НАЧАЛО / Към уебсайта
Въпроси/Отговори Въпроси/Отговори Търсене Търсене Потребители Потребители Потребителски групи Потребителски групи
Профил Профил Влезте, за да видите съобщенията си Влезте, за да видите съобщенията си Регистрирайте се Регистрирайте се Вход Вход
В момента е: Нед Ное 24, 2024 2:46 pm Вижте мненията без отговор
Природните вълшебства на Финдхорн
Създайте нова темаНапишете отговор
Предишната тема Следващата тема
Автор Съобщение
СЕЛЕНА Ярослава Велесова




Регистриран на: 29 Дек 2006
Мнения: 12569
Местожителство: София
Пуснато наПуснато на: Съб Юли 04, 2009 11:42 am
МнениеЗаглавие : Природните вълшебства на Финдхорн
Отговорете с цитат

Ще започна с тази статия като увод:



Магията на Финдхорн

В този свят физиката и “И ДЗИН” имат много общо, защото търсят феноменологията на промените. Веднъж разбал фундаменталната илюзия на материята, човек или гледа на вселената с уважение и благоговение, или постъпва като физикът, който се застрелял, откривайки, че неговият стол не съществува.

Новата научна парадигма вече разцъфтява в свят, все още доминиран от технологията на старото, от науката, която третира живота като нещо механично. Ние режем, експериментираме и проучваме растителния свят. Развихме науки, които направиха растенията наши слуги. Нежеланието на растителния свят да ни сътрудничи винаги е било посрещано от наша страна с нови технологии, нови начини да налагаме власт върху една жива форма, до която се приближаваме само, за да я подчиним и овладеем.

Когато започнаха да се въвеждат химикали и се увеличи значително добива, само МАЛЦИНА ЗЕМЕДЕЛЦИ ПОМНЕХА, ЧЕ ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ПРЕНЕБРЕГНЕ природните закони. Да, добивите може би нарастнаха, но накрая ние ще трябва да платим скъпа цена за това и то непременно!

Научихме се да създаваме хибриди, които растяха по-бързо и бяха по-големи от техните родители. Размера, очертанията и даже цвета на растенията бяха изменяни чрез методично прилагане на цялото наше познание за генетична манипулация. Можем даже да получим квадратни домати, които да могат да се пакетират машинно. Всичко това бе “чудо”, и факта, че доматите по вкус не се различаваха от картоните, в които са опаковани, не се виждаше и се губеше пред цялата шумотевица от успехите.

Нашата храна за по-малко от век бе преобразена. Поради изолираността на градската среда, хората забравиха каква бе преди храната и нейния истински вкус. В началото майките знаеха, че трябва да белят плода, за да отстранят напръскванията. Но после забравиха и това. Заводски ферми сведоха качеството и аромата на храната до някаква бледа сянка на нейното истинско съвършенство.

Химическата хранителна индустрия се разрастна не поради този успех, а за да се скрият следите и последиците. Ние си останахме с домата на XX век, който не прилича на домат, няма вкус на домат, който е зависим от честите прилагания на отрови, хранен в парници, където няма почва, а само рядка, неприятно миришеща течност, която му доставя “всичко, от което той се нуждае”.



Не сме ли изгубили, в най сляпо преследване на истината и мъдростта, всяка способност, която би ни дарила с онова, което търсим?

Аксиомата “вие ставате онова, което мразите” не е била никога така очевидна, както в днешно време. Ние се опитахме да отхвърлим от планетата тъмнината и невежеството на вековете. Протръбихме нов век на открития и нова цивилизация, хулим мрачното суеверие на миналото.

Но дълбоко откритите у нас мисловни модели ни пречат да видим света, какъвто той “наистина е”. Тогава не би трябвало да се учудваме, че въплатихме невежество, неразумност и безразсъдство, които превъзхождат значително предишните. Те носят тотална “липса на разбиране” и създават апокалиптичен кошмар, е който трябва да се пребори планетарното тяло, за да оцелее.

Казва се, че замърсяванията и разрушенията, причинени от техниката, ще бъдат разрешени от техниката, че се нуждаем от повече власт, за да изчистим това, което са създали хората на властта, един аргумент, толкова абсурден, че не се нуждае от коментар и отговор. Това е вонящия дъх на една чудовищна сила, която се храни от себе си и надменно се размножава.
======================================
xnetbg.com


Последната промяна е направена от СЕЛЕНА Ярослава Велесова на Пон Юли 06, 2009 10:27 pm; мнението е било променяно общо 1 път

_________________
Истинският Гуру е в теб! Намери го ...
Вижте профила на потребителяИзпратете лично съобщениеИзпрати мейлаICQ Номер Върнете се в началото
СЕЛЕНА Ярослава Велесова




Регистриран на: 29 Дек 2006
Мнения: 12569
Местожителство: София
Пуснато наПуснато на: Съб Юли 04, 2009 12:08 pm
МнениеЗаглавие : 
Отговорете с цитат

... и ще продължа с останалото ...



Феноменът Финдхорн

„Аз съм дух, аз съм навсякъде, аз съм във всичко и у всекиго. Няма място, където да не присъствам. Когато разбереш това напълно и си в състояние да го приемеш, ще узнаеш, че Божието царство е в тебе, ще прекратиш търсенето и ще се обърнеш навътре!"

Тези думи слагат началото на един дълъг път. Тихият глас, който Айлийн Кади чува в главата си по време на медитация, не е признак на душевно разстройство, с него започва едно духовно ръководство, около което се изгражда едно от най- прочутите планетарни духовни селища. С голямо закъснение ви представяме едно от чудесата на 20 век –" Градината на Финдхорн".

През 1962 г. малка група хора за първи път в съвременността осъществява връзка с интелигентността на растителния свят -разумността, възприемана чрез архетипните образи на Девите (ангелите на растенията), елфите и дървесните духове. Звучи като приказка или мистификация!? Но тази връзка, започнала с „тихия глас", който ръководи Айлийн и с телепатичния контакт, който Дороти Мак Лийн има с Девите на растенията, поставя началото на най-удивителната градина, разрастваща се върху песъчливия каменист бряг на Северна Шотландия, край селцето Финдхорн, близо до гр. Форес.

Там, при студения северен климат и крайно бедната почва, Питър и Айлийн Кади, заедно с Дороти, вслушани в духовното си ръководство и следвайки наставленията му, започват да отглеждат разнообразни зеленчуци и дори тропически растения. Чудото е регистрирано от Британската почвена асоциация, сериозни хора започват да посещават странното място. Питър дълго мълчи за начините на работа в градината, защото всичко, което може да каже, е „любов и сътрудничество с девите на растенията", от които получават конкретни указания за работа. Биха го сметнали за луд.

Един от първите, на които доверяват тайната, е сър Джордж Тривелиън – колосална фигура в духовния живот не само на Англия, който, съпоставяйки разказите с фактите и разчитайки на собствените си фини сетива, застава зад малката общност.

Най-духовните и търсещи умове на острова, а впоследствие и от цял свят, започват да се стичат към градината на Финдхорн, за да усетят радостта от възстановената връзка на човека с природните царства, за да живеят и работят заедно и в сътрудничество с природните духове, създавайки модел за новия тип човешки комуни. В 1967 г. излиза книгата „Градината на Финдхорн" която се превръща в една от емблемите на европейската нова духовност.

Поколенията се сменят, през 1970 г. във Финдхорн идва Дейвид Спенглер – един от водачите на Новата епоха в САЩ. Ясновидец, философ, писател, той синтезира философската концепция на общността като „образователен център на светлината" и привлича във Финдхорн много млади хора, търсещи духовния си път. Постепенно чудесата в градината започват да отстъпват на духовно-просветна дейност: семинари, курсове, духовни практики. Няма почти нито един от големите учени и философи на съвременната наука с интерес към духовното, който да не е посетил Финдхорн.

През 1973 г. друг американец – Пол Хокен след посещението си във Финдхорн написва книгата „Магията на Финдхорн", която е преведена на много езици. През 1979-82 г., след преодоляване на голяма криза, се оформя идеята за планетарно селище с трайни жилища и структури. Закупува се караван-парк, междувременно е закупен и хотела Клюни хил, който става част от Общността. Започва издаване на списанието „Една земя", добило популярност и четено по цял свят. Започват да се провеждат ежегодни октомврийски конференции, посещавани от много видни хора от цял свят. С течение на десетилетията Финдхорн се променя.



Както всеки жив организъм, той преминава от чудесата на младостта към улегналите, зрели години, след като е разпръснал искри от светлината си по целия свят. В България книгата „Градината на Финдхорн" беше преведена от Минка Петрова и приятели през 1982 г. и машинописните страници бяха разпространявани като апокрифна литература.

Минка, която беше научила английски по този повод, свърза оттам нататък живота си с тази общност и успя – въпреки пълната липса на средства – да посети три пъти Финдхорн. До смъртта си през 2001 г. тя поддържаше лична кореспонденция с Айлийн Кадди. Тя беше и първият човек за връзка с Финдхорн в България. Тази дейност беше поета по-нататък от Николай и Емилия Нешеви, които ще представят настоящата дейност на „фондация Финдхорн".

40 години фондация "Финдхорн - Любовта като начин на живот"

Центърът за трансформация и образование „Фондация Финдхорн" е в сърцето на международна общност, основана върху духовни ценности. Тя е място, където ежедневието се превръща в активно служене чрез осъзнаване на себе си, другите, околната среда и времето, в което живеем.


Дейност
Финдхорн е общност, включваща в наше време приблизително 450 души в околността, както и хиляди приятели и поддръжници от цял свят. Ролята на фондацията е да практикува, преподава и показва връзките между екологическите, икономическите, обществените и духовните аспекти на живота.

Тя прави това чрез:
1) Предлагане на образователни програми и курсове;
2) Поддържане на възникващи в общността инициативи;
3) Развитие на Екоселището.



Образование
Една от главните дейности на „Фондация Финдхорн" е провеждането на холистични образователни курсове за възрастни в редица области. Обикновено за една учебна година фондацията осъществява около 200 едноседмични курсове, а също и конференции, семинари и пътешествия. Повече от 3500 души от 40 страни участват в курсове или прояви всяка година. Освен това годишно я посещават повече от 10 000 души.

Най-посещаван е уводният курс, наречен „Седмица за преживяване". Той въвежда участниците във всички аспекти на Фондацията: духовна практика, работа с природата, изграждане на групово съзнание, ежедневни дейности на живота в общността, като работа в кухните, градините и ремонтните работилници. Това дава на госта време да опознае общността и да практикува духовните принципи в ежедневието. След „Седмицата за преживяване" желаещите остават, за да вземат участие в семинари, обхващащи области като личностно израстване, духовни практики или лечителство.

В допълнение към седмичните курсове, фондацията предлага ежегодно две конференции – през пролетта и есента. Те привличат международна публика и лидери в различни области и дават на участниците авангарден опит с теми като „Бизнес за Живота", „Екоселища и устойчиви общности", „Силата на служенето", „Песни от небето и земята", „Зов за мир".

Понастоящем фондацията разширява своите акредитирани образователни програми и оформя новия „Колеж на фондация Финдхорн".


През 1997 г. фондация Финдхорн е призната за официална неправителствена организация към ООН, което й дава право да участва в прояви на ООН като „Среща на най-високо равнище за Земята" и „Жизнена среда П". фондацията има собствена глобална мрежа от сътрудници, които подкрепят нейната работа.



Екоселище
От 1980 г. „Фондация Финдхорн" е тръгнала в нова посока с построяването на Екоселището като практическо продължение на своята по-ранна работа с природата и околната среда. До днес са построени 40 нови екологични сгради, включващи новаторската станция за пречистване на отпадъчни води „Жива машина", 75-киловатовата вятърна електроцентрала, къщи с покриви от торф и „дишащи стени", а също и сградата за гости, построена според най-високите екологични стандарти.

Екоселището може да бъде описано като човешко селище, което е устойчиво екологически, икономически, културно и духовно. Сградите в „Парк Финдхорн" изразяват тези интегрирани ценности чрез красотата на своята архитектура и уважението си към ресурсите на земята.

Продължаващото развитие на Екоселището предоставя ценен модел за бъдещето и е създало среда за изследване и обучение. „Просто стройте зелено" – наръчникът за изграждане на екологични сгради във Финдхорн вече е успешно публикуван и екипи от строители биват обучавани да използват екологично здравословни и запазващи природните ресурси методи и материали. Като екоселище „Фондация Финдхорн" е част от бързо разрастващата се „Екоселищна мрежа", която свързва сходни проекти по целия свят.

Моделите на растенията са тук, в нашия свят и всеки детайл се изпълнява до съвършенство. Ти се чудиш защо се получават някои „прищевки" на природата. Това е защото животът никога не е статичен, винаги е отворен за промяна, открит за Божията воля, едно движение все напред в живота.

"Всяко творчество има елемент на експериментиране, иначе то би кристализирало. Ние го вършим съзнателно, когато моментът е назрял и се появи възможност. Ние не можем внезапно да изменим един архетип, модел, образец. Това се извършва съгласно природния закон, когато всички обстоятелства са благоприятни. Тук човечеството може да помогне и да контролира обстоятелствата."
"Девата на напръстника", 14.04.1971

"Ние бихме искали вие да обичате градината и всичко в нея, да полагате грижи за нея и да отдадете своето внимание. Но преди всичко бихме искали да чувствате всичко това като част от цялото, от Едното. Не е достатъчно да а отглеждат растения само или предимно заради красивата им външност, или заради ползата от тях. Отглеждайте ни и защото всички ние сме израз на цялото. Вие също сте част от цялото – част от тази буца пръст, част от това мъничко цвете, част от слънчевата светлина и дъжда, част от блясъка в очите на другия, от топлината на усмивката на другия. Вие сте част от нас, ангелските стопани, които озаряваме и даваме живот на планетата, които се грижим за всички вас, въпреки че не ни познавате."
"Ангелът на местността", 17.10.1969



Финдхорн и България
За времето на своето съществуване общността Финдхорн е посетена от около 10 български граждани. Огромна роля за поддържане на живата връзка с България изигра Минка Петрова, която бе неин дългогодишен представител в нашата страна. Тази връзка има множество аспекти: превеждане и издаване на литература, организиране на семинари с гостуващи лектори от Финдхорн, участие в международни духовни инициативи и др. Но, което е най-важно, изграден е прекрасен духовен мост от приятелство, по който тече любовта като начин на живот.

Повече информация за „Фондация Финдхорн" можете да получите от нейната Интернет страница или от представителите за България:

Емилия и Николай Нешеви
Тел.: (02) 680 886

Посланията на девите, които поместваме, получени от Дороти Мак Лиън, са взети от книгата „Градината на Финдхорн".
.................................
Минка Петрова Дограмаджиева (10.05.1930 – 18.10.2001) беше част от на шия екип – човекът, който в най-голяма степен осъществяваше връзката между духовните традиции на България и Западна Европа.

В младите си години се беше запознала с учението на Учителя Петър Дънов, формирало светогледа й, което следваше по дух, чужда на всякакви показни прояви.

При едно посещение у Весела Несторова Минка вижда книгата „Градината на Финдхорн", току що донесена в България, и е поразена от съдържанието й. Идеите на Финдхорн за "дълбока екология" и единство на живота стават нейна съдба. Минка успява да посети Общността и след връщането си организира серия семинари и лекции, посветени на тези теми. По време на втория си престой в Общността тя се запознава с една от основателките -Айлийн Кади. След сърдечната им среща между двете се установява трайна лична кореспонденция.

От 1996 г. тя става представител на общността Финдхорн в България.

До края на живота си Минка поддържаше интензивни връзки и с други духовни общности като Шумахер колеж и неговия основател Сатиш Кумар, Лусис тръст, Мрежа на духовните жени и др. Нейна дарба беше да свързва хората. Цялата й дейност беше насочена в тази посока – множество преводи от английски, организиране на лекции и семинари, подкрепа за българи, желаещи да посетят водещите духовни центрове в Британската общност.

Тези, които бяха щастливи да я познават, пазят образа на един искрен, нетърпящ фалша човек, с непогрешим усет за духовното, за един отзивчив и фин приятел. Скромна като дете, тя се притесняваше да обременява когото и да е със себе си. Тя отлетя така, както живя – като птичка божия – едно огромно сърце, биещо в толкова мъничко тяло.
=======================================
сп. „Житно зърно"
Издателство на "Бялото братство"



Последната промяна е направена от СЕЛЕНА Ярослава Велесова на Съб Юли 04, 2009 1:42 pm; мнението е било променяно общо 1 път

_________________
Истинският Гуру е в теб! Намери го ...
Вижте профила на потребителяИзпратете лично съобщениеИзпрати мейлаICQ Номер Върнете се в началото
СЕЛЕНА Ярослава Велесова




Регистриран на: 29 Дек 2006
Мнения: 12569
Местожителство: София
Пуснато наПуснато на: Съб Юли 04, 2009 1:01 pm
МнениеЗаглавие : 
Отговорете с цитат

Магията на Финдхорн



Към царството на вятъра



В пресата и други информационни средства се бяха появили съобщения за една малка комуна в Северна Шотландия, наречена Финдхорн, където хората разговаряли с растенията и имали удивителни резултати - история за зеленчукови и цветни градини, одухотворявани от ангелски форми, там се чувала във вятъра свирката на Пан, и разкази за растения, с неописуем растеж и издръжливост; зелка тежка 40 фунта (около 15 кгр.), делфинариум висок 8 фута (2 м. 40 см.) и рози, цъфтящи в снега -всичко това на близко разстояние от северния полярен кръг.

Дон Хуан и Толкин в комбинация, елементарния свят на растения и животни си сътрудничи с феи, елфи и гноми, за да създадат място, където всичко е възможно и отново са родени легендите; хората разговаряли с растения и ангели по естествен и непринуден начин и създавали градина там, където дотогава растели само трънливи храсти и бодлива трева; полуостров, духан от ветровете на Северно море, с почва, така песъчлива и безплодна както вашия местен плаж; общност, за която казват, че е ръководена и функционира чрез Божии послания, получавани от Айлийн Кади, съпруга на основателя Питър Кади.

С тези бегло нахвърляни и невероятни приказки в главата, напуснах Америка на път за Шотландия да търся градините на Финдхорн. Онова, което намерих там, бе много повече от 40 футовата зелка. Феите и елфите изглеждаха незначителни в сравнение с изживяното.

Финдхорн е може би една изява на светлина и сила, които могат да трансформират нашата планета в разстояние на един човешки живот, а може и да е илюзорен мехур от разбърканите води на световната цивилизация, който ще се пръсне, без да остави следа. Роден скептик, аз преценявам, че много от онова, което ще прочетете в тази книга, ще ви изглежда неправдоподобно и невероятно. Не ви моля да вярвате на този разказ, понеже е написан и видян само с очите на един човек.

Всеки аспект на битието има толкова реалности, колкото възприематели.

Пълната есенна луна видяна през милион чифта очи представлява милион различни луни, докато луната си остава само една. Така е и с Финдхорн - „хората трябва да го изживеят и опитат сами, за да могат да го разберат”- бе казал Питър Кади.

Името Финдхорн се появи няколко пъти през миналата година. Тъй като аз отдавна бях в бизнеса с естествени храни рано и късно всичко свързано с различни земеделски методи се кръстосваше на бюрото ми. Бях чел една статия от Питър Томкинс в „Харпърс”, която отбелязваше тази общност и описваше малка група хора, изолирани на студен, ветровит полуостров в Шотландия, хора отгледали една от най-фантастичните градини в света без никакви средства, освен чували с любов контакта с други измерения на съзнанието, наречени Светове на Девите и Елементалите.

Това, което прочетох в консервативния „Харпърс”, ме накара да зяпна от почуда. В моята претъпкана и овехтяла канцелария в стар индустриален квартал на Бостън, аз не само можех да видя потъмнялото небе на градския упадък, но и как оживява огромно митично същество, късащо със зъби въжетата на чистите добре подредени мисли, за да разхлаби и оковите на общоприетото „знание”. То се раздвижваше бавно от своята дълга дрямка, като че ли в дълбочината на пространството някаква случайна космическа сила бе прекъснала своя зимен сън.



Това бе митът на творението и всички витални сили на живота излизаха напред, за да се сблъскат с едностранчивите „книжни” теории на науката. Наоколо танцуваха милиардите създания на хиляди митове - феи, силфиди, дриади, елфи, гноми и божеството Пан, съживени във Финдхорн, където времето не се бе ускорило, а се бе отворило и сдъвкало на една хапка „правила” и „закони”.

След прочита на статията в „Харпърс”, аз изпратих снимките на приятели и фермери и земеделски експерти. С малки изключения, всички ги отрекоха. Не бе възможно, казваха те. Нужна е почва, независимо какъв метод се използва. А тези хора не са имали даже и почва. Те са садили в пясък. Години наред бях работил със земята и бях виждал фантастични земеделски чудеса, но никое от тях не приличаше на описаното в брошурата - градина, растяща в пясък и студ, произвела 65 различни видове зеленчуци, 42 вида подправки, треви и билки и 21 вида плодни дръвчета. Съобщението за зелка 40 фута и брюкселско зеле 60 фута бе невероятно.

Питър Кади, основателя на общността, по общо мнение не е знаел много относно градинарството и не бе посаждал преди това нито едно семе. Единственото нещо, което би могло да оправдае неговия успех, бе някаква изкусна техника на наторяване, но вместо това видях снимка на бивш водач на ескадра от Кралските въздушни сили, мил, любезен и прозаичен, който отдава своето земеделско майсторство на сътрудничество с Деви, природни духове, феи, елфи и легендарния Пан.

Съгласно статията, Питър се беше трудил години наред в някаква безкрайно изтощена земя от пясък и чакъл, създавайки едно земеделско чудо. За удивените посетители и съседи, които питали за тайната му, отговорът бил прост, но загадъчен: ЛЮБОВ.




Бях се подготвил все пак наполовина за разочарование, знаейки как разказите печелят сила на големи разстояния. Човек винаги търси място, където да окачи своята шапка на вярата. Не бе ли Финдхорн изкуствено преувеличена история? Мълва, породена от съмненията и пречките на 70- те години? След като прекосих океана заради една статия и една циклостилна брошура, аз запознах да мисля за връщане.

Напуснах Щатите в блестящо лятно време. А тук, в Шотландия, усещах, че зимата може да дойде след седмица. Това е царството на вятъра, който никога не престава и непрекъснато стене и вие. То е населено с безкрайни процесии от облаци, които чертаят обширни синкави земи в мантии от злато, плащове от сиво и подножия от дъжд. Тръгнах на автостоп от Инвърнес и пристигнах в селцето Финдхорн, без да разбера, че съм отминал общността и караван-парка.

Срещнах Франк Уайт, стар рибар, пред магазина и го попитах за посоката. Той ми каза: “Прекарах известно време там. Те са най-чудесните хора, които съм срещал. Живеят в пълна хармония един с друг. Нашето село е малко и ще чуете всякакъв род приказки, слухове, и мълви, но всичко са мимоходни разговори около масата вечер. Те са изопачени. Има една жена, която разправя, че там се вършат „свръхестествени неща”, а другите се плашат, макар хората в комуната да изглеждат културни, възпитани и образовани. Страхуват се да не повлияят на хлапетата ни. Казват, че се къпели голи в морето и други подобни.

Защо, за Бога, и аз съм вършил същото понякога, право от лодката, но не съм го правил тук на вълнолома, нито пък те. Аз ги приемам такива, каквито са. Не можете да вървите в живота като се съобразявате със всичко, каквото казват другите. На това малко местенце те умеят много повече, отколкото в цялото разстояние от тук до Форес. Те истински знаят какво вършат и можем да се разбираме добре, а това е най-важното нещо.”

От коментариите на Франк и някои други истории, които бях чул в Лондон, започна да ми се изяснява, че Финдхорн не бе просто няколко души, изолирани на пясъчна дюна, а голяма, многолика общност с религиозно „наблягане”. Франк не спомена изобщо за градините, въпреки че говори за техните умения и вещина в дърводелството и строителството, неща близки до сърцето му.



Независимо от топлата му подкрепа, аз получих от него странно усещане за Финдхорн. Когато излязох от селото, видях наляво широко, пусто поле, обградено с пясъчни дюни. Отдясно е заливът Финдхорн, голяма площ от кал и изсъхнали водорасли от отлива. Точно напред, зад комуната, бе базата на Кралските въздушни сили Кинлос. От четвъртата страна на караван-парка имаше ями от бомби и торпеда, обградени с тел и патрулирани от кучета. Почти невъзможно за градина, това бе последното място, където може да се гради общност на новата епоха.

Един минаващ моторист ме спаси от дъжда и ме докара до караван-парка - конгломерат от паркирани стари и нови подвижни домове и фургони. Влязох в канцеларията, където любопитно ме изгледаха трима услужливи мъже. „Търся Питър Кади”, -казах, надявайки се да е някой от тях. Единият безмълвно ми посочи бунгало на пресечката на главния път с по-малка алея, 50 метра по-нататък. Все пак добави, че ще телефонира на Питър.

Дъждът бе спрял и аз вървях бавно, като се опитвах да зърна нещо, което би приличало на описанията на градината. Но не виждах нищо освен каравани, паркирани на тревата. Когато достигнах пресечката, от бунгалата от кедрово дърво се показа висок, квадратно построен мъж към средата на петдесетте. Облечен бе с широк, бял пуловер, от който се подаваше оплешивяла и сияйно усмихната кафяво-червеникава глава, подобна на огромно цвекло.

Със своите кафяви панталони и черни обувки той представляваше изключителен образ на авторитет, въплътил в себе си всички директори, управители, командири, декани и полицаи, които съм срещал. Излъчваше абсолютно чувство на самоконтрол и гласът, с който ме поздрави, не намали това впечатление. Пред мен стоеше мъж, овладял напълно своята съдба. Изглежда, всеки детайл в неговия живот бе осъществен точно както е планиран. Почувствах се така, като че ли самия аз бях един от тези детайли.

На такава глава не подхождаше коса. Представата за един чувствителен градинар, който работи с растения и природни духове, бе съвсем неуместна. Неговата жена Айлийн ни чакаше с чайник в ръка. Движеше се грациозна в претрупаната стая и мило питаше за пътуването ми, доката подреждаше сръчно чашите и бисквитите. Бях чел в брошурата „Градината на Финдхорн”, че цялата общност се ръководи и основава на ръководството, което тя получава от „Бога”. Но както и при нейния съпруг, трудно можех да си представя ролята й в тази комуна.

Тя повече приличаше на моята среброкоса леля в Бетесда, отколкото на мистичка, която разговаря с Бога. „Защо сте тук?”- искаше да узнае Питър. Той изпи глътка от чая и зачака отговора ми. Аз преповторих причините, изложени в по-раншно писмо до него - интересувам се от алтернативното земеделие и мога да напиша статии в американската преса. Той кимна по един многозначителен начин, като че ли бе съвсем нормално хората да дойдат от 4 хиляди мили, за да го видят.

Глътна още чай и каза: “Какво искате да знаете?” Неговата рязкост беше безкомпромисна и леко обезкуражаваща. Не си спомням какво отговорих, но споменах нещо за живота на планетата и съзнанието. Каквото и да бях казал, не мисля, че то му направи впечатление, защото в следващия миг той стана и ме помоли да го следвам, за да уреди настаняването ми. Заведе ме при „фокализатора по настаняването “ и ми кимна за сбогом.

Фокализатор бе розовобузо шведско момиче, което говореше добре английски. То ме заведе до друго бунгало, наречено „Универсална фондация”. Загради на една малка карта номера 117, който бе на няколко стотиин ярда от мястото, където стояхме. Това бе моят караван, сапун и кърпи имало там, а мляко и закуска се получавали в „Центъра”.



Местността, която ми посочиха, се наричаше "Боровият хребет". Местата скоро бяха пригодени за каравани, защото земята се наемаше от месец на месец. Това бе голо, пусто и жалко място, но даваше поне представа какво е бил Финдхорн в началните дни. Нищо не растеше там, освен прещип. В далечния край на тази ивица пясък имаше стара метална кутия на колела, чиято синя боя се лющеше. Честно казано, това бе една от най-подтискащите и мрачни гледки, които съм виждал.

Изглеждаше страшно да преспиш една нощ, а идеята да се живее тук ме ужасяваше Влизането в каравана не бе облекчение, защото вътре съществуваше голям безпорядък. Навсякъде бяха разпръснати езотерични книги и други вещи. Нямаше отопление, само малка електрическа печка, а прозорчетата не се затваряха добре. Тъй като оставаше час до вечерята, излязох и започнах да се разхождам край брега. В Шотландия вятърът е постоянен спътник, сега той започна да духа още по-силно. Когато гледах през тъмно-сивите води към планините, почувствах истинската примитивност на страната. Тези, които живеят между морето и скалите и населяват царството на вятъра, никога не са водили лесен живот.

Вятърът промени посоката си и огромни облаци, нажежени и пламтящи в залязващото слънце, плътни като че са колосани и масивни като планини, тръгнаха по небето, изливайвки ленти дъжд на северозапад. Златото и среброто на хоризонта бавно се превръщаха в пурпурно и виолетово, в бледо-морав заздрачаващ се свят, в който един последен облак улавяше светлината на умиращия ден. Високо над другите облаци, той летеше към брега, докато бе заличен от смъртта на слънцето и издухан от ветровитата сивота. Бавно тръгнах обратно към караван-парка.



Бръмченето и пламтенето
Велики, милостиви Боже! Краят на света!!! Една голяма червена пукнатина разцепи моя зашеметен и свистящ мозък. В ушите ми виеха урагани. Това трябва да е съдният ден!... измъкнах се от спалния чувал в слънчевото утро, пронизано от яростното бучене на самолети. Добро утро, мразовит Финдхорн! Погледнах часовника си. Бе 7.53, време за чай, препечена филия и „Светилището”. Моят съквартирант вече е станал. Американец от Лондон, той внимателно загъва тютюн „Златна Вирджиния”, после ме поглежда с крайчеца на очите си.

Седнахме да закусим с черен хляб, мед и чай от лайка. Умът ми непрекъснато се връща назад към изминалата вечеря в „Центъра”. Следобеда се бях запознал с Крейг Гибсън, австралиец, който отдавна пребивава тук. Той ми обясни много неща преди вечерята, което ми изясни физическата обстановка на Финдхорн. Според Крейг общността е започнала само с един караван, разположен на място, отдавано под наем за фургони, или както ги наричат в Англия - каравани.

Бил оставен близо до яма за боклук, изолиран от останалите каравани. Година след година се прибавяли други каравани и пристройки и сега Финдхорн се състои от 40 каравана и 14 бунгала, подслоняващи около 130 членове и около 40 гости. Общността е собственик на няколко от караваните и бунгалата, но повечето са притежания на отделни хора. Тук не изглежда да отдават голямо значение на собствеността. А това бе ободряваща разлика в комуните, които бях посещавал в Америка, от човека се изискваше да препише цялото си материално състояние, преди да бъде приет за член.

Във Финдхорн се набляга на съзнанието на индивида, а материалният принос за месечните разходи не е фактор. Градините, бунгалата, светилището и новопостроеният комунален център, където се хранехме, бяха изградени на наета земя. Вяра ли бе това или глупост? Исках да разбера, но не смеех да питам.

"Боровият хребет" даже не беше и нает, въпреки неуспешните опити. Тук земята просто не бе за продан. Всеки държеше на нея, защото се очакваше петролен бум в Северно море. Парчетата земя, които се продаваха, бяха достигали астрономическата цифра 20,000 долара за един акр пясък и чакъл! Попитах защо не са се придвижили на друго място. Крейг ми отговори, че общността е локализирана на една силова точка, една „космична силова точка”.



Помислих си, че това бе доста съмнително и лекомислено становище. Но мисълта за него трудно излизаше от главата ми, докато самият аз забелязах нещо много „странно” и необикновено, което ставаше в трапезарията. Всички наподобяваха голямо и щастливо семейство. Тук имаше 80 -90 човека. Осветлението бе златисто-кехлибарено и се отразяваше прекрасно в ясеновите маси. В един момент цялата стая започна да бръмчи с особен вид зумер. Това не бе шум, а вибрация, която я обхващаше. Тя се усещаше помежду разговорите и избухващите смехове.

Срещнах напрегнато отправения към мен син взор на Алексис, 40 годишен актьор от Ню Йорк, който изучаваше астрология тук през последните пет години. Той погледна отново в своята чиния с вегетарианска мусака. Като че ли бе прочел мислите ми и тихо казваше: „Сега усещаш ли го?” Това е „ТО”. Усещаш ли го вече? За него всъщност говорим. Крейг ме погледна по същия начин като Алексис. Беше се случило нещо хубаво и всъщност не знаех какво е то.

Ивънс Венц говори за Кранак в своята книга „Приказната вяра в келтските земи”... Изглежда, че има известни облагодетелствани места по земята, където нейните магнетични и даже по-фини сили и енергии са по-мощни, и по-лесно се долавят от хора, възприемчиви за тези неща... Отново се огледах и сега ми се стори, че всеки от сътрапезниците ми има същия израз като Крейг и Алексис. И нещо повече -лицата на всички сякаш грееха и пламтяха и това пламтене бе общо и обединяващо. По-хетерогенна група не бих могъл да си представя.

Тук имаше матрони, облечени в колосани ленени рокли и шалчета от шифон, напомнящи ми за жените, които съм виждал в първите редици на теософските събрания в Бостън, 30 или 40 американци, повечето между 20 и 30 годишни, с малко по-шумни гласове и по-ярко облекло. Мнозинството от тях бяха онова, което се нарича „фрийкс”-чешити, чудаци, скици. Те се бяха отрекли от нещо, даже и да бъдат особняци. Това, което им придаваше пламтене, бе тяхната абсолютна чистота на ума и тялото. Чешити, да, но без окъсани дрехи, сплъстени коси и повехнали лица. Всеки тук сияеше.

Крейг посочи към една маса, където се водеше крайно оживен разговор едновременно на английски и на немски език. Там седеше художничката Мери Баумермайстер-Щокхаузен, жена на композитора, с един немски ясновидец Йозеф Гибел. Тя бе преводач за останалите от масата, което включваше един американски лекар, еврейски инструктор по йога от Лос Анжелис със жена си Радха и един чудесен английски писател Джил Пърси, който определено притежаваше плам и озарение.



В една общност на Новата Епоха, локализирана на отдалечено място и специализирала се в контакт с растенията, аз очаквах да видя доста тясно ориентиран спектър от хора. Но където и да се обърна, виждах различни типове хора и накрая забравих за типовете. Разпределението на типове не можеше да ми обясни защо те са тук. Това подчертава факта, че Финдхорн привлича с нещо, което минава през и над възраст, националност и социална класа.

Мисля, че е време да тръгваме към Светилището - каза моя съквартирант. Когато излязохме от нашата метална и ледена кутия, едрата блондинка от съседния караван захвърли метлата, грабна жакета си и затича да се присъедини към нас. Тя се хвърли върху съквартиранта ми с широка прегръдка и после ни хвана за ръце. Така продължихме надолу по каменистия път. Джой Дрейк се промъкна с дебело вълнено палто, вдигнато до ушите и с искрящи очи... Тя поздрави всички със сърдечно „добро утро” и четиримата хванати за ръце вървяхме с една крачка към светилището.

И тогава среброкосата Сара се присъедини към нас. Бяхме вече на чакълената настилка. Дон Зонтин, с широки, пълни бузи, мустакат и брадат италиано-американец, избухна в безгрижен смях. И точно зад Дон, дребният и очилат Ханс Поулсен оживено крачеше с черни ботуши и кожен жакет. Спря пред нас с преувеличен сценичен поклон размаха ярко оцветената си шапка и с плътен австралийски акцент каза: „Здравейте моряци!” Сега бяхме седмина и вървяхме с леко хихикане. Ш-ш-ш-т! Джой, с пръст на устата, ни подсказа, че сутрешният поход е завършил.

Един по един влязохме в малка стая, където свалихме палтата и обувките, встъпихме в по-голяма стая, където имаше около 65 стола, наредени в два концентрични кръга. Хората заемаха столовете, започнаха да сядат и в откритото пространство в средата на пода. Бяхме в светилището. На една страна тихо седеше Айлийн. Сто ватова крушка излъчваше светлина от всяка сребърна нишка в косата й. Питър, повдигнат на пръсти над телата, погледна първо часовника си и тогава зад 12 дузини затворени клепачи, юношите, бабите, рунтавите бради, плешивите глави и щастливите дами се съсредоточиха в невидима точка в средата на стаята. Питър седна, пошушна с няколко листа и след това можеше да се чуе как врабчетата пърхат навън.



Общение. Спокойно Единение. Утринно тъкане.
Айлийн - предачка, Питър - тъкач, основа и вътък, слушател и служещ, медитация и действие. Айлийн седеше тук от два часа, а клепките на Питър трепкат, той с нетърпение очаква да се заеме с работата на деня. Умовете и душите на хората се застъпват, наслагват, вътре, вън и наоколо - всяка душа проточва своята нишка в една деликатна, етерна мрежа. Настъпи пълна тишини.

Бавно проехтя отчетливото вибрато на Джени Уолкър; молитви и благоговение,
всяка сричка звучи като пет. Това е глас с такъв напевен шотландски ритъм, че в стаята като че ли се излива планински поток, оцветен от торф. След голямото „настройване “ в светилището, всеки отива до своя работен отдел за групово настройване.

Във всеки от единадесетте отдела участниците се хващат за ръце и медитират няколко минути, за да получат виждане за своята група, за нейната цел и функция в голямото цяло и след това започва ежедневната работа. След светилището тръгнах да се разходя из градината. Питър ме настигна и ми напомни да не пропусна обиколката, която той уреждаше за посетителите в 10 ч. Спрях да разговарям с Леонард, един от градинарите, който поливаше леха с цветя.

Заедно с него се разхождахме из градината. Той отговаряше на въпросите ми, докато си вземах бележки за имената на цветята. Бе добре запознат с името на всяко растение, общо и латинско, и демонстрираше основни и дълбоки познания в градинарството. Пътят, по който вървяхме, бе обсипан с невени, теменуги и игловръх. В лехите имаше купища цветя: перуники, астри, макове, камбанки, делфиниум и много други. Това бе приказна изложба - всяко растение цъфтеше в съвършенство в този късен септемврийски ден.

Накрая се срещнах с Матю, главния градинар. Питър вече не работеше в градината, задълженията му като „пазител” на общността заемаха изцяло неговото време. Той е прехвърлил работата тук на седем градинари от Блякпул, известни като „гномите”. Всички те комбинираха общоприетите познания с уроците, усвоени от Питър през осемте години градинарство. Но много от феноменалните аспекти на градината вече не се проявяваха. Все още имаше няколко необикновено големи растения тук-там.

Откакто Питър напуснал, градината станала по-нормална като размер и пропорции на растенията. Попитах Матю защо сега те са „по-нормални”. Растежът тук е бил фантастичен, за да се демонстрира на Питър и останалите, че това е възможно. Сега ние знаем, че има природни царства, но не е нужно повече да произвеждаме растения, които не се развиват нормално. Ако някои от тях са расли в студ и сух пясък, това не означава, че са били доволни и щастливи. Те са направили това, за да покажат силата и възможностите на сътрудничеството. И все пак, без да насилваме нещата, и тази година имаме огромен растеж. Градината все още бе изумителна.



Навсякъде, където поглеждах, имаше богатство от цветове и разнообразие. Трудно бе да се открият плевели. Бяхме в последната седмица на септември и цветята притежаваха блясък и яркост - на северна ширина по-голяма от ширицата на Москва и части от Аляска. Рози цъфтяха край пътя, космос се издигаше на 6 фута височина, а пчелите пиеха нектар, кръжейки около тях.

Това бе една оргия на растителното царство, а 200 фута по-нататък трънливия прещип и метлата спускаха корени, за да търсят вода и храна. Дърветата бяха изправени и силни, макар посяти в мек пясък и духани от ветрове с 60 мили в час. Имаше местна лиственица, смърч, борове, кучешки дрян, глог, златен дъжд, евкалипти, планински ясен, тополи и сребърна бреза.

Зад цветните лехи и между дърветата имаше храсти - орлови нокти, лески, буделия, тамариск и изтравниче. Когато за пръв път видях градината, пиршеството от цветове смая сетивата ми, но времето позволи да разгледаме всичко по трезво и внимателно. Навсякъде, където пъхвах ръка в почвата, имаше 2-3 инча пясък под компоста. Това е градинарство на морски плаж и не подлежи на рационален анализ. Никой научен авторитет не е бил в състояние да обясни феномена на Финдхорн.

Часът бе вече 10 без четвърт и трябваше да отида до Центъра точно в 10. Едно от нещата, на които много наблягаше Питър, бе точността. Във Финдхорн се държеше на първо място, и на благосъстоянието, и чистотата. Често цитирана бе фразата: „Да бъдеш настроен значи да бъдеш на правилното място, да вършиш правилното нещо в правилното, точно време”. Цялата общност изглеждаше поддържана в отличен порядък и се стопанисваше без усилие.

Хората влизат и излизат от бунгала и постройки, усмихват се един на друг и спират понякога да си кажат две-три думи. Разговорите, които чувам, не са яростни напомняния, а обикновено сънища, видения или вдъхновения. Изглежда, като че ли тук има две нива на комуникация, вървящи паралелно. Ежедневните, оперативни съобщения от рода на: нуждаем се от отвертка или нова водна помпа, добре се вместват в пролуките на разговори за духове, растения, време, хора или нещо, подтикващо човека да го сподели.

Само четири правила има във Финдхорн: никакви наркотици, никакво пушене на публично място, някое правило, което по всяко време може да бъде дадено от Питър, и никакво негативно мислене. Цялата сутрин бе прекарана в разглеждане, едно след друго, на кедрови бунгала, печатницата, керамичната работилница, студиото, магазина, трапезарията, комуналния център - всеки от тях, свързан с поне една история на „проявлението”.



Не е било нужно Питър да „работи” за това, което е получил по необясними начини. Когато започнал общността, правителството му отпускало 8 лири на седмица, помощ за безработни. Всичко останало, според Питър, е дошло от Бога. Животът във Финдхорн изисква пълна отдаденост, което е едновременно възторжено и заплашително. Според Питър, за да живее тук, човек трябва да даде предпочитание на една по-голяма воля, която обикновено ние не зачитаме и даже погазваме. Но ако й се подчиним, тя ще поеме грижите за нашите нужди.

И Питър илюстрира това с истории от миналото, когато той, Айлийн и трите деца не са имали за ядене нищо, освен картофена супа и презрели банани. Те останали живи и научили колко малко са всъщност истинските им нужди. Вярата на Питър е непоклатима - тя е подобна на скала, както се убедиха всички. Тя не се съобразява с логика, интелект, причина. Тя е чиста вяра. Абсолютността й може да влезе в драматичен конфликт, когато се сблъска с „безверието”, което се шири по света.

Правоверни християни с планове за пенсии и жизнени осигуровки са шокирани от абсолютното във Финдхорн. Хипита и разни чешити идващи тук с очакване да намерят място, където да го ударят на живот, бързо били отправяни обратно надолу по шосето към приютите „Легло и закуска”. Това не е комуна, където могат да блуждаят скитници и безделници, и с присъствието си да претендират за „права”. Тук няма права на малцинството, защото няма малцинство. Тук няма и мнозинство. Тук няма две страни на един аргумент, защото не същуствува аргумент.

Главното решение не се постига по съображение, с разисквания и комисии. То се прави с ръководство, понякога на Айлийн, понякога на Питър във форма на интуиция, понякога от други. Тук няма твърди регулации, няма правила, няма верижни команди, наложени отвън. Тук съществува само съзнанието на групата, постоянно стремящо се да поддържа и увеличава осъзнаването на Бога отвътре и да го демонстрира в ежедневния живот.

И така, тук не винаги знаят как ще се появи нещо и естествената последица от това е, че няма планиране на бъдещето. Има само вяра че всички нужди ще бъдат задоволени навреме. Досега това е ставало стопроцентово и няма признак, че ще престане. Законът за проявлението функционира подобно на отговор на молитва.



Първо им се казва, че трябва да получат нещо, обикновено чрез интуицията на Питър или ръководството на Айлийн. Тогава те „молят” за него, като го „поддържат в светлината”. От един алуминиев караван преди 11 години, до изобилната и преуспяваща общност днес, лежат хиляди инциденти на „проявлението”, които Питър весело изброява. По време на обиколката той само случайно споменава градината.

Вместо това посочва материални обекти на проявлението: един караван, гараж, бунгало, печатарска преса, няколко завеси, всяко от нещата може да бъде закупено, всяко твърде земно. Питър разправя как те са се появили „по чудо”, докато зад него е една градина, която е „свръхбожествена”, градина, за която идват хора от цял свят.

След обиколката Питър ме покани в своето бунгало на кафе. Айлийн ни чакаше както преди с чайник в ръка. Всекидневната им е постлана с пъстър килим, има меки столове, цветен телевизор, стенен часовник над печката, писалище и в средата на стаята, масичка за кафе, отрупана с кореспонденция, която мислех, че е от две седмици, но се оказа само част от ежедневата поща.

Питър ръководи общността, катализира нейните дейности, излива неизтощим поток от енергия в цялото, живее във всеки момент и с всяка унция на своето същество. Очаквах да срещна шотландски Лютер Бербанк, със слама по ботушите, компост по ръкавите и маргаритки в косите, някой, който е отключил тайните на природата и сега е отишъл толкова надалеч, че е трудно да се общува с него. Вместо това, Питър седи на кормилото на една общност с излъчването на регистриран президент, истински образ на душевна яснота и словесна острота, говори с откровеност и прямота, които „звучат” мощно като тромбон.

Той разисква своите успехи без фалшива скромност и с идентичен ентусиазъм. По същия начин разисква и своите най-интимни и унизителни неуспехи и провали. За него всичко е еднакво, това е ПЪТЯТ. Питър е вървял по този Път от години и го познава така добре, че е изхвърлил всички карти. Всяко нещо, с което той се свързва е част от този път.

„Грешки? Аз съм ги правил толкова много, че не мога да ги изброя. И всяка една бе божествено ръководена, послание, нещо, което да ме учи. Бях свикнал да управлявам тази общност с железна ръка. Не се съветвах с никого, когато бях подтикван да действам, действах. Когато идваше вдъхновение, не изчаквах да видя, дали някаква комисия би го одобрила. Обикновено получавам потвърждение от ръководството на Айлийн, и това бе всичко. Но миналата година бях отстранен за един месец в болница поради операция на жлъчката. Защо? За да науча, че не трябва да вървя по този път, и че общността трябва да се учи да се стопанисва и без мен. Ние преминаваме към епоха на групово съзнание и трябваше да се уча да работя в група, не само като индивид.”

Питър не крие нищо. Той седи пред вас подобно на отворена книга. Каквото искате да узнаете от него, просто го попитайте. Той ще ви погледне право в очите и ще ви отговори точно. „Видения? Никога не съм имал видения. Не съм получавал ръководство, не виждам неща и не чувам гласове. Нищо! Това което имам е интуиция. Аз просто усещам, че трябва да направя нещо и действам в момента. Никога не се съмнявам в своята интуиция. Тя е винаги права, даже и ако ми изглежда налудничава в момента. Само след като се огледам назад, мога да видя разгъващите се модели в живота ми. Погледнете Финдхорн! Ние дойдохме тук при тази боклукчийска яма в средата на зимата. Чиста лудост! Едва по-късно ни бе разкрит по-дълбокия смисъл. Тогава не знаехме нищо.



Ако знаехме, навярно щяхме да припаднем от шок при изгледите за работата, която трябваше да се извърши. Добрият Господ ни уведомяваше на части, по малко, иначе нашите нервни системи не биха могли да го понесат. Айлийн получи ръководство, че хиляди хора ще бъдат привличани към този „Мой център на светлината”. Какво означаваше това - мислехме ние. Хиляди хора да идват до една яма за боклук край Северно море? А те сега наистина идват”.

Наистина, подобно на мушици, летящи към светлината, и идват от цял свят. Това е поклоничество. За какво? Повечето от тях не знаят. Те са „привлечени“ тук. Идват да учат уроци и по-късно да пресметнат защо. Те не идват да се подчинят на един учител или да получат в дланите си фъстък от автентичен светец, загърнат в наметало, нито идват да умъртвят плътта заради духа чрез сурови медитациони практики или ограичителни диети. Те просто идват.

И когато всеки един идва, работата на Питър е да пресметне какво този човек би допринесъл и дал на цялото. Той вижда всеки индивид като някой, който трябва да даде нещо уникално на цялото, но обикновено и те самите не знаят какво е то. Ролята на Питър е да им помогне и да го осъзнаят и разберат. Скептици и невярващи, които идват мърморейки, са привлечени в общността, преди да се усетят. Ако имат някакъв критицизъм след това, чудесно!

Но сега те са част от цялото и много по-лесно е да критикуваш семейството на някой друг, отколкото своето „собствено” семейство, нали? Тъй като тук няма „АКО”, няма и критика. Вие „споделяте” нещо с даден човек - вие не можете да го критикувате. Това е критика със състрадание. Няма открити атаки. Кой е този мъж, който изглежда е център на всичко това? Какво всъщност върши? Той изглежда толкова обикновен и банален. Той никак не прилича на „пазител” на общност на Новата Епоха.

У Питър Кади няма нищо подобно на гуру или светец. Той не е меко говорещ Учител, събрал послушници в краката си. Външно, той е човек от средната класа, почти педантичен англичанин, суетящ се относно дребни подробности на декора и формата, бивш водач на ескадра, който изрича команди. Но човек чувства, че вътрешно той е крайно чувствителен и силно мотивиран. Доста предпазлив, човек не гледа очевидното, когато търси един Учител. Съществуват безчислени истории как окъсани и въшлясали просяци, бродещи из пустините, не са били нищо друго, освен светци или мъдреци. Но сега сме в двадесети век.

Какво да кажем за един ясно определен 50-годишен бивш офицер от Кралските въздушни сили с три деца и хубава среброкоса жена, живеещ в караван, сред градина от невени и делфиниум? Илюзиите на средната класа могат да бъдат разклатени от бурен поток окултни и езотерични термини, които Питър е овладял и въплътил в това, което изглежда грижливо замислен плаж на живота. Но човек получава твърде определено чувство, че това не е план на Питър - той е на някого другиго, което повдига по-нататък въпроса: чий и за какво е този План?

Питър изглежда много повече като агент, отколкото като Учител. Независимо от невероятността на онова, което казва, вие трябва да му вярвате. Този мъж не знае да лъже. Честността е ключов тон. Всичко почива на нея. Неговата правдивост е изписана на лицето му с детски почерк Ако ви казва, че неговите зелки са колкото плажна топка, знайте, че е вярно. Когато твърди, че е озарен от Учителя на седмия лъч, вие го вярвате, даже и ако нямате представа какво е това „Седми лъч”. И когато ви разправя, че е обучаван много животи, за да помогне Волята Божия да бъде свалена на земята чрез нов еволюционен скок, започнат точно тук, във Финдхорн, вие си казвате: Защо пък не?



Господарката на Алената зора
„Пътят е дълъг и труден. На всяка стъпка има засада, на всеки завой - клопка. Хиляди видими и невидими врагове ще тръгнат срещу теб, с огромна сила срещу твоята слабост. И когато с мъка ги унищожиш, други хиляди ще се надигнат и ще заемат тяхното място. Адът ще избълва орди да ти се противопоставят, да те обкръжат, да те наранят и да те заплашват; небето ще те посрещне със своите безмилостни проверки и хладен, светещ отказ. Ще се намериш сам със своята мъка, с разярени демони по твоя път. Древни и силни, жестоки и непобедими, безчислени са тъмните ужасни сили, които са в услуга на царството на нощта и невежеството, враждебни и заплашителни... Несъмнено помощта ще дойде, даже и когато изглежда че се е оттеглила... но все още цари пълната нощ без слънце и без никаква светлина на надежда, която да те зарадва в тъмнината.”
Шри Ауробиндо -„Часът на Бога”


Не знаех кое време беше. Червенина бледо нашарваше хоризонта зад аеробазата. Но не светлината ме събуди, а вятърът. Седнал в леглото, установих, че съм се изпотил и стаята е непоносимо гореща. Поддържах печката, преди да си легна вечерта, защото тогава ставаше студено, но сега бе ужасно топло. На два пъти целият караван бе издиган нагоре от невидими ръце и после поставян на земята. Запалих свещ, нахлузих панталоните си и излязох навън в плътния, и мрачен порой от топъл дъжд. Дъхът на боровете свиреше, бучеше, трещеше, стенеше и виеше в какафонна и безкрайна стена от звуци, през огради и дървета.

Пол Хокен
xnetbg.com/new/forum
============================================================


_________________
Истинският Гуру е в теб! Намери го ...
Вижте профила на потребителяИзпратете лично съобщениеИзпрати мейлаICQ Номер Върнете се в началото
Покажи мнения от преди:    
Предишната тема Предишната тема
Създайте нова темаНапишете отговор

Идете на:   

Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


НАЧАЛО / Към уебсайта

Powered by phpBB © 2001, 2006 phpBB Group
style : saphir :: valid : xhtml css
Translation by: Boby Dimitrov