Чудото, което лекува – ПРОШКАТА

Колко красиво явление в света на емоциите и чувствата е прошката. Точно като чудо се случва на прилив, мигновено, тихо, от само себе си.
Прощавайки, отхвърляме омразата към другия, прощавайки освобождаваме себе си от тежестта на грешката, признаваме грешката и поемаме урока от нея. В ума и душата ни настава покой. Прошката представлява нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата, от извора на божественото във всички ни. Прошката е проява на Божественото като акт и това е хубаво да се осъзнае.
Тя е необходима стъпка, за да бъдем в здраве и хармония със себе си и другите, защото нищо не обърква повече живота, нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения.

Омразата като реакция се гради от гнева като емоция.
Угризенията на свой ред – от вината.
Взаимните обвинения – от враждебността.

Задържани в ума и сърцето, тези емоции блокират живота, блокират личностния ни потенциал, запечатват ни като в опаковка и не можем да се проявим като себе си, като най-доброто, което можем да бъдем, което по естество сме. Пресушават живота и го лишават от радост и мир.
Не си мислете, че няма нещо, което не може да бъде простено. ЗАЩОТО НЕ Е ТАКА. Всичко, което е мръднало от рамките на приемливото и нормалното е имало ЗАЩО да се случи. Всичко е с цел като събитие да се случи, за да даде необходимия урок на хората, които се нуждаят. Които са порасли за нещо. Да дадеш прошка според мен е да осъзнаваш смисъла на случващото се като необходим процес, необхидмо звено, стъпало по стълбицата на еволюцията на всеки един. Грешката не е неуспех, не е срам, не е пагуба, обричане. Тя, грешката, разбрана като такава, е като че ли „събуждащата сила”, смазочния материал на колелото на собствения ни живот. ГРЕШИМ, за да се научим на нещо. И това би било прекрасно да се разбере от всички.

Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно. Това става с лекота и мъдрост, когато си осъзнал първопричината на случващите се събития около теб. Че всичко е проявление на модели на мислене, на чувства – правилно или неправилно насочени. Всичко в живота е проекция на нас самите. Каквото отвътре – това и отвън. Ако нещо се прояви, което не ни харесва отвътре, нека си помислим какво не го е породило от вътре, от нас самите. Какво вътре в нас не е наред.

Когато в един плод има червейче – той е бил вкусен, сочен, здрав и червейчето се е появило в него. Отвън плода все още изглежда здрав, дори и с червейче вътре. Но рано или късно то излиза от ябълката, излиза на повърхността. НО това не означава, че ябълката е лоша. А напротив – не случайно хубавите ябълки, естествените, чистите природно, имат червейчета и можем да се доверим, че са натурални. Това, че е имало червейче, означава, че първоначално плода е бил хубав, естествен.

Същото е и с нас, и емоциите ни, телата ни.
Ако в нас се появи някакво „емоционално червейче”, то не значи, че ние сме за изхвърляне и никога не можем да бъдем в хармония със себе си. А напротив – появилото се на повърхността като проблем /излезлият образно казано червей от ябълката/ - е симптом, знак да осъзнаем, че някъде бъркаме и да се променим, да се поучим, да поемем по правилния път, да се коригираме, да оздравеем. А това е съпътствано неминуемо с прошката като акт на душата.

Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират.
Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта. И дава лекота, спокойствие, чистота и сякаш си се преродил – наново, божествено, добър.

Прошката сама по себе си е двустранно тълкувана. Според мен ние, прощавайки на другия, не само, че му даваме шанса той да се примени и да бъде по-доброто, на което е способен, да прерастне в още по-осъзнато същество, но и за да си дарим на себе си свободата от гнева и болката, които евентуално са успяли да ни превземат.

Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата.
Изцелението настъпва като по чудо. Защото Е ЧУДО.

Не мразете – простете, дори и от лична гледна точка! Защото, последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило - изключително тежки.
Омразата изключва съвършеното здраве, омразата е гибел за него. Изберете ли не-прошката, изберете ли омразата, то животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление/дори и проектирано като съжаление към някой от околните/.

Много често се случват такива събития, които ни провокират нас самите. И защо ли – за да докажем някоя част от нас, която е била забравена някъде дълбоко, изолирана. Понякога става така, че се налга да простим неща, които нагледно изглеждат много далечни за нас самите като действия. Действието е чуждо и нараняващо да речем. Обвързано с най-близките ни хора. Но нека помислим. Ние с нашите мисли и действия, ние, с нашето подсъзнание, сме предизвикали това „емоционално червейче” да се роди в ябълката на нашите взаимоотношения, да яде там, да гризе и да излезе наяве като действие у другия, околния, близкия – да речем партньор, приятел. Та всъщност излиза, че прошката, която другия иска от нас, би моглад а се види като прошка, която трябва да дадем не само на него, като сбъркалия, грешния, но и на себе си – като участник /невидимо е, но ние сме участници, защото винаги сме свързани – за да има обща ябълка, общи взаимоотношения, то има две страни, които са работили за тези взаимоотношения и има грешки и на двете страни, макар незабележими от нас, наранените да речем, от които се изисква прошката/. Ние с мислите, действията и чувствата си в дадено взаимоотношение, раждаме случчващото се с нас и другия. По същия начин и неговите мисли действат като сила. По абсолютната аналогия на нашите мисли.

Отказът от прошка най-вече се дължи на страха какво могат или не могат да ни направят другите. И погрешно избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни и защитени. Т.е. отказът от прошка е фасадна проява на самозащита.
Омразата - най-унищожаващото, прояждащо душите ни, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката и любовта към себе си и другия.

Прошката изисква да се вгледаме надълбоко в нещата, да преразгледаме мотивите си, принципите си, разбиранията си. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно. Да преглътнеш „Аз-а” си. А всъщност Аз няма. Всички сме една проява. Нещо не функционира ли добре у единия, излиза наяве – но може да е провокирано от другия. Именно защото сме едно, една душа всички.
Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностните си разбирания. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина.
Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.
Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.

Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Действа навсякъде еднакво.

Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.
Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит.
Ето какво прочетох в един от материалите за оцелявания и самоизлекувания:

„Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички - и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: "Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата."
Първата ми реакция беше: "Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем." Грешах.

На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание.

Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.

Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите.

След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си.

Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: "Трябва да простиш." Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.

Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към човека, на когото искаш да простиш - все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.

В леглото, в което умирах, написах на лист:
Име:
Премахни:
Утвърди:

И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: "Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен." Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че вината всъщност е била моя.

После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването.

Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: "Боже, вземи това, не мога повече."
Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без да очаквам облекчение.
Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им.

Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И предлагах моята прошка с голяма искреност.
В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен.
Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт.

Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за прошката.” – Грег Андерсън

Освободете се чрез прошката! Дайте си свободата, която заслужавате!

"Природата и аз"

Пуснато на: Вто Авг 25, 2009 8:43 pm Заглавие :

Необходимо е да пожелаем да се освободим от миналото си и да простим на всички, включително и на себе си. Може ви няма да знаем как да го направим, а може и да не желаем, но самият факт, че казваме, че сме склонни да простим, поставя началото на лечебния процес. Наложително за оздравяването ни е „ние" да се освободим от миналото и да простим на всички.

„Прощавам ти за това, че не си бил такъв, какъвто аз съм искал да бъдеш. Прощавам ти и те освобождавам."
Това утвърждение освобождава нас самите.
Всички болести идват от нежеланието ни да простим
Когато сме болни, налага се да потърсим в сърцето си кому трябва да простим.

В „Курс по чудеса" се казва: „Всички болести идват от нежеланието ни да простим" и „Когато сме болни, трябва да се огледаме и да разберем кому трябва да простим."
Към това бих прибавила, че човекът, на когото ви се струва най-трудно да простите, е точно този, от когото НАЙ-ВЕЧЕ ТРЯБВА ДА СЕ ОСВОБОДИТЕ. Прощаване означава освобождаване, отказване. Това не значи да гледате леко на нещата. Просто се освободете от цялата ситуация. Няма нужда да се учим КАК да прощаваме. Трябва просто да СМЕ СКЛОННИ да простим. Вселената ще се погрижи за начина. Толкова добре разбираме своята болка. Но за повечето от нас е много трудно да проумеем, че и ТЕ, които и да са, на които трябва най-вече да простим, също са изпитвали болка. Необходимо е да осъзнаем, че те са правили най-доброто, на което са били способни, с разбиранията, съзнанието и знанията, които са притежавали в този момент.

Когато хората дойдат при мен с някакъв проблем, без значение какъв е той - лошо здраве, липса на пари, незадоволителни взаимоотношения с другите или изчезнали творчески способности. - работата ми с тях засяга само едно - ОБИЧТА КЪМ СЕБЕ СИ.
Намирам, че когато наистина се обичаме, когато ПРИЕМАМЕ И ОДОБРЯВАМЕ СЕБЕ СИ ТОЧНО ТАКИВА, КАКВИТО СМЕ, тогава всичко в живота ни ще върви. Все едно че сме заобиколени от малки чудеса. Здравето ни се подобрява, привличаме пари към себе си, отношенията ни с другите хора стават по-задоволителни и започваме да се изявяваме творчески. Всичко това, изглежда, става без никакви усилия от наша страна.

Любовта и одобрението към себе си, създаването на едно пространство на безопасност, доверието, чувството, че заслужаваме, и благосклонността ще организират по подходящ начин ума би, ще създадат взаимоотношения на обич в живота би, ще ви ориентират към нова работа и ново, по-хубаво място, където ще живеете, ще нормализирате дори теглото ви. Хората, които обичат себе си и телата си, не злоупотребяват нито със себе си, нито с другите.
Одобрението и благосклонността по отношение на себе си в настоящия момент са най-важните ключове към положителните промени във всички области на вашия живот.
Обичта към себе си, според мен, започва с това изобщо никога да не критикувате себе си за каквото и да било. Критиката ни приковава точно към този модел, който искаме да променим. Когато разбираме себе си и проявяваме спокойствие, ние се помагаме да се освободим от него. Не забравяйте, че вече толкова много години сте критични към себе си и няма никаква полза от това. Опитайте се да се възприемете и вижте какво ще стане.

Луиз Хей - "Излекувай живота си"