Божествеността или игра на криеница със самия себе си

Дори когато ти се случвало реално да пребиваваш в сборната точка на Висшето АЗ, да изпитваш Божественото преживяване и после пак да се върнеш към обичайното състояние на съзнанието, все пак не можеш да твърдиш, че си Божество, а не обикновен човек. Духовните преживявания не дават бонуси и гаранции, напротив – имат още по-високи изисквания към търсача на истината.

Сега на Земята се появиха толкова „богове и богини”, особено на езотеричните сайтове, че не можеш да се начудиш. А само до преди десетина години, всички търсачи си бяха обикновени хора, търсещи знанията, стараещи се чрез практиката, някак си да трансформират съзнанието си. Сега е достатъчно да четеш ежеседмичните послания на чанълърите, които те убеждават, колко си светъл и божествен. Точно това ми е интересно – могат ли реалните знания да се изсипват от рога на изобилието, още повече по разписание? Може би все пак това е поредната уловка на определени сили, опитващи се да впримчат човека в поредния сладък сън на неведението?

Трудно е, вглеждайки се в огледалото на истината, честно да се признаем такива, каквито сме, защото уж постъпваме като божествени същества – не се гневим, не ревнуваме, не мързелуваме, не осъждаме, не се дразним и още много други неща, които не се вписват в божествените постулати. И ако всички тези негативни качества ги има в теб, тогава, за какво божествено съзнание можем да говорим. Значи ти си обикновен човек от социума, въпреки, че чувството ти за собствена значимост ти казва, че си духовен. Човешкото его е хитро и коварно създание. То светкавично се адаптира към всяка ситуация.

Имаме мода на боговете – значи и вие сте богове. Егото бързо създава изкуствена фасада във формата на „божествена” усмивка, като завладява вниманието на човека с пламенни, духовни речи. Човекът влиза в илюзията за духовен напредък и при първия сблъсък на божествената му същност с реалността на тялото, в него изобщо не се проявява божеството, а примитивната механизирана реакция. Дори нещо повече – при някои така се взривява чувството за собствена значимост, че ако накърните тяхната божественост, ще разбереш, че изобщо не са въплътени богове, а истински демони.

Човекът, който се смята за божество, не би трябвало да се въргаля в мръсното си бельо и само да го пере и подсушава. Затова и се навъдиха много езотерици, които водят двоен начин на живот, без сами да подозират това.

Като цяло, повечето вече състояли се „богове”, живеят съгласно програмата на матрицата, подобно на останалото човечество, но на срещите и дискусиите си с търсещите хора, изграждат „божествената” фасада, като ловко прехвърлят вниманието към възвишения ум, като че ли и те са това, за което говорят. И както ми изглежда, повечето не осъзнават, че целият им духовен път е във виртуалната реалност на езотеричния ум. Обладаният от чара на възвишения ум човек, който плува в езотерични приказки, вече не чувства реалността на тялото.

Това прилича на някои „културни” хора, които живеят в къщи с порутени стени и изкъртени врати. Защото, видите ли, те са над тези неща. Така и боговете от езотериката, не искат да видят нискочестотните си емоционални реакции и постъпки, като се крият зад постулатите на духовните ценности. И колкото повече човек пропагандира любовта към ближния, толкова по-видна е пропастта между думите и реалните чувства и постъпки.

Духовният растеж не започва, когато възпитаваш в себе си Бога.

Интересно, как може да се превърнеш в нещо, за което си нямаш и понятие. Друго е, когато виждаш, че не си съвършен, и че си в блатото на човешките страсти и се стремиш със всички сили да премахнеш нискочестотните енергии в себе си, които ти пречат да дишаш свободно.

Затова всички наши визуализации и афирмации на светлината и любовта, приличат повече на козметика, а не на дълбока трансформация. Както не можеш да скриеш зад дебел пласт крем застаряващото лице, така няма да скриеш и безчувствеността си, чрез красивите думи за любов и божественост.

Разбира се, в нас има и хармония, и любов, и същата тази божественост. Но тези качества са в плен на чувството за собствена значимост – внедрения в нас разузнавач на матрицата. Чувството за собствена важност не ни дава да разберем, че принципно сме примитивни в ежедневните си постъпки и мисли, а също и при проявата на емоциите си. Жените имат едни програмирани реакции, а мъжете – други. Осъзнаването на това е първата стъпка към изхода от примитивното съществуване като биологична машина, към богоподобното същество.

Някои търсещи си мислят, че след като са прочели много езотерични книги и са влизали в различни форуми и дори реално са преживяли някакво раздвижване на съзнанието, то са се освободили от механичността на съществуването. Но ако се погледнат в огледалото на истината, може и да открият, че всъщност са попаднали на още по-голяма уловка на ума. Приспани от духовното си сияние не осъзнават, че нищо в тях не се е променило освен погълнатата порция информация. Нещо повече – заради лъжливото си самовъзприемане като духовно същество, човек лесно може да стане раздразнителен и нетърпящ, когато му посочват несъвършенствата.

Струва ни се, че мнозина са познали и вече почувствали в себе си шепота на Духа, но при банални житейски спречквания, бързо се дразним заради несъответствието на обкръжаващата ни среда с илюзията ни за божественост. Защо се случва така? Мисля, че вследствие от това, че вниманието ни витае в божествените светове, докато тялото ни получава ударите от живота. Реалността ни напомня за забравената от нас природна част. Досадата възниква естествено, заради несъответствието между очаквано и действително.

Следователно, ние се възприемаме не каквито сме, а измислени, изрисувани с „точните” бои. И когато реалността руши лъжливата ни личност, изпитваме болка и раздразнение, защото ни се налага да се видим такива, каквито сме.

Веднъж, когато пребивавах в състоянието на божественост, изпитах минутно раздразнение заради това, че малкият ми син ме дръпна за ръкава, за да ми покаже счупената си играчка. „Аз такива неща преживявам, а той тук с някакви си банални неща ме прекъсва”, но за няколко секунди детето ме научи на трезвост.

След години разбрах, че когато се приемаш такъв, какъвто си, тогава няма какво да защитаваш в себе си от външната реалност. Ако защитаваме нещо в себе си, значи се опасяваме да не загубим лъжливата си представа за себе си, като си мислим, че реалността и ние – това са две различни субстанции. По-скоро се страхуваме от самите себе си, като се крием зад духовни стени.

Когато сме искрени и естествени в проявлението си, то няма определена граница между вътрешната и външната реалност. Няма защо да се защитаваме и да оправдаваме себе си, защото светът – това сме ние, а ние – това е светът. И това разбиране дава истинската свобода от самия себе си – измисления и лъжливия, защото няма да ни се налага да се борим със съвестта си.

Някога ревностно се защитавах като доказвах правотата си, особено в бита. На всички обвинения по мой адрес давах подобаващи аргументи. И какво? Освен до караници и отчуждение, това не доведе до нищо. След това, когато най-накрая разбрах, че всичко, за което ме упрекват близките, си е по-скоро така – все пак не съм бог, за да съм съвършен. След това простичко осъзнаване се изхитрих – към онзи момент стратегията ми повече приличаше на игра. Започнах бързо да се съгласявам, когато ме ругаят и обвиняват в нещо – „Да, несъвършен съм, всички пороци на света са в мен”.

Като правило се получаваше така, че събеседникът ми трудно можеше да ме извади от равновесие, защото не се защитавах и не нападах и така всички възникващи конфликти угасваха бързо. След това дойде времето, когато чувството за собствена значимост спря да се основава на лъжливото възприемане на себе си. И, о, чудо! Все по-рядко се появяваха конфликти с близките ми в живота. Когато се виждаме като на рентген, то няма и какво да защитаваме, поради което не губим напразно енергии за поддържането на илюзията си относно себе си. А така получаваме повече сили за реален растеж.

Сега, след многото години опит, осъзнах, че се уча на най-главното – да приемам себе си такъв, какъвто съм, а не да се крия зад удобната за това фасада на духовността.

Умните хора казват – заобичай себе си и ще обичаш целия свят или той ще те заобича. Мисля, че да обичаш себе си е отново от областта на божествената приказка, която в реалността ни може да се проявява само за миг. А после? От любовта до омразата стъпката е една?

По-скоро трябва да се научим да се приемаме и тъмната си страна, за да не ни дразни тъмната страна в другите. Когато виждаш през себе си, виждаш и другите, защото всички сме еднакви с реакциите си в социума. И когато разбереш цялата тази механика, няма да ти се прииска да осъждаш нещо. И най-вече себе си. Когато пада стената на чувството за собствена значимост, се разрушава и границата между теб и света.

И тогава осъзнаваш с всичките си клетки, че околната реалност и ти, сте едно цяло. Да се видиш без стените на „божествеността”, е опорната точка за реален пробив в съзряването. Ако човек не осъзнава „затвора” си, а го приема за „райската градина”, то значи е доволен от участта си и няма да възникне в него стремеж да промени нещо в живота си. Можеш да си седиш на четирите каменни стени и да си представяш, че живееш в дворец от нефрит. Но може и да съзреш затвора си и да предприемеш нещо реално, за да се освободиш – примерно да прережеш решетките или изкопаеш ров.

Съратниците на Одисей са си мислели, че са в рая на остров Калипсо, когато реално те отдавна са се превърнали в свини.

Когато си на най-ниската точка на трезвеност спрямо себе си и виждаш всички слоеве фалшиви образи, то започваш да отделяш слоевете един по един, дори имащите се за божествени, докато не почувстваш, че дотолкова си олекнал, че само едно отблъскване от тази базова точка и си... свободен.

Свободата не е самоцел. Тя е осъзнаване на вече изживяното и мъртво пространство, както вътре, така и извън теб и раждането на новото желание – да изхвърлиш преживения вече опит в търсенето на нови приключения.

В реалността ни, голяма част от хората пеят химни за матрицата на човешките страсти, чрез философията си и същата тази езотерика. Някои дори след смъртта си не осъзнават промяната и се опитват да се върнат във вече разлагащото се физическо тяло. За тях това е обичаен достъп до тези неща и игри, към които толкова силно са се привързали.
Божествеността в нас не възниква заради това, че се считаме за такива, тя се проявява, когато приемем низшата си земна природа.

Новакът има два пътя (това, разбира се, е образно):
Първият – да се изолира от нискочестотните енергии и култивира в себе си само божествени. Това значи да стане отшелник или да се затвори зад стени, заради култа към сияещия от красота и съвършенство светъл бог от ню-ейдж картините с изображения на възвишени владици и учители. Образите от тях, са своеобразна настройка към позитивни вибрации.

И затова са икони за новата вяра, където разбирането на човека се устремява след образите на боговете, като се откъсва от реалността на тялото. Това прилича на раздвоение на личността. Човек може да е в екстаз, заради контакта с божеството и след минута вече да се разгневи на тези, които пречат на духовното му преживяване. Човекът се мята между божеството си и низшите си потребности. И това в крайна сметка приключва с падане до низшата си природа, защото съзнанието е инертно в същността си и да се пада е винаги по-лесно, отколкото да се издига към върховете на божествеността.

Този период прилича на триъгълник или пирамида, когато върхът на пирамидата привлича с блясъка си и човек се изкачва нагоре, за да го достигне и засияе като светлоносно божество. Този възход към върховете на божествеността продължава дотогава, докато човек не разбере, че от върха на триъгълника има само един път и той е падането надолу.
Вторият път прилича повече на кръг или сфера.

Човекът от втория път напомня на дзен монах, който върви незнайно откъде и за къде. Походката му е лека, защото не носи товара на миналото и не се стреми към бъдещето. Той също и не се страхува да падне, защото е приел себе си, какъвто е – с разчорлени на вятъра коси, с обгоряно от слънцето лице и износени с времето дрехи. Него вече не го блазни божествеността. Той отдавна я е убил в себе си, както и обожавания някога Буда. Затова за него вече няма горе и долу, всичко е единно. Странник на пътя с прашни нозе.
Човек на този стадий черпи сили за живот от средата на окръжността си, затова той не оцелява, за да живее. Той е нула, празнина, а празнината не може да преживява – може само да съпреживява с всичко съществуващо.

Може да се каже, че това са двете крайни точки на пътя. Отначало човек влиза в гората на познанието и в края на краищата разбира, че знанието е нещо непостоянно и капризно. След това, след падането към основата на пирамидата от знания, човек сяда на плота на просветлението и без водачеството на ума плува в океана на Духа, незнайно накъде, доверил се на стихиите на Духа.

Автор: Алекс Винголдц
Превод: Анита
Източник: yosif.net