Приказки от миналото за настоящето време ...

Искате ли да видите живите извори на мъдростта, до която съм се докосвала през детството си?!

От днес нататък тук ще ви качвам всякакви мъдрости, притчи, приказки и други поучителни текстовме от ... миналото за днес, настоящето.

Ще ги качвам за да видите какъв е бил света, в който някога сме живели и как той се е изродил и деформирла за толкова кратко време.

Аз имах възможността да му се насладя!

Затова сега ще дам тази възможност и на вас, драги потребители на selena/forumi

Започвам ... имало едно време ...

* * *

СРЕЩУ ВОДИЦИ

След вечерята бяхме наклякали около огнището, топлехме се и приказвахме. Стринка дигаше софрата, разтребваше, шеташе. Чичо от вън донесе цепеници и ги наслага в огъня.

- Ама студ е! - рече той, като седна на одърчето.

- На показ е - добави стринка, която, свършила работата си, се нареди също до нас на трикрако столче. - Ако замръзне утре китката на свещеника, годината ще бъде берекетлия.

- Караконджовците ще си отидат ли вече, майко?- запита Липо.

- Тая вечер се свършват мръсните дни. Като се осветят водите, караконджковците ще се пропъдят през девет планини и през девет морета.

- Пацо казва, че нямало караконджовци - прекъсна я Липо.

- Няма ли? - сопна се Стоян. - Защо не смееше да излезе навън?

- На, сега ще ида да донеса вода от чучура! -отвърна Пацо, като се дигна да стане.

- Я си стой! Не ща ти отмяната сега - каза стринка. - Ами вземи утре лемежа и като се освети водата, да го изкъпеш в реката, та да родят нивите повече. Па вие - обърна се тя към нас, малките, - ще идете също да се измиете на реката, та да сте цяла година бели и червени.

- Хайде, лягайте си - подхвана чичо, - то за приказките няма край.

- Нека видим как тая нощ ще се отвори небето- замоли Стоян.

- Мамо, истина ли се отваря небето? - запита Липо.

- Тъй казват, чедо, тъй и аз вярвам. Който е честит да види как се отваря небето, то всичко, що поиска в това време, Господ му го дава. Някога един човек не спал цялата тая нощ и видял в уреченото време как за миг се отворило небето. Но богато да изкаже желанието си, той се объркал.

Той си бил намислил да каже: „Дай ми, Боже, шиник жълтици." Но слисал се и рекъл: „Дай ми, Боже, шиник глава!" И Бог му изпълнил желанието - на тоя човек главата му станала голяма като шиник...

Колкото и смешен да беше краят на тази приказка, ние не се смяхме както друг път - някакъв тайнствен страх ни облада пред чудото, което можеше да се сътвори тая нощ.

И чичо, и стринка най-после ни заставиха да се приберем в одаята. Прекръстихме се, натъркаляхме се на дългия одър, завихме се с голямата и тежка черга и се разприказвахме пак. Но когато се прибра при нас стринка и ни сгълча, сгушихме се мълчешката. Вероятно тя беше много уморена, защото скоро след като си легна и захърка. Аз бях буден, но не се помръдвах -правех се на заспал. Дълго време усещах, че не са заспали и Липо, и Стоян, които лежаха до мене.

Кандилото в къта мъждукаше трепетливо, отхвърляше сянка по дъсчения таван и изпълваше стаята с тайнственост.

Срещу очите ми беше прозорецът. Вън беше нощ, зловещо мълчалива и мрачна. От време на време се чуваше как пукаше покривът от студ, сякаш някой дебнеше. Как можех да заспя? Бях под внушението на приказката за чудото, което тая нощ се върши. Какви не желания се пробуждаха в душата ми, увличаха ме в странен мир.

Само да се отвореше небето, да светнеше, а аз вярвах, че ще успея да изкажа своето желание.Пари? Не, аз нямаше да искам като оня човек някога шиник жълтици. Защо ми са пари? Ще почнат да ми завиждат и близки, и чужди, ще бъда подозрителен към всекиго, ще трябва да се пазя. Не, богатството не е щастие.

Да станех цар? Ще бъда силен, всеки ще ми се покорява; каквото искам, ще го имам. Но ще бъдат ли доволни поданиците ми, ще облекча ли техните страдания? Властта не е щастие.

Веднъж видях един странник, попаднал кой знае от коя земя. Той имаше една малка, но чудна свирка, която издаваше небесни звукове. Когато той свиреше, аз усещах, че някакви крила ме подемаха и на душата ми беше леко и светло. Да имах ей такава свирка, па да тръгнех по света да свиря и да услаждам людските души с най-чистата радост!

И захласнат, аз наистина чувах в себе си странните звукове на тая вълшебна свирка, те ме люлееха в някакво блаженство.

Кой знае кога съм заспал, но съм спал сладко, дълбоко и силно, защото когато отворих очи, зимното слънце беше проникнало през прозореца и чувах гласа на свещеника, който идеше да ръси вкъщи. Великото водосвещение беше извършено.
----------------------------------------------
Тодор Г. ВЛАЙКОВ

Пуснато на: Пет Яну 02, 2009 8:18 pm Заглавие :

Коледна нощ

пиеска
(Сред гората. Елха, отрупана в сняг, блести. Около елхата са наредени: Еленът, Вълкът, Белката и други Животни. Една пътека се вие из гората.)

Еленът: Братко Вълчо, защо не дойдеш по-близо до елхата? Тази нощ не ме е страх от тебе. В очите ти грее добрина. Нали сам дойде при нас, Вълчо?

Белката: Наистина, приятели, той днес ме срещна в гората и ме спаси от едно премеждие. Аз толкова съм му благодарна!

Вълкът: Навярно днешният ден е свят. Когато видях всички ви около елхата, като ваш горски брат дойдох да ви се порадвам. Вижте, като че цялата гора празнува, такова чудно събитие не помня да е ставало друг път през годината.

Сребърната птичка: Защо се чудите? Рано тази сутрин кацнах на върха на тази елха и песента ми затрептя като радост Божия. Вие всички дойдохте с мир и обич и ето, сега всички сме братя.

Вълкът: Как сладко говориш, малка птичко! Не знам дали хор от небесни звънчета не залива гората. Сам Господ е слязъл днес да благослови всички - и нас, и хората, които друг път ни гонят из хралупи, леглища и гнезда.

Еленът: Братчета мои, вижте, и звездите стават все по-големи и по-ясни. Небето се превръща в светлина и блясък, а с него заедно и гората. Ето я пътеката, тя сякаш стига чак до небето. Вижте, някой се задава по нея, иде към нас с тиха песен.

(В това време едно окъсано момче се задава и стига до елхата.)

Момчето: Добър вечер, мои горски братя. Ето ме, дойдох и аз при вас. Аз нямам майка, нямам и баща- сирак съм. Приемете ме между вас. Стоплете сърцето ми. Тази нощ е свята и никоя земна твар не трябва да бъде сама. Другарчета, не се страхувайте от мен. Тръгнах да диря радост - ето ме между вас. Вълчо, колко си добър! Виж, снежинките зачестиха, падат и не се топят, греят като малки слънца. Нали тази вечер е Бъдни вечер! Нали тази нощ ще се роди младият Бог!

Вълкът: Младият Бог! Затова очите на всички се превърнаха на звезди от радост, а най-чудната от всички звезди още малко и ще изгрее на небето. Ще затрепти, ще запее и ще извести на всички, че се е родил Божият Син.

Момчето: Наистина, Вълчо, след малко заедно със снежинките ще слязат от небето и ангелчета, ще дойдат при нас и ще ни помогнат да накичим елхата с Божи дарове. Тогава една песен ще екне по земята

- песента на Господнята любов.

Еленът: А ти знаеш ли тази чудна песен?

Момчето: Знам я. С нея се ражда всеки. Тази нощ ще си я припомним. Първо ще изгрее чудната голяма звезда, която ще възвести за раждането на младия Бог, сетне елхата, около която сме се събрали, ще порасте и стигне до небето; по нея, като по стълба, ще слизат ангели и с песни ще известят на света благата вест, че Бог се е родил; после ще чуем и камбаните от близкото село, ще чуем и коледарите да пеят. Ще трепне гласът и на нашата сребърна птичка, ще запее всичко. А на всяко зелено клонче на елхата ще грее като звездица по една свещица.

Белката: А къде ще се роди младият Бог?

Момчето: Тук, на земята. Между нас. Нека Му оплетем люлка от зелен бор и да Му приготвим легло от сребърни пера. Аз ще скъсам ризката си да Го повия. Искате ли?

Всички животни (в хор): Искаме, искаме! Гората ще ни помогне, тя ще разтвори зимните си врати и там ще намерим злато и сребро да оплетем малка люлка.

(Животните се пръскат из гората. Сирачето остава само.)

Момчето: Боже мили, благодаря Ти, че тази свята нощ ме доведе тук - между Вълка и Елена. Колко кротки и добри сърца имат те! Нали и тяхната радост е дошла от небето. Нали и те знаят една песен -Твойта песен. Затова ми е хубаво при тях.

След малко Животните се завръщат и всяко от тях носи клонка от бор. Момчето прибира клонките, прави люлка и пее:

"Божа майка люлка прави във горица люлякова, на две пръчки люлякови да си люля млада Бога, Ой, Коледо, мой Коледо!"

Йордан СТУБЕЛ
------------------------------------------------
pravoslavno-hristianche.hit.bg

Пуснато на: Пет Яну 02, 2009 8:24 pm Заглавие :

Коледни обичаи

След слънчевото лято и кротките есенни дни, през което време нашият народ прекарва в тежък и благословен труд на полето, настъпва студената бяла зима и полският работник се прибира в къщата си да си почине. Идват тогава свети дни.

Но най-светите от всички зимни дни са дните, през които се празнува рождението на нашия Господ Иисус Христос. Тоя светъл празник се нарича освен Рождество Христово и Коледа.

През нито един друг празник не се пеят толкоз много песни, не се разказват толкоз много приказки и не се изказват толкоз много благословии, както през празника Рождество Христово! Нито един друг празник не е свързан с толкоз много обичаи, веселие и шеги, както празникът Рождество Христово!

За светите рождествени празници се почистват и измазват къщите, а ония от момците, които са надарени от Бога с хубав глас, се събират на групи и учат песните и благословиите, с които ще споходят всеки дом по празниците.

На Бъдни вечер, срещу Рождество Христово, всяка домакиня слага върху покривката на софрата голям хляб със забодена в него запалена свещ, гозба и по шепа от всички ония плодове и зеленчуци, които семейството произвежда.

Кадят всичко това с ралника (палешника), смирено се кръстят и изказват благословии, с които благодарят на Бога за всички добрини, които им е пратил досега и Го молят да им дава и занапред живот и здраве, за да се събират все така на веселия; да им даде по Гергьовден зелени ниви и шарени агънца, по Петровден - пиленца, по Света Богородица - тежки пити с мед, теленца и т. н.

След това домакинът и домакините вдигат високо хляба и го разчупват, като благославят да стане през лятото толкова високо житото.

Тая вечер се запалва голям огън, който цяла нощ гори, та както овчарите из светото Евангелие по огъня на звездите са открили пещерата, в която се родил нашият Господ Иисус Христос, така и коледарите по огъня на бъдника (дървото, което гори тая нощ) да намерят всеки дом и да го споходят с песни и благословии.

С тези песни и благословии те молят Бога да даде на домакина момче като златен пръстен, власати и агнати овци, златогриви и бързоноги коне, шарени агънца, млечни крави, ройни пчели, мед и масло, сребро и злато и т. н. А когато напуснат дома, коледарите благославят: „Като излезем ние, Господ да влезе!"
----------------------------
pravoslavno-hristianche.hit.bg

Пуснато на: Пет Яну 02, 2009 8:33 pm Заглавие :

ПО КОЛЕДА
(Из „Преживяното")

... Ето го най-после и Бъдния вечер. В собата кака е раздигнала и разтребила всичко, както бе за службата. Мама пак се е разтегнала из къщи. Мен ме не сдържа на едно място: сега съм при кака, помагам й да постила шарените черги, па току ще изскоча в къщи да видя какво прави мама. Тя вече е приготвила много нещо и от захлупените менчета, тенджури и гърнета около огнището се носи миризма на хубави гозби...

Тато се прибира тая вечер по-рано. Той е важен, както винаги, но в същото време и благоразположен. Изправя се, според своя навик, с гръб към пещта. Тя е много топла. Че сега мама, както никога, повторно я е запалила. И видях, турна вътре един голям кютюк -бъдник било това. Ще гори той цялата нощ.

Кака внася голямата паралия и слага я не до пещта, както други път, а под куностаса, дето свети добре измито кандило. Мама запринася от къщи, каквото е приготвила и каквото трябва, и заедно с кака започват да нареждат бъдни-вечерската трапеза.

Аз, сбит до байко в топлото кюше, нетърпеливо хвърлям поглед към широката паралия, която все повече се пълни и кити с различни работи.

Когато всичко е напринесено и наредено, тато бавно пристъпя, скръства крака и разполага се начело на паралията. Скоквам бързо и аз и отивам, та сядам до коляното му. От другата му страна пък тихо се намества байко. Като дотъкмява още едно-друго, и мама присяда отсреща, а до нея и кака.

В средата на паралията е сложена бяла, хубаво загладена турта. Върху нея е поставена разлата паничка с мед. До туртата в малък съд, напълнен с пепел от огнището, гори забодена восчена свещ, а до него из кандилницата се издигат струи дим от измирски тамян.

Наоколо са наредени гозбите: в един тас е джуркания боб, нарязан на квадратчета и полян отгоре с петмез, в сахан са свитите от пресол пилци с ориз - така казваме на сърмите, - в голяма паница е сипан ошав, а в друг разлат съд са сложени орехи, лешници, ябълчета и смокинки.

- Сега да се отчете молитвата! - нарежда тато. Байко се изправя. Ставам и аз, и казвам „Святий Боже". Всички се кръстим. След това байко изчита „Ядят убози". Мама взема димящата кандилница и прикадява три пъти паралията. Кади после и по всички кюшета на собата. И като се връща, туря кандилницата на скемлето под Куностаса и сяда на своето място.

Сега тя разчупва туртата и слага пред всекиго по един къс.

-За много години!-дума тато и натопва залък от туртата в мед.

-Амин, дай Боже!-викаме всички и също започваме да топим.

Много ни се вслажда топлата ченичена турта с медец! Ала таман се разяждам, неизтопили още половината от меда, мама вдига паницата.

- Тоя да остане, та да се намира през годината за лек, - И поставя в средата на паралията пак джуркания боб. Сладък е и той. И ям го с особена охота. Че тая гозба мама готви само на Бъдни вечер, та цяла година копнея за такъв джуркан боб... Като се наяждаме, мама взема и раздава всекиму от нас по един орех. - Чукни си сега твоя, да видим какъв ти е късмета. - Чуквам го. Ядките му са здрави и хубави. -Ще бъдеш здрав цяла година! - дума весело и подава ми след това една шепа ябълчета, лешници и смокинки.

Тато се кръсти и става. Ставаме всички. Кака не раздига паралията, а само я помества в кюшето, под куностаса - трябвало да седи тъй до заран, че нощеска, като се роди малкият Иисус, да има Божата Майка с какво да се покани...

Тодор Г. ВЛАЙКОВ
--------------------------------------------
pravoslavno-hristianche.hit.bg

Пуснато на: Пет Яну 02, 2009 8:45 pm Заглавие :

Откровението на една снежинка

Стоя на върха на електрическия стълб и гледам. Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене -дребничката снежинка с леденото сърчице и с белите рогчета.

Аз съм мъничка, но съм много видяла. И много, много зная.

Някога - отдавна, много отдавна - аз паднах като росна капка в една далечна страна, гдето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.

Вечерта заспах уморена. Но посред нощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше мудна звезда.

- Какво е станало? - запитах една буболечка.

- Родил се е Спасителят на човеците - рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.

Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко Дете с голи ръчички. Около главата Му веше светло. А очите Му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.

Много време бе минало от тая нощ. Много пъти ставах на пара. Падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърла на изворчетата, тичах из поточетата и реките.

Ходила бях много пъти и в морето. Това се случи на една планина. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се бяха събрали много хора. Висок Човек им говореше:„Прощавайте на ближния си!"

„Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си!"

„Обичайте се един друг като братя!"

„Обичайте враговете си!" Аз виждах отгоре само къдрите на косата Му, а ми се искаше да Го видя в лицето. Защото никога не бях чувала таквиз думи. И когато извърна челото Си към небето, аз трепнах. Той беше Детето, което видях в кошарата. По очите Го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.

Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Идеше буря. Над главата си виждах голям кръст. Отстрани стоеше страж с изваден меч. А на кръста бе разпнат Човек. Хората Го бяха разпнали.

- Защо? - попитах глинения съд.

- Защото ги учеше да се обичат.

Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата Му, аз Го видях: Той беше високият Мъж, Който поучаваше хората на планината. Очите Му бяха пълни със сълзи. Но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.

Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обикалях аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват един друг при подялба на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с кокосови орехи. Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, гдето расте лозата и пшеницата. Как се избиваха с куршуми и огън. Как палеха градовете си.

О, много страшни неща съм видяла аз! И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се ненавиждат.

Да имах гърло на планинска буря, щях да им викна, та да потреперат:

- Послушайте Човека със сините очи!

-------------------------------------------------------------------
Асен РАЗЦВЕТНИКОВ

Пуснато на: Съб Яну 03, 2009 10:48 pm Заглавие :

И една тъжна приказка

СНЕЖАНКА ДЕЙСТВИТЕЛНО Е СЪЩЕСТВУВАЛА

Красивата принцеса Снежанка, спасена от седемте джуджета и спечелила любовта на принца, не е създадена само от фантазиите на Братя Грим. Тя наистина е живяла в Германия през ХVІ век. Това е младата баронеса Маргарита фон Владек. Красотата й била легендарна.
В мините, собственост на нейното семейство, работели деца. Тежките условия на труд забавяли тяхното физическо развитие. Те били облечени в груби работни дрехи и изглеждали като джуджета. Също като седемте малки същества от приказката.
Историята на Маргарита - Снежанка съвсем не е романтична легенда и няма щастлив край. Красавицата се влюбила в испанския престолонаследник, бъдещия крал Филип ІІ. Тъй като тази любов влизала в противоречие с държавната политика, момичето умира отровено само на 21 години.
Днес Снежанка се преражда и като "помощничка" на Дядо Коледа.

Пуснато на: Нед Яну 04, 2009 3:42 pm Заглавие :

Всички приказки до една съответстват на някаква истина съотнесена към времето.

Всяка една от тях прелива от дълбока мъдрост.

Ние просто трябва да се научим да съзираме истинта и мъдростта в тях! Нищо повече.

Лошото обаче е, че сме забравили какво е истина и къде точно, и в какво се крие мъдростта, защото сме забравили и нашите приказки ... Sad

Ето ви и днешната приказка ...

УМЪТ И ЩАСТИЕТО
Българска народна приказка

Едно време умът и щастието почнали да спорят. Умът казвал: "Аз съм по-добър". А щастието отговаряло: "Не ти, а аз!" Те вървели из един полски път и се препирали. Ето че щастието видяло един млад овчар, който си пасял овцете, подпрян до едно дърво, и си свирел.

- Ето на, виждаш ли този овчар? Ще го направя най-богатия на света, по-богат от всички царе на земята - казало щастието на ума.

А умът отговорил:

- Е, добре, но знай, че пак без мене за нищо не ще го бива. Ти можеш да го направиш най-богат, но аз, ако му взема и този ум, що съм му дал да пасе овце, ще отиде на бесилката.

Щастието повикало овчаря, взело го за ръка и го отвело в една близка пещера, препълнена с най-драгоценни камъни.

- Вземай си сега колкото щеш - казало щастието.

Овчарят си напълнил джобовете и торбата. След това щастието отишло с овчаря при ума.

- Ех, ти го обогати. Ха сега да видим, какво ще стане от него - казал умът и му взел този ум, който му дал да пасе овце. И си заминал.

Овчарят останал на пътя, като теле. Не се сещал за овцете. Седнал на един камък и почнал да си играе с драгоценните камъни, като малко дете. По пътя се задал един човек с двадесет коне, натоварени с много стока. Като се приближил до овчаря, що да види - безценните камъни му светнали в очите!

- Какво правиш тука, момче? Що е това?

- Играя си с тези камъни.

- Къде си ги намерил, бре, душко?

- Хе-е, там - отвърнал младият овчар.

- Хайде, заведи ме, бре пиле, да видя.

И почти насила, хванал го за ръка, тръгнали към пещерата.

- Вземи си и твоите камъни - рекъл му той.

- Защо ми са - малко ли са там?

Отишли до пещерата. Човекът, като видял купища драгоценни камъни, се слисал. Той бързо се върнал при конете си, разтоварил ги, хвърлил стоката, взел празните чували и ги напълнил с голямото богатство. Само два коня оставил за яздене - за него и за овчаря. Той си помислил: "Ако оставя овчаря на пътя, няма да видя нищо от това богатство, ами я да го взема със себе си. Ако той е такъв глупак или си е изгубил ума и само щастието му е провървяло, няма защо и аз да губя моя. Ще стана много богат".

Натоварил той конете и тръгнали. Отишли в един голям град, край едно море. Човекът взел няколко безценни камъни и ги продал за много злато. Продал и конете, купил много хубави дрехи за себе си и за овчаря, и много стока. След това отишъл на пристанището, купил една нова, хубава гемия. Наел един капитан да му командва гемията, която натоварил със скъпоценните камъни и новата стока. Когато било всичко готово - вдигнали платна. След два месеца път пристигнали в един голям царски град. Дошли търговци да купуват, но що да видят - цели товари безценни камъни. В света не се е видяло такова богатство. Попитали търговците - на кого е това богатство.

- Ей там, на оня млад господар, който си почива - казали им и посочили овчаря.

Хората не смеели да се доближат до такъв богат човек. Тогава отишли при царя и му разправили за голямото богатство, на което не могло да се намери сметка. Царят, като чул това, казал си:

- Щом е толкова богат, навярно е някой царски син. Ще ида да го видя, пък, ако се съгласи - ще го оженя за дъщеря си, та поне богатството да остане тук.

Качил се той на една златна колесница с четири коня и отишъл с голям блясък на пристанището. Младият търговец, като видял царя, побутнал овчаря да го събуди. Но той, както се вдигнал, така и останал на мястото си. Нали бил много глупав и без ум, почнал да се прозява и протяга. Царят се качил на гемията, приближил се до него и му се поклонил. Овчарят му се опулил. Царят помислил, че това го прави от големлък, защото е богат, та затова не иска да говори.

След това царят хванал за ръка овчаря, качил го на колесницата и го отвел в своите палати. Там се събрали всички първенци, които се поклонили и на двамата чак до земята. Горе го чакала царската дъщеря.

Царят рекъл на овчаря:

- Е, синко, искаш ли да се ожениш за дъщеря ми? Видиш ли колко е хубава, също слънце! Друго чедо нямам и след смъртта ми ти ще станеш цар.

- Аха, искам - отговорил овчарят.

- Добре - казал царят, взел им ръцете и ги благословил.

На утрото ги венчали по царския закон. Вечерта овчарят се скарал нещо на невестата си, ударил й една силна плесница. Тя изпискала, хванала се за зачервената си буза и избягала от него. Отърчала при татко си и със сълзи на очи му казала:

- За какъв човек ме омъжи, татко? За този див човек ли, който още от първия ден почна да ме бие? Какво съм аз - царска дъщеря ли, или някоя простакиня? Ако е така, по-добре е да се хвърля в морето и да се удавя. Нека тъй да свърша живота си, отколкото да се върна при него, за да ме бие.

Царят, като видял зачервената й буза и горчивите сълзи, веднага заповядал да хвърлят овчаря в затвора. Осъдил го на обесване.

Поръчали бесило, за да го окачат на другия ден.

Умът и щастието сега отново се срещнали. Умът казал на щастието:

- Е, приятелю, какво направи ти с твоето богатство? - Изпрати овчаря на бесило.

- Не думай, бре, приятелю. Избави го от смъртта - вече никога не ще споря с тебе - рекло щастието. - Още утре рано му дай и твоето богатство, за да го избавиш от бесилото.

- Добре, ще видиш какво ще направя аз до утре от този глупав овчар - казал умът.

Сутринта дошли стражарите при осъдения.

- Ставай - казали те, - ставай да поиграеш малко на въже.

- Кои сте вие, проклетници, които така говорите?

- Бре-ей, пък още се показва юнак. Сега ще ти дадем да разбереш кои сме, като те качим на столче и ти метнем въжето на врата.

- На това столче ще се качи вашият цар! Прах и пепел ще стане от него и от цялата ви царщина, ако само се допрете до мене!

Стражите се изплашили от тези закани и отърчали да кажат на царя. Като чул, той скочил от страх - умът му бил сякаш взет и си помислил - как може вчерашният глупак така дръзко да се заканва?

Умът си бил свършил работата и там. Царят разказал всичко това на дъщеря си и те и двамата се разтреперали. Помислили и отишли и двамата в затвора. Когато овчарят ги видял, той така страшно ги изгледал, че им се смръзнала кръвта. Те паднали на колене и поискали прошка. Царят искал да целуне на овчаря ръката, но той не позволил и казал:

- Рекъл е Господ да прощаваме - както той прощава нашите грехове.

И той целунал стария цар. Царската дъщеря - жена му - плакала и искала да му целуне нозете, но той я вдигнал, целунал я и й казал:

- Ти за двадесет и четири часа ме хвърли в тъмницата и беше причина да ме осъдят на бесило, но аз съм добър - нека ти е простено.

Радостни сълзи бликнали в очите й.

Наново направили царска сватба. Цели седем дни се веселило царството. Понеже царят бил стар, той отстъпил престола си на своя зет, който докарал всичките безценни камъни в двореца, а с тях дошъл и търговецът, когото направил царски съветник.

Ум царува, ум робува.
-----------------

В поговорката обаче има и допълнение: "Ум царува, ум робува - ум патки пасе."

Пуснато на: Сря Юли 29, 2009 8:55 pm Заглавие :

Двамата мъдреци

Преди много години в една страна много, ама много далеч, живели двама приятели. Били умни хора и във времената ,в които живеели хората ги наричали мъдреци. Когато някой имал някакъв проблем, отивал при някой мъдрец, разказвал му неволите си и получавал съвет. Понякога хората се вслушвали в съветите, понякога ги пренебрегвали, а често и не ги разбирали, но друго си е да има някой, който мисли вместо теб.

Двамата приятели били различни хора. Живели далеч един от друг и се виждали рядко, но не се забравяли.

Единият живеел в двореца на владетеля. По цял ден се разхождал зад високите стени на палата, в чудна градина, където имало всичко от външният свят. Имало планини и полета, имало реки, езера и морета. Всяко дърво и цвете, всеки камък бил на специално подбраното за него място. Властвали хармония и красота. Мъдрецът съзерцавал красотата на малкия свят и се опитвал да вникне във всяко нещо, което виждал. Четял и книгите на много други хора живели преди него и записвал впечатленията и мислите си на снежнобели листа със специално златно мастило , оставащо непроменено за вечни времена. Пишел за всичко. Пишел за жаждата без да я е усетил. Пишел за страданието, без да го е преживял. Красиви думи наредени в красиви книги с корици от злато.

Понякога го извиквали в двореца и владетелят го питал за съвет. Винаги имал готов отговор. Бил вече записан от него или от хората живели преди него. Давал съвети и решавал съдбите на хора и светове и се гордеел с това.

Другият мъдрец живял в едно селце високо в планините, на края на страната. Всеки ден ставал в зори и изкарвал хляба с ръцете си. Сам изградил своят дом и животът му бил вечна борба с несгодите.

Вечер след тежък ден сядал сред хората, около огнището и слушал думите им. Ако някой го попитал за съвет му разказвал някоя история чута край огъня или преживяна лично. Помагал на човека да види желанията и мислите си. Не му посочвал пътя, а само посоката. Не решавал съдби и не осъждал никого. Не записвал нищо, но хората предавали думите му и понякога ги мислили за свои. Толкова обикновени били.

Веднъж годишно мъдрецът на владетеля отивал на гости на своят приятел. Качвал се в носилката със затворени прозорци и спуснати пердета и тръгвал на път. Не гледал през прозореца. Всичко, наоколо било записано вече в книгите, които бил прочел. Всеки завой и всяко дърво, всяка река и всеки град. Нямало да види нищо ново.

След седмица пристигал в малкото селце. Прегръщал приятеля си и започвали да говорят. Говори ли за живота и смъртта, за любовта и омразата, за небето и земята, за всичко което виждали и било невидимо.

Харесвал придворният мъдрец мислите на приятеля си. Някои били близки до неговите, други се различавали, но описвали нещата от друг ъгъл.

Само едно не разбирал. Защо не били записани за да останат за вечни вречена. Хората, които ги помнели били нетраен материал.

Веднъж, когато се връщал към своя дом решил да запише чутото в този далечен край, но точно тогава един от носачите на носилката се спънал. Мастилото се разляло и заляло белите листа.

Думите останали незаписани.

След няколко години от далечни страни дошли конници. Унищожавали всичко по пътят си. Разрушили палатите, градовете и селата. Изгорили книгите, ограбили златото, а хората избили или пръснали по цялата земя. Опустяла далечната страна. Никой вече не си спомнял нито за владетелите, нито двамата мъдреци. Само хората пръснати по цялата земя повтаряли историите, които били запомнили край огньовете. Не помнили, кой ги е казал, но предавали думите. Думите не показвали пътя, а само посоката. Всеки имал избор да ги следва, допълва или отрича. Понякога ги записвали и тъй като не знаели автора ги наричали приказки, легенди, митове, поговорки.

Вече били на всички хора.

Владимир Иванов-krizt, statiite.com