Да поговорим за високомерието ...

С какво "величие" само е преизпълнена тази свята и духовна личност?! Shocked

След като се запознах из основи със сайта му и не на последно място с дейността му останах като поразена от мълния, дошла от ясното небе ...

То не ми е за първи път, ама явно докато свикна с подобна "духовност" все ще изглеждам така като емотикона като се сблъскам с проявлението й.

Може би ще коментирам по-късно какво видях в сайта, който ни на йоте бих си мръднала пръста за да го популяризирам, още повече, че той е изпълнен открай до край с блясъка на станиола, копирана от други сайтове, които съдържат оригиналната информация поместена в този ... под превод.

Повечето от тях са руски и аз всеки ден получавам не само от тях ЧЕНЕЛИНГ-а, ами и от всички други такива по света - просто съм абонирана за въпросните оригинални сайтове!!! Confused

Друг е въпросът каква е световната пирамида за печелене на пари чрез паяжината на "духовната мрежа" ...хищнически и умело изградена от ... самовлюбени в себе си интелектуалци!!!

Та ... това е основният повод да открия тази тема тук, още повече, че се натъкнах веднага на материали в нета идеални за целта ...

Заповядайте ... четете и се учете! Wink

Високомерието на интелектуалците

И тъй, интелигенцията има и функцията да извършва едно публична социална критика. Това е направо труизъм. Но тази критика е не само отговор на действителните проблеми на обществото, но заедно с това и форма на социално самоосъзнаване на интелигенцията.

Тъкмо това благоприятства социалния й напредък, заемането на по-добро социално място на цялата прослойка.

Социологът Карл Манхайм пише по тозди повод: “Историята на интелигенцията е пълна с примери за усещането на собствената важност – от високомерието на свещеническия слой и на техните съперници, гадатели и пророци, през придворните поети на ренесансовия хуманизъм до историческите визионери на Просвещението и романтическите философи, произнесли присъдата на Weltgeist (световния дух), от чиято висота именно те правят крайни оценки на миналото”.

Манхайм засяга един важен проблем – този за основната заплаха за интелектуалците. Тя е в самите тях, в надскачането на критическите им функции, в завземането на ръководни за обществото позиции.

Автор: Йордан Ефтимов
grosni-pelikani.hit.bg

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 11:18 am Заглавие :

За/на какво служи интелектуалецът днес
Йордан Ефтимов

Интелектуалците, които се превърнаха в символи на скорошните революции, не бяха нито заклети утописти, нито имаха амбициите да поведат обществото по неподозиран до вчера път. Философията им се изразяваше в неуверен, често песимистичен стремеж към възстановяване на старите европейски ценности, а най-силното им желание бе да постигнат състояние на нормалност, което да ги обединява с хората като цяло.

Роджър Скрътън, “Размисли върху революциите в Източна Европа”

Фигурата на интелектуалеца е една от символичните фигури, необходими за определени общества и излишни, а в някои случаи направо непознати, за други. Определено интелектуалецът има своите неточни еквиваленти във фигурите на трикстера в митологиите на т.н. примитивни култури или шута на западноевропейското Средновековие.

На интелектуалеца обикновено се приписва именно тази способност да бъде медиатор, да бъде в някакви ситуации между и в частност – между отвъдности, между светове, които нямат друга връзка помежду си. Приписва му се все в тоя дух и едно състояние на несигурност, на флуктуалност, на йонизираност.

Разбира се, интелектуалецът не е нещо крайно. Дефиницията за него трябва да бъде исторична и да включва определена ситуационност. Когато използваме определенията за интелектуалец, правени примерно преди век във Франция, ние трябва да ги използваме с цялото съзнание за частичната им приложимост тук и сега.

Интелектуалецът, както и всяка друга социална роля, е определим в хоризонта на обществото, което използва това понятие. В този смисъл определението за интелектуалеца и неговите функции постоянно се променя и е изключително зависимо от обществения дебат.

В България понятието интелектуалец е изключително използвано днес.

Честотата на появата му в обсъждането на социалната реалност е толкова голяма, че то със сигурност може да претендира за първенство. Една дума – парола, а в пряка връзка с това – и обидна дума. Заедно с нарастването на значението и силата му съвсем естествено понятието губи от своята понятийна сила. То се дифузира, донякъде дори десемантизира, попадайки в какви ли не дискурси. Но едно е сигурно – българското общество го използва, тук и сега то има значимост.

Точно тази популярност на понятието е причина опипването на границите му да бъде необходимост. Затова и наред с честото му ползване като своеобразен коз, с който “надцакваме” – сякаш интелектуалец, това е най-малкото поп, ако не и асо в игра на карти – ние чувстваме непреодолимо желание да дискутираме около него.
-------------------------------------------
Автор: Йордан Ефтимов
grosni-pelikani.hit.bg

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 11:22 am Заглавие :

Първият и вторият авторитет

Дюркем доста приемливо дори за съвременната ни представа очертава компетенциите на интелектуалеца. Но покрай дефинициите учени като него неизбежно правят и предписания.

И сред направените от него нека се спрем на едно – интелектуалците да не забравят по-тесните си професионални занимания. Нали все пак те са получили правото да правят широки обществени изказвания благодарение на добрия си авторитет като специалисти – учени или художествени творци.

Едва след като имат първия авторитет, те могат да се стремят да добият втори – вече като обществени фигури, чиито становища се валидизират от общественото мнение.

Разбира се, ако не успеят да си спечелят този втори авторитет всеки един от тях е изправен пред евентуално фиаско и на първия. Те са като скачени фигури. Затова и Дюркем толкова настоява на работата по тясната комтенентност. Още повече, че с нея също може да се упражнява обществено влияние.

От друга страна, според един друг френски социолог, Едгар Морен, интелектуалците стават интелектуалци все пак едва след като започнат да поставят и разрешават общи проблеми. Не и преди това – когато са упражнявали отлично своята хуманитарна професия (той, за разлика от Дюркем, вижда интелектуалците най-вече сред писателите, учителите, адвокатите, абатите и дори – NB! – политиците).

“Анулирането на големите проблеми прави интелектуалеца нищожен, а заслугата на интелектуалците, дори и на най-некомпетентните, е в това поне да признаят съществуването на големите проблеми” – пише той. “Ето защо, вместо да отпращаме интелектуалците към специални компететности и да ги подтикваме да станат добри професионалисти, би трябвало по-скоро да ги окуражаваме да се занимават с обществените проблеми като ги подтикваме към размисъл, информираност и предпазливост.

Нашите общества имат нужда от една неспециализирана, нетехнизирана обществена сфера, открита за общите и родовите проблеми и за процесите, които разрушават тази сфера, като пораждат контрапроцеси, които се стремят да я запазят и регенерират.”

За Морен интелектуалното поведение е свързано именно с този риск да се излезе от тясната специализация, за да се изпълни главната задача – запазването на обществата сфера, на обществения дебат.

Естествено, именно на плещите на интелектуалеца лежи изискването за толерантност – за да стане валидна социалната критика, тя трябва да бъде чута, а за това е необходим съответен обществен климат.
---------------------------------------------------------------------------------------------
Автор: Йордан Ефтимов
grosni-pelikani.hit.bg

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 11:26 am Заглавие :

Мисията на интелектуалеца – определение, неизключващо метафизиката

Нека стане дума за това кога на някакви, изказани на глас мисли, ние приписваме определението “изреченото от интелектуалец”. Без съмнение ние се чувстваме по-спокойни да наречем своя авторитет точно така в онези случаи, когато той се позовава на някакви едри принципи със стремеж за универсалност; когато не се обосновава толкова с реалната целесъобразност, колкото с абстрактни категории като свобода или справедливост.

Ще се позова на още един френски социолог, наш съвременник. Пиер Бурдийо пише: “Интелектуалецът е двойнствено същество: той съществува и просъществува само доколкото, от една страна, съществува и просъществува автономен интелектуален свят (т.е. свят, независим от религиозните, политическите, икономическите и др. власти), чиито специфични закони той зачита, и доколкото, от друга страна, специфичният авторитет, който се изгражда в този свят благодарение на автономността, е въвлечен в политическите борби.

Ето защо, въпреки че не съществува, както обикновено се мисли, антиномия между изследването на автономността (характеризираща т.н. чисти изкуство, наука и литература) и изследването на политическата ефикасност, именно като увеличават своята автономност – и оттук, между другото, свободата си да критикуват властта – интелектуалците могат да увеличат ефикасността на политическото действие, чиито цели и средства намират основанието си в специфичната логика на полето на културното производство.”

Ето тук със сигурност лежи заекът, който дори социолозите не могат да игнорират. Интелектуалците се позовават на отвъдностите – дори когато са способни да ги рационализират и превърнат в обективирани задачи.

Що се отнася до връзката с политиката, социологията обикновено стига до извода, че става дума за проблем, който се намира извън нейните компетенции. Ето как това бие на очи в един български текст – на големия ни учен, комуто не е чужд и определен опит в администрирането на обществото, Иван Стефанов.

Той пише: “На важния въпрос коя линия на интелектуално поведение е за предпочитане при днешните условия – тази на еманципацията между сферите на културата и политиката или тази на своеобразната, но много ефикасна интеграция на същите тези две сфери, не може да се даде еднозначен отговор.”
-------------------------------------------------------------------
Автор: Йордан Ефтимов
grosni-pelikani.hit.bg

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 11:30 am Заглавие :

Морал и практика. Десният възглед за интелектуалеца

През април 99-а, по време на Страстната седмица в едно от най-слушаните предавания на БНР, “Неделя 150”, като гост с пряко включване участваше известен университетски преподавател по философия. Поводът беше голяма българо-германска конференция върху проблеми на религиозната философия.

След продължителни разправии между репортера, който настояваше да научи за това как днес специалистите гледат на философските разлики между източните и западните християни, и преподавателя, който държеше да подчертава, че тези разлики са твърде фини, за да бъдат разбрани от журналистическото ухо, и че не могат да се обяснят току така, ad hoc и на секундата, накрая се стигна до въпроса:

“Добре де, щом тези разлики уж не са толкова големи, защо все пак католиците в Източна Европа са оказали съпротива на тоталитаризма, а православните – не? Унгарските и полските религиозни дейци са сред най-изявените антикомунисти.” С което журналистът, чието име така и не научих, във всеки случай – с младежки глас, просто постави пръст в раната. Университетският доцент обаче отвърна невъзмутимо: “Има си обяснение, естествено. За православието комунистическият режим е една секунда във времето. Минава и заминава.”

Философски отговор. Какво толкова? Когато разказах случая на един приятел, той каза само: “Ами защо не е отговорил: “Че какво е животът за православието? Нищо. Важен е вечният живот!”.

Върху подобни теми често разсъждава и Цветан Марангозов в книгата си “Интимна дистанция”: относно мястото – намерено, заето, заварено – на интелектуалците в актуалната българска ситуация, живота на интелектуалците днес, поведението им в критични моменти, евентуалните разриви между техните мислене и постъпки и т.н.

В нея той дава един откровено карикатурен пример – за предприелия гладна стачка мюнхенски интелектуалец, който успява за две седмици да свали теглото си от 150 на 130 килограма и така всъщност да осъществи една диета. Още през 1991 г. Марангозов е напипал важна тема за българското интерпретиране на политическото.

Примерът е подходящ, защото дава възможност да се вникне как ние в качеството си на всекидневни българи мерим всичко политическо през корема и напълването му. Т.е. буквализираме. Но тук има нещо друго – темата за абстрактния морал и за конкретното му осъществяване, за идеологиите и за резултатите от въплъщаването им в света, който ни заобикаля.

Затова и когато иска да даде свидетелство за неморалността на интелигенцията ни днес Явор Дачков, водещият на предаването “Гласове” по Канал 1 на БНТ, изнамира кадри от пиршество на представители на тази прослойка във време на хиперинфлация, когато месечните доходи на средностатистическия българин бяха сведени до няколко долара.

Неморалността се измерва с прекаляването, и то – прекаляването с храната.

Но Марангозов навсякъде непременно ще открои разликата между прокламирания и спазвания морал, между идеологията и действителността. Той не се интересува от това дали една идеология цели социална справедливост, т.е. какъв е потенциалът на идеологиите, а единствено от пораженията на идеологиите върху реалността. Но най-вече – от поведението на интелектуалците, които според него са създателите на идеологиите. И тук Марангозов най-нагледно ни сблъсква с примери единствено за предателството на интелектуалците – към останалите граждани, но и към собствените им принципи.

Ернст Блох, Карл Маркс, Жан-Жак Русо, обобщаващият този негативен опит Български дисидент – всички те са разгледани от Марангозов преди всичко като хора, които мислят едно, а вършат друго. Той ни изправя пред едни почти гротесково битови примери: “Ернст Блох смяташе, че режимът на ГДР е осъден един ден да изпълни обещанията на идеята, ако иска да оцелее. Неговата заслуга била в транспортирането на идеята.

Но самият Блох не пожела да бъде “транспортьор” и напусна комунистическата част на Германия. Но и на Запад не промени позицията си”. Или особено крещящия пример с Русо: “Той, теоретикът на хуманизма, на антиавторитарното възпитание, авторът на “Емил”, е занасял всяко новородено дете от приятелката си (седем деца!) в сиропиталище, и то против волята на майката.”

В тези примери Марангозов попада в коловоза на същата дясна критика на интелектуалеца, в която най-представително съчинение от последните десетилетия е книгата на Пол Джонсън “Интелектуалците”. Интелектуалците трябва да дават пример за следването на своите принципи със собствения си живот.

Възгледите на Марангозов са експлицирани в най-завършен вид ето така: “Дисиденти за мен са Буковски, Хавел, Валенса, личности, действали без ни най-малкия копромис с реалното зло, без удобната илюзия, че то ще покаже един ден човешко “лице”. Чух едно тълкуване на думата “дисидент”, което се “съобразява” с отсъствието на всепризнати герои: дисидент е човекът, чието публично мислене влияе върху общественото мнение, подривайки натрапената идеология.

Това можело да бъде и човек на властта, осъзнал несъстоятелността на собствената система. Изтерзаният лагерист от Бобов дол участва в друга категория, в списъка на мъчениците. Ще рече, приносът за разкрепостяване на закостенялото мислене е мярката за дисидентство, а не изтърпяните преследвания?”

С това казусът се усложнява още повече. Защото най-новата ни история на практика почти не познава тези “хора на властта, оказали влияние върху общественото мнение” срещу комунизма, за които говори той. Казусът би станал още по-интересен ако се вземе предвид фактът, че в мемоарната си книга “Ти си следващият” дори Любомир Левчев се самоописа като дисидент, като противник на режима.

Тук той дори разви цяла една идеологическа схема, според която важна е “вътрешната свобода”, свободата на мисленето, “вътрешната съпротива” (която е непроверима), а не реалните действия, които в неговия, на Левчев, случай са пред очите на всички. В “Ти си следващият” Левчев без да му мигне окото се изкара автор на преврат с цел смяна на системата, преврат, към осъществяването на който така и не се стигнало.

Но по-важното е, че се защитава именно този възглед за дисидентството, който се опитва да дезавуира в “Интимна дистанция” Цв. Марангозов. В почти всички интервюта той успява да докара нещата дотам, че да заключи – и особено интересно е колко самотен на практика се явява тук Марагозов в тази си мисъл – че е от значение и какво вършиш, а не толкова какво си си мислил наум и дори изричал.

Ето как Марангозов описва най-разпространеното в Германия мнение за границите на отговорността на интелектуалците: “Медиите популяризираха една група морални авторитети, писатели, теолози, публицисти, политици, теоретици на мира, психоаналитици - техните аргументи се повтарят папагалски. А това са аргументите на предварителната капитулация пред варварщината.

Интелектуалецът невинаги е и прозорлив политик, както ни показват безброй примери. Интелектуалецът аргументира морално, без да поема конкретната отговорност за последствията.” Нека си помислим дали подобно на описаното от Марангозов мнение не се оказва доминиращо сред левите интелектуални кръгове и по повод конфликта в Косово.

И не е ли пък самият възглед на Марангозов пример за дясната критика на поведението на интелектуалеца. Демистифицирането на интелектуалеца, което така упорито извършва в интервютата си един толкова значим писател-емигрант, е от наистина огромно значение, защото ни демонстрира, на нас, все още живеещите с левичарски настроения за поредни социални проекти, едно приземено, “дясно” виждане. Интелектуалецът, казва скрито “Интимна дистанция”, трябва освен да разсъждава на глас, да дава и пример със собствения си живот.

Когато четем Марангозов, се питаме не е ли интелектуалецът обикновено един ироник. Ироник по Рорти: силно съмняващ се автор, виждащ главната опасност в идеологиите, въплъщаващ злото в идеологическото. Това е и романтическият корен в иронизма на Марангозов – той критикува идеологиите, очевидно разчитайки, че може да съществува (поне в рамките на отделния, свободен индивид) и свят без идеологии. Той вярва по някакъв начин (главно апофатично – заради самото естество на иронията) в свободния индивид.

Особено интересен в този смисъл е един текст на писателя Златомир Златанов. В “Интимна дистанция” на Марангозов той вижда доказателства за една небанална миграция и свобода в поезията. А това донейде отплесва вниманието от големите теми на Марангозов: търсенето и даването на прошка, подмяната на илюзиите винаги с нови илюзии, т.е. все проблеми на социалното поле (за Марангозов личността, както казах, е съвсем друга работа). Златанов все пак вижда нещо като обетована земя в поезията, Марангозов не вижда такава никъде. И доказателството може да се открие в това, което говори самата му поезия.
----------------------------------------------------------------------------------
Автор: Йордан Ефтимов
grosni-pelikani.hit.bg

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 11:34 am Заглавие :

Дебата за двете интелигенции

В годините на социализма в България се развива един дебат, който достатъчно добре илюстрира двуликостта на понятието за интелектуалец у нас. Ефрем Каранфилов саркастично обрисува портрета на представителите на т.нар. от него “найлонова интелигенция” така:

Те се декорираха със своите “европейски мисли”, както дедите им със златните си часовници”. Ето тази критика е важна и днес. Обвинението, че т.н. интелектуалци са хора, които говорят на престижен, но неразбираем и неефективен език, че на практика това са нов тип паразитстващи хора.

По-късно Цветан Стоянов се противопоставя на тази теза като живописно обрисува засиленото присъствие не на подражаващия на западната култура дилетант, а на един нов културен герой: семплия кариерист, който превръща културата в затворено примитивно пространство, което Цветан Стоянов метафорично определя като “одая”.

Една все по-претъпкана одая. За Цветан Стоянов значимият проблем е дирижираното от държавата свръхпроизводство на интелигенция, на масово произвеждани учени и творци с уеднаквени изисквания и търсения. Тях той нарича “шаячена интелигенция”.

Днес спокойно можем да коментираме този дебат като един несъстоял се съвсем, незавършен дебат. Защото той не засяга въпросите за езиците и чрез тях за позицията на интелектуалеца.
-----------------------------------------------------------
Автор: Йордан Ефтимов
grosni-pelikani.hit.bg

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 11:37 am Заглавие :

Интелектуалците и свободата на словото

Във всяка сфера, включително и в сферата на политическото, интелектуалецът трябва да защитава принципите, а не авторитетите. Той трябва да е критичен главно към езика и към възможността езикът да бъде използван под формата на лишени от действителност политически клишета.

Въпросът е как да опазим свободата на словото и да се предпазим от злоупотребите с нея. Съвременните демокрации имат поне две основни средства за това: едното е съдът, където може да се повдигне дело за клевета, а другото е възможността информацията да се черпи от множество източници.

Никога не бива да забравяме, че по времето на Виденов именно поради липсата на независими медии с национален обхват върху страната бе спусната зловеща информационна завеса. Че ако не съществуваха независимите софийски радиостанции и кабелни телевизии, в нощта на 10-и януари 1997-а можеше да има разстреляни и никой да не разбере за това.

Но трябва да се каже и още нещо. За формата на протеста на интелектуалците. Недопустимо е, за да защитим нечие нарушено право, да молим властта за ходатайство. Това важи още повече за онези, които наричаме интелектуалци. Защото противното означава, че смесваме две несъвместими неща – власт и морал. Че привиждаме във властта един морален разум, който е готов да се вслуша във всяко разумно предложение в сферата на морала.

Не, властта не е свързана по необходимост с морала, тя не трябва да се моли, а да се ограничава със силата на закона и с тази на гражданския протест. Ако един интелектуалец трябва да търси солидарност с някого, за да защити една морална кауза, това не е властта, на която да се моли, а обществото, с което да си сътрудничи.

Но и най-новите български примери по-скоро потвърждават обратното. Защото когато се появи голям социален проблем т.н. български интелектуалци пишат отворени писма до Президента на републиката или подписки, в които пак обикновено се обръщат към държавната власт, търсят срещи с Председателя на Народното събрание или с представители на управляващата партия.
---------------------------------------------------------------------------
Автор: Йордан Ефтимов
grosni-pelikani.hit.bg

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 11:39 am Заглавие :

Заклинания и обиди

Ако човек се зачете в текстовете от последно време, подписани от писатели, ще се хване за главата. Поетът Любомир Левчев например излиза на първа страница на вестник “Монитор” с думите “Писателските скалпове носят проклятие”.

Друг поет, Румен Леонидов на първа страница на вестник “Труд” разкъсва белезници точно както негрите от карикатурите на комунистическата пропаганда разкъсваха оковите си през 60-те.

Творци от различни изкуства – на първо място с писателя Николай Хайтов – се обръщат към президента да разреши “проблеми” като чалгата и... циганите.

Повечето журналисти и писатели, но и някои политолози или философи използват един профетически и направо шаманистки дискурс. Но именно това не може да бъде позицията на интелектуалеца.
------------------------------------------------------------
Автор: Йордан Ефтимов
grosni-pelikani.hit.bg

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 11:41 am Заглавие :

Смъртта на българския интелектуалец

Днес ние нямаме интелектуалци. Нямаме, защото медиите са затворени за интелектуалците. Защото за такива ни се лансират или хора, които нямат нищо общо с духовността (купища спортисти бяха наричани точно така), или конформени учени и творци, които никога няма да се осмелят да разкритикуват структурите в дълбочина и ще оправдават всяко действие на властимащите с това, че “би могло да бъде и по-лошо”.

Нямаме интелектуалци, защото медиите ни пробутват фалшиви такива. А те го правят не само защото в тях работят недообразовани лица, колкото защото медиите все пак са поддържани (издавани, излъчвани и т.н.) от един наследен от държавата капитал, те не са плод на гражданското общество.

Възможно ли е за интелектуалци да ни бъдат представяни личности, които не могат да формулират големи въпроси, които не могат дори да постигнат известна яснота на позицията си? Да припомням ли акцията на музиканта Дони “Не на страха!”, когато някаква част от софийските лелки и тийнеджърки се вързаха да мигат със лампите срещу неназованата, абстрактна борческа задруга? Или как три години по-късно Вежди Рашидов, Виктор Пасков и Андрей Пантев обявиха мълчаливо бдение “срещу престъпността”. Какво ли имаха предвид?

В по-философски смисъл, нямаме интелектуалци, защото така наречените наши интелектуалци не се чувстват виновни. А това е същината на интелектуалеца, формулирана толкова добре от Жулиен Бенда в началото на века. Интелектуалецът е не този, който проси, който иска, защото смята, че заслужава (Какво? Защо го заслужава? Откъде накъде другите ще са му длъжни?), не този, който подсмърча, оплаква се, моли, проси, не и онзи, който търгува с изкуство.

Интелектуалецът се чувства виновен. Той страда заради несправедливостта не към себе си, а към живота на другите. Да сте видели такива сред онези постоянно прожектирани познати имена, които заемат страниците за мнения на всекидневниците?

Същински интелектуалци, разбира се, имаме. Но те са в ролята на Невидимия. На тях много рядко се дава възможност да изразят възгледите си. Техните текстове и визуални произведения не се коментират извън тясно специализираните издания.

Новите творци все по-често заявяват тоталната си неприязън към държавните институции. В “Гласове” по БНТ Теди Москов и Георги Тенев, едни от представителните фигури на съвременния ни театър, вече изказаха мнението, че Министерство на културата е по-добре да се закрие. Очевидно е, че ставаше дума за алегория. Не министерството е проблем. Проблем е, че държавата, преляла се в хиляди уж частни ръце, е запазила своето отношение към културата.

Проблем е, че създалият се полузаконно от трупа на социалистическата държава крупен частен бизнес е получил генетично и отношението й към културата. И когато творците разчитат на пазара, а не на държавата, към която няма как да не изпитват поне леко гадене и отврата, те разбират, че пазар няма.

Разбират, че право на съществуване има само онзи продукт на културата, който лансира държавата. И че ако искат да осъществят някакъв по-едър проект трябва да жертват принципите си и да получат пари или директно от държавата, или от престъпниците, които се представят за честни частници.

Затова не очудващо, че през декември 2000-а председателят на СБХ Христо Харалампиев, скулптор, заяви в интервю, че разчита на държавата. Директно на държавата.

Смъртта на българския интелектуалец е една алегория, разбира се. Тя не е нещо окончателно. Но за да съществува фигурата на интелектуалеца явно не са достатъчни определени личностни качества – достатъчна образованост, достатъчен антиконформизъм, способност за ясно формулиране и аргументирано защитаване на собствените позиции, алтруизъм, т.е. мислене в полза на човека изобщо, а не защитаване на корпоративни интереси.

И дори днес да е възможна друга интелигенция, различна от шаячената, описана от Цветан Стоянов, това не е достатъчно условие за появата на интелектуалеца. Защото за нея са необходими и определени социални условия. Интелектуалецът може да вирее там, където, първо, той сам има определена автономност и където, второ, има автономност на медиите. Ако просто публикува книга, като да речем онази на Карл-Маркус Гаус, много е вероятно тя да остане незабелязана. И причината е именно в неизпълнението на тези две условия.

След десет години демократично развитие можем да кажем, че автономността на интелигенцията практически не бе изградена. Появата на интелектуалеца стана невъзможна в ситуацията на маргинализиране на занимаващите се с наука и изкуство.
-------------------------------------------
Автор: Йордан Ефтимов
grosni-pelikani.hit.bg

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 11:52 am Заглавие :

Високомерието е отхвърляне на истината и пренебрегване на хората.

Високомерието е скрита морална черта у човека, последствията от която проличават в делата и поведението. То не може да бъде прикрито и се забелязва дори и от най-обикновения човек.

От качествата на високомерните са:
1. Пренебрегват хората.
2.Желаят да бъдат център на внимание.
3 .Показват важност с походката си.
4. Изпитват отвращение, когато им се направи забележка.
5. Подценяват слабите, бедните и неуките.
6. Гордеят се с произхода си.
7. Поставят себе си на по-горна степен от останалите.
8. Считат се за Богоизбрани със специална Мисия.

При наличие на някои от тези качества започва оформянето на гордостта, надменността, надценяването, комплексите на Нарцисизма и т.н., които са унищожителна и погубваща духовно-душевна и п сихическа болест.

Има разлика между всяка от трите, всяка една се развива отделно и постъпателно.

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 12:02 pm Заглавие :

Високомерието е отрицателна черта, която тласка човека към отхвърляне на истината и проява на презрение към останалите хора.

Едни от причините за поява на високомерието са задоволството и разкошът, тъй като начинът на живот променя мисленето у човека. Високомерието може и да се унаследи, чрез предаване от родителите на децата.

Най-порицаните високомери са онези, които се гордеят над останалите с духовната знание/познание която притежават, и които се възвеличават и удивяват на себе си.

На такива хора духовното познание няма да допринесе полза. Въпреки че то се изучава, за да допринесе полза на човека в всички измерения.

Подобно поведение го кара да се самозабравя, тласка го към преследване на високи постове и слава. Високомерието му се увеличава, а той се формира като типичен консуматор използващ духовността на всички нива.

“Високомерният човек е като онзи, който изкачва върха на планина, той вижда хората дребни, но и те го виждат дребен”.

Друга духовна болест прилежаща към високомерието и пораждаща се от него, която е не по-малко разпространена между хората, е самонадеяността.

Самонадеяността е: прекалена увереност в себе си, в собствените сили и възможности.

Когато човек е самонадеян, си въобразява, че всичко зависи от него, и че е единственият фактор за всички благодати едва ли не в цялата необозримост на Мирозданието, наречено Космос.

Това също е болест поразяваща човека тотално.

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 12:07 pm Заглавие :

Крия йога – “Петдесет скъпоценни камъка на разбирането, носещо радост”

1. Докато не се захванеш със себе си, каквото и да правиш, няма да сложиш край на болката и мъката.

2. Наблюдателят изживява, а наблюдението не. Спокойното осъзнаване е наблюдение без каквато и да е преграда от страна на наблюдателя.

3. Никоя книга не е свещена. Това са само думи, отпечатани върху хартия както във вестник. Свещена е живата книга на самия себе си.

4. Прякото възприятие, а не заимстваното знание те освобождава от авторитетите.

5. Прекланянето пред авторитети унищожава цялото разбиране.

6. Величието на човека е в това, че никой не може да го спаси. Той трябва сам да се спаси.

7. Истината е тази, която те освобождава, а не твоите усилия да бъдеш свободен.

8. Обичта без привързаност винаги е действие, а не реакция.

9. Съществува една вечна реалност. Тя може да бъде открита само когато съзнанието е освободено от илюзии и замърсявания. Бъди бдителен към човек, който ти предлага удобства, защото в това се крие експлоатация. Той прави примка, в която ти си хванат като риба в мрежа.

10. Да вярваш не означава да си религиозен. Вярването е механизмът за самосъхранение на ума.

11. Яснотата няма нужда да избира.

12. Богът на посредственият ум е един посредствен Бог.

13. Изживяването е изразът на живота. В натрупването само на изживявания има болка. В разбирането даже на едно изживяване съществува блаженството на пълнотата.

14. Не мисли за себе си, а бъди осъзнат за мисълта, която те кара да мислиш за себе си.

15. Истинският морал е доброволно действие, а не задължителни действия, извършени под принудата на страха и алчността.

16. Надеждата разрушава яснотата и ти пречи да възприемеш това, което е.

17. Егото е следствие от възпрепятствани или незавършени докрай действия. То произтича от дейността на ума и следователно е илюзия и мит.

18. Страхът се ражда поради бягството от това, което е.

19. Умът хвърля сянка върху разбирането на вечното.

20. В разбирането на невежеството на ума има интелигентност.

21. Търси истината и ще познаеш лъжата. Разбирането разкрива истината, а не търсенето.

22. Съществува само живот. Не си ти този, който да се грижи за него.

23. Живей напълно, без защити и дилеми.. Тогава ще ти се разкрият неведоми дълбочини на живота!

24. Животът идва при този, който има буден, отстъпчив, уязвим и открит ум.

25. Интелигентността е тази, която въдворява ред, а не дисциплината.

26. “Идеалите” и “измите” не трансформират хората. Това, което предизвиква трансформацията, е свободата от игото на идеалите. Тази свобода е зрялост. Идеалът е само ум. Умът е незрялост.

27. Умът в медитация е непрестанно осъзнаване, непрекъснато приемане и ясно различаване.

28. Бъди бдителен към обясненията, тъй като това, което може да се обясни, не е истината.

29. Тишината е онова, което не престава, когато има общение чрез Лахири.

30. Свободата от познатото е прозрение в непознатото.

31. Ако започнеш да разбираш това, което си, без да се опитваш да го промениш, тогава това, което си, претърпява една радикална промяна.

32. Обичай живота, животът е.

33. Ласкателството и оскърблението са породени от невежеството. Приемай и двете учтиво.

34. Същността е вечността.

35. Всяко изживяване трябва да се усили, за да те изпразни от същото това изживяване.

36. Да се задоволиш с малко, не е духовност, но да си свободен и от малкото, и от многото, е.

37. Самото страдание освобождава човека от страдание.

38. В мига на съдбоносна уязвимост, в мига на силна несигурност се ражда светостта на висшата интелигентност, блаженството на свещената енергия, благословията на святата празнота, цялата всепроникваща пълнота.

39. В пламъка на любовта изгарят всички страхове.

40. Човекът е Бог, защото човекът е живот. Бъди свободен от объркаността на вероизповедания, обичаи, догми, доктрини, предразсъдъци и предубеждения. Мисли просто.

41. За човек, загубил допир с живота, мистицизмът и окултизмът са пътят към истината.

42. Смъртта не е нищо друго,освен един инцидент в непрестанно подновяващия се живот.

43. Има само движение на живота, а не фикс-идея за прогрес.

44. Състраданието не е сянка на мисълта, а е светлина – нито твоя, нито моя.

45. Разделението между материалния живот и духовния живот е същността на светският живот.

46. Можем ли да обичаме дори тези, които ни мразят и се отнасят враждебно към нас? Опитай се да разбереш, защо те правят така? Тогава какъв ще бъде твоят отговор? Трябва ли да посрещнем омразата с омраза и яростта с ярост? Какъв ще бъде резултатът ако направим така? Не сме ли се проваляли в отговорите на подобни въпроси през много хилядолетия досега. Ако се провалим и сега, никога няма да имаме възможност да го направим и в бъдеще, защото може всички да бъдем унищожени в една ядрена холокоста!. Ще помогнат ли Крия Йогите на човечеството да се събуди за тази ситуация?

47. Животът е за да се живее спокойно, а не да бъдем претоварени и възбудени от ловката система от мисли, пропагандирана като религия или духовност.

48. Религията е събиране на енергия да видиш това, което е. Тя не е разпиляване на енергия, за да избягаш в това, което би трябвало да бъде.

49. Духовността не е да търсиш печалба или власт, а да усетиш екстаза и енергията вътре.

50. Животът е свободен. Песента на живота е песента на реките, течащи към открити морета. Скитайки, скитайки.
--------------------------------------------------------------
spiralata.net

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 12:15 pm Заглавие :

За духовното високомерие можете да прочетете и в темата от НАШИЯ САЙТ

Считам, че до тук трябва да спра.

Това едва ли обаче би ни попречило да дискутираме темата, нали така?!

Просто очаквам вашите толкова ценни мнения - не само за самата мен ... Cool

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 6:43 pm Заглавие :

Не бях се замислял, че интелектуалците са двойствени.Но е така. ПО-точно те са Посредници или Посланници.

Ето какво имам впредвид.
Обикновено под "интелектуалец" се разбира човек с образование и/или развита дарба в областта на науката, изкуството и/или културата.
Обаче сега ми хрува, че май не е така.

"Интелектуалец" е временно състояние на човек, прозрял някои слабости на обществото. Този човек Е от това общество, нпо за определен период излиза от него, за да го погледне отстрани (така вижда повече подробности) и говори като неутрален.
Донякъде напомнят на съдиите, които трябва да надмогнат личното за сметка на Закона.

Ако "интелектуалците" не се "върнат", то или са решили да напуснат старото си общество или имат психическо разтройство Smile

Пример за това е Русо със "За Емил" и навикът му да си дава децата в сиропиталище. Явно французинът се страхува да живее в Реалността.

Така много "групи интелектуалци" се събирали и "в името на доброто на другите" стъкмяват по някоя религия,"свещена книга" и други дивотии.
" Истинският морал е доброволно действие, а не задължителни действия, извършени под принудата на страха и алчността." гласи 15-ият "камък."Насила хубост не става!" е казал българският народ

Как да се предпазим от този тип полудяване ли? Според мен най-големият ни съюзник е хуморът - към обикалящия ни свят И!!! ... към себе си ! Но ХУМОР, не САРКАЗЪМ !!!
Smile

Пуснато на: Чет Мар 19, 2009 8:50 pm Заглавие :

На днешно време много се обезцени понятието "интелектуалец" до степен, че придоби значение на нещо отрицателно.

Истинските интелектуалци, в най-добрия и положителен смисъл на думата обединени под събирателното понятие "интелигенция" винаги са били смятани за "заплаха за обществото" там, където и когато има някаква еднолична власт, диктатура или тоталитарен режим и всячески са били репресирани, изтребвани и пр. Някои пък са били насилствено принуждавани да служат на властмимащите, защото съвсем пък без мозъци не може да функционира една система, т.е. да се живее.

Тези, които доброволно са се оставили да служат на една репресивна и недемократична система, или пък са успели благодарение именно на интелектуалните си качества да станат част от властта или самата власт, вече са спрели да бъдат интелектуалци.

А нашите съвременни мрънкала, които са се изолирали от живота под предлог, че са неразбрани от обществото и се оплакват, че са низвергнати, при положение, че никой не ги закача и си живеят в собствен затворен свят, са типичен пример за духовно високомерие, доколкото са успели да се доближат до някаква степен на духовност, защото голяма част от тях въобще не са и са доста далеч от това.