Планината и гората - приказка и реалност

Планината и гората - приказка и реалност!

В нашата съвременност едно от основните начала на отношението "човек – общество – природа" се състои в аксиомата, че трудът е същност, а отдихът е "просторът на човешкото развитие". Този "простор" в най-голяма степен намира своята реализация в планините и горите, които за България и Балканския полуостров са в основата на живота.

Гората е онази реалност, която от край време е свързана с хората. От праисторически времена до наши дни хората естествено са свързали своето развитие със съществуването на гората. Човек се раждал в гората и своя живот той отмервал с живота на дърветата.

Тя им е давала подслон, поминък и храна. Дълголетието на гората, нейната красота и богатства са изградили в човека представата за нея като нещо свръхестествено и свръхземно. Той започва да обожествява нейните загадки, могъщество и красота.

Върху земите на Балканския полуостров са оставили следи различни култури – гръцка, тракийска, римска, славянска, в които природата, гората или отделни дървета са отъждествявани с различни митични същества.

Отдавна датира почитта към дъбовите гори. Там са принасяли жертви, изпълнявали са обреди, свещенодействали са жреци. В по-ново време, когато в селищата е нямало построени храмове, църковните служби се извършвали под клоните на вековни дъбове.

Учените отдавна са установили, че дъбовият жълъд е бил една от основните храни на първобитния човек. От археологически разкопки в Източна Европа и Азия се установява, че преди пет хиляди години първият и най-древен хляб е бил приготвен от дъбов жълъд. Според древните гърци, дъбът се появил най-рано от всички дървета на земята и е дал на хората основната им храна.

В Древна Гърция дъбът, който символизира мъжество, устойчивост и сила е бил посветен на бога на слънцето, науката и изкуството Аполон. Освен това, древните гърци изградили в своята митология обаятелните образи на горските нимфи – Дриади (δρυς – гр. дъб),които населявали горите и били въплащение на тяхната красота.

Дриадите са представяни като божествено красиви девойки, чието тяло завършвало с грациозна поза, наподобяваща ствола на дървото. Те живеели дълго и без да остаряват, умирали с дървото, на което принадлежали. Дриадите покровителствали онези от хората, които се грижели за гората и за отделните дървета.

Малко по-високо от Дриадите, горе в планините живеели планинските нимфи – 0реадите (όρος – гр. планина). Те били покровителки на красотата и величието на планините. Любовта към хората не им била чужда, но тежко на оня, който засегне тях или техните сестри – Дриядите и Наядите. Те го примамвали в своите приказно красиви планински владения, откъдето никога вече не се връщал.

Водни нимфи покровителствали животворните извори, бистрите потоци и реките. Дриадите, Ореадите и Наядите били дъщери на Зевс. Във веселие и безгрижие прекарвали своя живот, като непрекъснато следели отношението на хората към природата.

Нимфи, покровителки на природата имали и древните римляни. Те съпътствали човека във всичките му добри дела и го изоставяли, когато той се обявял срещу тях.

Траките приели от древните гърци нимфите като покровителки на природата, но за тях те били преди всичко олицетворение на плодородието.

За славяните горите били покровителствани от самовили, които наричали още самодиви. Представяли ги като млади красиви девойки, живеещи в горите, в планините и около реките. Грижели се за цялата красота и радост в природата. Любимото им занимание бил танца около широко разлистените дъбове, а най-предпочитаното място за почивка били младите дъбрави със среброструйни потоци.

Както мястото на танца, така и мястото за почивка не са избрани случайно. За славяните дъбът бил свещено дърво. Перун, славянският бог на гръмотевиците и мълниите, носел на главата си венец от дъбови клонки и затова наричали още дъба перуново дърво. Пред идолите на Перун горял неугасим, вечно жив огън от дъбови клони. Може би това е причината славяните да вярват, че дъбовите гори са съществували от преди сътворението на света.

Любовта на славяните към дъбовите гори е впечатляваща. Известно е , че те правели своите жертвоприношения само в стари дъбрави. Там извършвали и различни семейни и племенни обреди. Оттогава съществува и поверието да не се секат старите дъбаци, наричани берекетници, защото тежка и люта клетва ще легне на онзи, който им посегне. Берекетниците били почитани като пазители на живота.

Знае се също така, че почти всички славянски народи на пролет са чествали отделни дървета – украсявали ги с разноцветни ленти, по клоните им закачали предмети, свързани с техните най-съкровени желания.

Не само у славяните, но и у други древни народи дъбовете са почитани като свещени дървета. С венци от дъбови клонки са награждавани онези войни, които са спасявали човешки живот или са извършвали значими подвизи.

В митовете и легендите за горите на различните народи има нещо общо – обстоятелството, че в древността отношението на хората към природата е било свързано преди всичко с изключителното и жизнено важно значение, което са отдавали на дърветата, гората и планината.

Извън от митовете, за много хора гората е олицетворение на мощ и сила, твърдост, мъдрост и извор на вдъхновение. Гората – буйна и горда, тиха и шумна, крие в себе си дивата сила на природата и безкрайната щедрост на земята. "Тя е най-великото чудо на света", казва за нея с възхвала и благодарност Плиний Стари.

Още в зората на човешката култура хората са търсели между растенията и средства за лечение на болестите. В най-древната библиотека на света –Александрийската, между нейните двадесет и две хиляди керамични плочки, са открити медицински записи, в които думата медицина означава зеленина.

Българският народ от векове е хранил уважение към гората. Той я е възпявал в песните си, споменавал я в приказките си. Носи я в националното си знаме.

Но освен мит, легенда и символ, гората за балканския човек, за нас българите е действителност и такава ще остане, защото без нея не можем нито днес, нито утре, нито в бъдещето.

проф. д.т.н. Георги Пухалев
.....................................
zeleno.bg