Умът като инструмент на Просветлението

Последния месец (ноември) се отдадох на интервюта или казано иначе слушане с разбиране Smile

Интервютата бяха от различни сайтове, с различни учители на тема адвайта, тъй като от всичко прочетено по рафтовете за духовна литература най-близко до сърцето ми е учението за адвайта или недвойнствеността. Адвайта означава не две (обратното на двайта, което означава две). Става дума за Eдинството на живота, точно това, за което се говори във форума. Спомням си имената на някои хора, които бяха обект на интервюто : д-р Виджай Шанкар, Рамеш Балсекар, Джек О'кийфи, Уейн Ликърмън, Мууджи, Тони Парсънс, Гангаджи и т.н. Имената не означават нищо за мен, но самият процес на диалог ми даде много. И когато човек получава много, иска да го сподели...това правя и аз - сигурно с много грешки, затова и по-опитните се надявам, че ще ме поправят.

Парадоксът е, че от всичко чуто стигнах до две различни заключения:

1. Нищо не може да се направи, за да постигнем разбиране/просветление - то просто се случва - дали искаме или не искаме. Твърде често дори се случва така, че ако го искаме то ни се изплъзва, защото самото искане е функция на Ума, който е двойнствен, т.е. разделен. А в разделението естествено няма как да има единство.

2. Но...без Умът като инструмент, няма да има кой да бъде просветлен, защото Умът е този, който търси просветление/освобождение. Ако Умът бъде освободен от собствената си хватка, ще разбере, че Просветлението винаги е присъствало и че той е бил илюзията възпрепятстваща това осъзнаване.

Странна работа! Тук вече сериозно се запитах кога официално ще ме диагнозират като луда в най-буквалното значение на думата. Защото когато се опитвам да разбера Ума чрез Ума се чувствам като куче, което се опитва да хване опашката си.

Но в името на нормалността реших да използвам Ума "по-трезво". Щом нищо не може да се направи по въпроса за просветлението/освобождението на Ума, значи това просветление се случва от някъде другаде и Умът е само свидетел на това. Бидейки свидетел на освобождението, Умът се убеждава от собствен опит в тази истинност и спира да си противоречи, т.е да търси нещо, което не може да бъде. Умът стихва знаейки, че природата му е двойнствена и че Единството, което винаги е търсил, принадлежи на нещо Друго. И по този начин всеки си опознава природата - Умът своята, Другото - другото и чак тогава те могат да си сътрудничат.

Сега се питам какво за мен означава Другото, т.е. Неизвестното. И разбрах, че ако не съм искрена със себе си, рискувам психическото си здраве Smile

)

Другото е просто Друго. Мистерия, Непознато, Непознаваемо...Това не означава за мен, че аз съм отделна от Него, просто означава, че ако се опитвам да го хвана с Ума си до никъде няма да стигна, защото Умът е познатото, наученото и познаваемото. Също така не означава, че Умът е безполезен и безсмислен...Именно защото Умът съществува и играе двойнствената си роля безпогрешно съм способна да открия чрез този дуализъм съществуването на нещо Отделно и неподдаващо се на описание, т.е. неподдаващо се на дуализъм. Казано по-ясно (за себе си) - дуализмът, осъзнавайки природата си, отваря вратата към Единството.

Но, запитах се, какво е това Единство? Може ли Единството да има обяснение/определение, след като всички определения идват от Ума, т.е. дуализма? Може ли Единството да се разбере така както разбираме понятията на Ума? Ако можеше, всеки би живял с това Единство, всеки би бил просветлен, защото толкова думи са изречени върху този феномен, толкова неща са вече обяснени от позицията на Ума. Затова, казах си, не може. Невъзможно е. Колкото и още думи да бъдат изречени, те ще се отнасят не до Единството, а до как Умът интерпретрира Единството. И така за кой ли път в живота си стигам до затворен кръг.

Но...Разбирам, че Единството може да се живее, но никога не може да се разбере от Ума. Умът не живее Живота, Той само го регистрира. А всяко регистриране става след като нещо е вече приключило - т.е. всяко регистриране от страна на Ума е в миналото. Умът не може да бъде в настоящето. Но кой за Бога е тогава в настоящето? Тъй като се осъзнавам само като Ум, мисли, действия, причина и следствие, харесване и нехаресване, емоции всякакви....как мога да живея Другото въпреки цялата тази обусловеност и обремененост?

Имам ли възможност да живея не само в Ума, а и в Другото? В адвайта? Е, всички Велики Учители сигурно биха ми казали, че винаги живея в адвайта, но това не е достатъчно - трябва сама да се убедя. Ако приема тяхното изказване за вярно, то ще означава сляпа вяра в нещо, което никога не съм изживяла от собствен опит. И чистата логика ме кара да се замисля: щом никога не съм го изживяла от собствен опит - щом Просветлението е живот извън Ума - Другото, а не регистриране от страна на Ума, значи никога не съм живяла. Никога не съм живяла истински, само съм регистрирала Живота.

И естествено идва следващият въпрос: а как да живея истински, не просто регистрирайки, че Животът ме е минал и подминал? Единственият отговор за мен е: като не вярвам на Ума. Умът не може да бъде надежден, защото Той вписва само това, което е в способностите му да регистрира от Живота. Той не може да възприеме самия Живот, защото е просто инструмент на Живота. Нещо като архивар. Но колко от архивите отразяват истината? Могат ли думите и понятията да поберат Истината?
И така заключавам, че Истината, Животът, Другото и всички тем понятия, колкото и силни, колкото и заредени с енергията на Ума, могат да бъдат разбрани единствено като се живеят - миг за миг...

Не мога да спра тук, защото идва друг въпрос: след като разбирането/просветлението просто се случва като част от Живота, къде е мястото на отговорността? Може ли един недоразбрал човек пленен от съня на Ума (под сън разбирам понятия, развити от неправилно регистриране на Живота ) да носи отговорност за спящото си състояние? Не може, според мен. И това е за мен човешката трагедия, към която мога да подходя само със състрадание. Защо само със състрадание? Защото и аз като човек зная какво е да си в съня - в малкото моменти на излизане от това състояние. Защото само когато изляза - дори и само за миг - разбирам болката на тези, които в този миг спят. После мога и аз да се окажа в това състояние на сън и да приема, че болката е нормална, че е част от Живота. Да забравя, че тя е част от съня.

Толкова с отговорността. Ами грехът? След като неосъзнатият човек няма как - дори и при наличието на най-добри намерения - да бъде отговорен (защото отговорността подразбира осъзнаване на постъпките) - как може да му се приписва грях или как може той самият да си приписва грях? Не е ли това противоречие? Да, според мен Smile

За да нарека нещо грях ми трябва поне доказателство, че съм действала съзнателно и че това ми действие е било против понятията ми за справедливост и почтенност. Но ако съдя действията си според понятията си в Ума, значи грехът е в Ума, а не в самото действие.

Както и да е, казвам си. Всичко опира до разликата между Живота (т.е. живеейки миг за миг без намесата на понятия) и Архива - т.е. Ума (регистрирайки вече отминалия миг). В този смисъл има чист дуализъм, колкото и да се опитвам да изживея Единството. Но не искам да се връщам в затворения кръг, затова и трябва да продължа напред...избор няма.

Това до което стигам е, че Единството не е това, което съм си мислела, че е. Единството, адвайта, не означава отхвърляне на Ума, не означава отхвърляне на каквото и да било. Толкова се бях впрегнала да разбера адвайта, че се излъгах, че Единството означава отхвърляне на нещо. И само в състраданието си разбрах, че то означава приемане на всичко. Приемане на съдбата, живота, неравностите и благополучията, омразата, любовта и всички понятия загатващи нещо Друго освен самите себе си. Това е и предназначението им - да загатват и упътват...

Пуснато на: Сря Дек 08, 2010 10:29 pm Заглавие :

Както винаги с двата пръста в щепсела и с рациото напред Laughing

Всъщност в някои интерпретации на адвайта можеш да откриеш интерпретация на ума като сетиво, организиращо и обработващо информацията на останалите сетива. Нещо като оперативен център, който сме свикнали да натоварваме с други функции и задачи и да му вярваме сляпо. Трудно е да спретнем цялостна система като адвайта в три форумни реда и да изглеждаме що-годе прави или поне нормални. Wink

Като говорим за сляпото, та се сещам какво си писала за спящите - трагедия и болка може да е за проглеждащия, но не и за спящия. За спящия това е животът.

Грехът като понятие донякъде чуждее по отношение на това, за което говориш, но предразсъдъците и бих казал религиозната закваска винаги имат нужда да вкарат греха във всяка система на светоглед. Ако обаче грехът те тревожи съществено, май римляните го бяха казали най-правилно - незнанието не оневинява.

Колкото до заключението ти, почти на прав път си. Ще позволиш да те объркам за пореден път. Very Happy

Възприятието на единството е чист акт на свидетелство или наблюдение, без съдни замърсявания. В Ащавакра гита го бяха формулирали така:
...This is the truth.
There is nothing to accept,
Nothing to reject,
Nothing to dissolve...
На български го намирам като:
...Истината това е.
Няма нищо за приемане,
Няма нищо за отхвърляне,
Няма нищо за разтваряне...

Пуснато на: Чет Дек 09, 2010 9:34 am Заглавие :

Че е чист акт на свидетелство или наблюдение го разбирам добре Smile

И че не мога да направя нищо по въпроса пак ми е ясно Smile

Всеки в тези интервюта изказа мнението, че нищо не може да се направи за да стигне човек до този акт на свидетелство - то просто се случва като резултат от Божията благодат. Същата идея я има и в християнството - дори мисълта за Бога идва от Божията милост, дори това не принадлежи на мен като избор. И Бог ще ми се разкрие когато Той реши, а не когато аз поискам. Но това пък не означава, че трябва да стоя със скръстени ръце Smile

След като имам тази силна мисъл за Бога чувствам, че трябва да разбера какво се крие зад нея.

А Вие, Маг Живин мислите ли, че човек поне може да се подготви за срещата си с Бог или със Себе си? Не искам "с рациото напред"...Не става с медитации при мен - просто заспивам. Имате ли идеи, защото аз се изчерпах ?

Написахте:

"Грехът като понятие донякъде чуждее по отношение на това, за което говориш, но предразсъдъците и бих казал религиозната закваска винаги имат нужда да вкарат греха във всяка система на светоглед. Ако обаче грехът те тревожи съществено, май римляните го бяха казали най-правилно - незнанието не оневинява."

Защо написах това за греха? Защото едно дете, което и представа си няма от правилно и неправилно не можем да съдим и наказваме от пиедестала на нашия опит. За да достигне това дете зрялост трябва да му се показва и обяснява докато у него се развие съвест така че то само да се справя с предизвикателствата от етичен характер. Трудно е, когато сам трябва да се измъкваш от незнанието. Кастанеда бе попитал дон Хуан на какво може да разчита човекът, който няма нагуал до себе си и отговорът на дон Хуан бе, че Животът понякога приема формата на нагуал. От тази гледна точка съм съгласна с римляните на 100% - незнанието не оневинява, защото ако си отваряш очите и разчиташ знаците на съдбата има от къде да се учиш.

Пак завършвам със същия въпрос-молба към Вас: имате ли някакви идеи относно как да живея в тоталността на всичко, а не само с рациото. То вече стана ясно, че рациото няма къде да бяга Smile

Питам Ви, защото при Вас вероятността да ви дойде някоя идея свише е по-голяма отколкото при мен Laughing

С благодарности!

Така е само в общи линии, защото нищо не може да се случи без...да сме го поискали. Confused

Пуснато на: Нед Дек 12, 2010 10:05 pm Заглавие :

Търсенето на идеи е търсене на ума. Правилно си забелязала, че умът се стреми и търси, и ако му оставим да води по пътя към пробуждането и просветлението обезплодява и търсенето и стремежа. Умът е нещо оперативно в проявения дуален свят и ни помага да се справяме в него. Да речем когато някой каже "внимавай, дърво", да не гледаме в небето. Както егото ни помага да влизаме в нашия си автомобил, а не в този на комшията. Та, ако разчиташ с инструмента на разделението да постигнеш единството, става малко трудно. Мяташ се от идея на идея и умът ги преценява, филтрира, изследва, носи ти удоволствие или неудоволствие от всяко ново откритие. Това е мисълта и мислите, и т.н., и тяхната сила.

Пуснато на: Пон Дек 13, 2010 11:01 am Заглавие :

Хмм...права сте. Ако ние като човешки същества не участваме съзнателно в този процес или в която и да е друга ситуация, осакатяваме свободната си воля и възможността да станем сътворци. Затова е и важно да синхронизираме нашата воля с Божията, защото ако само разчитаме на себе си и своите ограничени представи за Живота, то каквото и да творим със свободната си воля ще ни води до все по-ограничено чувство на свобода. Значи всичко пак опира до синхронът между малкото и Голямото и до осъзнаването, че малкото не може да се развива без Голямото, но и че то е длъжно да полага усилия, а не да чака наготово и да вдигне ръце казвайки: нищо не зависи от мен, къде е тогава смисълът да се развивам, всичко просто ми се случва, аз съм безсилна пред съдбата, Бог ме наказва и т.н. Позната история. Синдромът "Аз Горкият".

Относно греха мисля, че схванах нещата: има грешки за поправяне, а не грехове за оплакване.

Маг Живин написа:

Пуснато на: Вто Дек 28, 2010 11:38 pm Заглавие :

Диалогът в тази тема почти изчерпва всичко, което бих могла да се сетя да напиша, или да попитам. Купонът е в разгара си...с всички съпътсващи го "екстри". На моменти вече е уморително, досадно от този вездесъщ УМ и "неправенето" става все по-приятна идея. А пък познатите ми викат, че било от ЕГН-то.

Пуснато на: Вто Дек 28, 2010 11:44 pm Заглавие :

Всъщност можем ли изобщо да излезем извън "матрицата", или само умът и егото ни ласкаят, вкарвайки ни в друга?

Пуснато на: Сря Дек 29, 2010 11:23 am Заглавие :

Здравей, Пенка! Можем да излезем от матрицата според мен, защото толкова много хора вече са го направили и ни указват пътя към свободата. Това съчетано с нашите собствени усилия може да ни изведе отвъд ума. Не че умът ще изгуби функциите си, но просто ще бъде сложен на мястото си и ние ще го използваме, а не той нас. Трагично е за човека да бъде управляван и тормозен от един свой аспект - мисленето - и да не може да живее пълноценно заради това. Ако човек беше само ум (както Декарт е казал: Мисля, следователно съществувам) нямаше наистина да е възможно да излезем от матрицата. Всъщност и Декарт е прав, защото се изживяваме като умове и нищо повече. Но смея да твърдя, че човекът е система в движение, непрекъснато обновяваща се и следващата стъпка е да започнем да се изживяваме като свободни души, а не просто като тела, задвижвани от ума. Ако това последното беше вярно - като абсолютна стойност - човекът, значи, е просто биологична машина, красиво устроен робот и...точка. Дори диапазонът на чувствата ни щеше да бъде точно определен.

Пуснато на: Сря Дек 29, 2010 2:50 pm Заглавие :

Задавала ли си си въпроса какво и до колко можеш да губиш от себе си и пак да продължаваш да си ти? Ако загубиш ръка, пръст, крак - ясно. А ако загубиш ума си? А чувствата ги губим и променяме ежедневно май. Кое е това, което е хем ум, хем чувства, хем самите нас и което едновременно е всичко това и не можем да го загубим. Аз не знам.

Пуснато на: Сря Дек 29, 2010 4:55 pm Заглавие :

Прекрасен въпрос, Пенка Smile

И аз не знам. Май е въпрос на конкретно изживяване и тогава човек може да потвърди за себе си кой е или какво е. Аз пък се питам дали не е по-интересно да се живее с "не знам". Просто да живеем мистерията, без да се опитваме да я разбираме. Защото, чудя се, ако разберем всичко, няма да има мистерия, а без мистерията чувствам, че животът ще бъде предопределен и ще бъде единствено това, което ти наричаш матрица.

Не знам как ще се изживявам, ако изгубя ума си...Не знам коя ще бъда...И няма как да знам, защото нямам такъв опит. И се питам дали разделението в съзнанието ми не става още по-голямо като отделям ума от себе си - както направих в тази тема. Умът е част от едно цяло, а не самостоятелна единица. Когато раздробяваме нещата на съставните им части, не означава, че ще ги разберем по-добре, отколкото ако гледаме на тях като част от едно неделимо цяло. Какви са твоите мисли?

Пуснато на: Сря Дек 29, 2010 11:04 pm Заглавие :

Първо да се извиня ако правописът ми не е идеален, но пиша от мобилно устройство и още не съм му свикнала. Мистерия, казваш...Хубаво. То всички тук се навъртаме около това. Пък и затова сме тук. Имам съсед, който е малко .....да кажем "отнесен". Знаеш ли той в каква мистерия живее. В истинска. Аз не искам да изживявам мистерия, не искам и да разчленявам себе си и света, за да го проумея. всъщност, така погледнато, хич и не ми пука дали съм "духовно извисена", или не. просто непрекъснато усещам, докосвам се...,че има нещо друго, нещо различно, което аха да го уловиш и то се изплъзва. Не вярвам на писанията, нито на "посланията". Та това са просто думи. И точно те ни вменяват това разделение на ума от нас, като че ли не сме едно цяло. За себе си виждам, че колкото повече чета, толкова повече се обърквам и това не води до нищо. Ще опитвам да потърся тишината в себе си.

Пуснато на: Чет Дек 30, 2010 8:46 am Заглавие :

Аз пък мисля, че да загубим ума си е нещо много трагично защото умът е операционната система, която анализира всички възприятия и ги синтезира в адекватни реакции. Без мисловна дейност, отдавайки се само на емоции и първосигнални възприятия човек просто не може да живее съзнателен живот.
Вижте тези възрастни хора, със старческа деменция при които умствената дейност е увредена.Те живеят вегетирайки, в създадени собствени, измислени светове, с измислена идентичност и въобще не могат да съществуват сами, без помощта на други около тях. Казвам го от лично наблюдение - имаме в семейството такъв човек. Да изгубиш ума си е по-трагично от това да изгубиш орган от тялото си.
Вярно е , че всеки има своята лична сътворена мистерия, както каза Пепи, но умът е този, който ни интегрира с мистериите на другите и така живеем в обществото.
В същото време признавам, че "нищо неправенето" е нещо много важно, защото изключва ума, дава му почивка като отваря канали за интуицията. Но веднъж получили прозрението, умът е този който го насочва в правилната посока за вземането на решението. В това според мен се състои ключът - да можеш да контролираш ума си. Когато е нужно да го изключиш, но трябва да го поддържаш във форма за да може после той да свърши своята работа с анализа и синтеза на информацията.

Пуснато на: Пет Дек 31, 2010 12:49 pm Заглавие :

Да, нарекох го мистерия, защото ако разберем Бога/мистерията/Вселенския Разум чрез човешкия си ум, какъв Бог ще бъде той? Дали е така не знам, просто предложение...И на мен вече ми втръсна да гоня духовната извисеност, особено защото бях отделила тази идея от нормалния си физически живот. Каква глупост, нали? Ако животът ни е подреден, хармоничен и ни доставя радост и ни свързва на по-дълбоко ниво с другите хора, каква духовна извисеност търсим?! Има ли любов, разбиране, състрадание, спонтанен стремеж да помогнеш, то това ни повдига духовно и се обезсмисля да четем книги за какви трябва да бъдем, какви са признаците на просветлението, кой гуру бил прав, кой крив..Ааа, и най-важното - как да отделим ума от себе си и да не му обръщаме внимание Very Happy

Относно тишината...според мен не я търси, тя идва съвсем спонтанно и неканена, ако ежедневието ти носи чувство на хармония и благодарност. Аз започнах да търся духовното, защото ежедневието ми беше хаотично, скучно и не ми доставяше радост и това търсене беше бягство, а не подобрение. Така че от опит разбрах, че ако животът ми външно е подреден и с любов върша всичките си задачи, то и вътрешното ми развитие паралелно с това напредваше. Като говоря за вътрешно развитие нямам впредвид, че духовните ми сетива са се отворили, а просто че все повече чувствам любов и така разбирам тези около мен по-добре.

Пуснато на: Пет Дек 31, 2010 1:13 pm Заглавие :

Съгласна съм напълно. Умът играе изключително важна роля за себеусещането. И мисля, че без него няма да има себе, което да се изживява. Дали именно чрез тази почивка, която даваме на ума си в неправенето, той успява да се докосне до първоизточника си, до Бог? Защото само така си мисля, че умът ще е способен да генерира нова информация, която иначе не е достъпна за него, ако постоянно е зает с мисли и абстрактни идеи. Т.е. за да чуеш, трябва да млъкнеш Laughing