвори в теб, това е възможно. То е като любовта: не можеш да разбереш любовта, загадъчни са нейните пътища.

Не можеш да я разбереш, не можеш да определиш какво представлява. Съществуват хиляди определения, но любовта все още не е била определена и никога няма да бъде определена. Когато я определяш, моментално усещаш, че си изпуснал нещо. И това нещо винаги ще бъде изпускано, защото това нещо е дълбочината. Определението не може да носи в себе си дълбочината, то може да остава единствено на повърхността.

Мъдрият човек живее в дълбочината.

Човекът на знанието живее на повърхността; мъдрият живее в центъра.

Има само един начин да достигнеш до мъдреца - ще трябва да отидеш до собствения си център. Център с център - това е общуването с мъдреца. Глава с глава, ум с ум, това е общуването с преподавателя, с човека на знанието.

Мъдрецът постепенно е изчезнал от света. На Запад няма да откриеш философи, ще откриеш само професори по философия. Това е нещо абсурдно. Професорът по философия не е философ; професорът по философия е преподавател - човек на знанието, но не и мъдрец - не е като Сократ, не е като Лаодзъ, не е като Буда.

Те не са професори. Не превръщат нищо в професия, не преподават нищо на никого. Те просто присъстват - както слънцето е тук, отваряш очите си и тъмнината се разсейва; като цветето отстрани на пътя, оставаш с него за няколко мига и неговият аромат те изпълва целия; като леещата се река, идваш при нея жаден и жаждата ти е утолена.

Те не са професори, те са живи хора. По-живи са от всеки друг, и така те стават все по-загадъчни.

ОШО

osho.com