Мъдри разкази

Съвременна семейна притча

Мъж и жена живели заедно 30 години. В деня на техния 30-годишен юбилей жената, както обикновено, изпекла питка - тя правела това всеки ден, това отдавна било традиция в семейството. На закуска, както винаги тя разрязала питката напречно и намазала с масло двете части. И както всеки ден посегнала да подаде на мъжа си горната половинка, но ръката й се спряла...

Помислила си: "В деня на нашата 30-годишнина самата аз искам да изям тази румена, препечена част от питката; за нея съм си мечтала 30 години. В края на краищата, 30 години аз бях примерна съпруга, отгледах му прекрасни синове, бях вярна и добра любовница, въртях цялото домакинство, толкова сили и здраве отдадох на семейството ни".

Вземайки това решение, тя подала на мъжа си долната част на питката, а ръката й затреперила - нали нарушавала 30-годишната традиция!

А мъжът й, поемайки питката, й казал: "Скъпа моя, днес ти ми направи неоценим подарък! 30 години не съм ял своята любима долна част на питката, защото смятах, че тя по право ти принадлежи".

-----------------------
от http://www.spiralata.net/kratko/articles.php?lng=bg&pg=872
-----------------------

Това е една история за всички онези, които са дълбоко убедени, че трябва да постъпваме с другите хора така, както искаме те да постъпват с нас. А всъщност е много по-правилно да постъпваме с тях така, както ТЕ искат да бъде постъпвано с тях. Иначе можем да изпаднем в ситуацията да направим излишна, ненужна жертва...

Пуснато на: Съб Фев 27, 2010 1:20 pm Заглавие :

Да постъпваш с другите само така, както искаш те да постъпват с теб, без да се съобразяваш с техните потребности и желания е егоистично и често индикатор за нарцисизъм (неспособност да приемеш другия като отделна личност с отделен характер и потребности).

Само че мисля, че ние тук във форума сме говорили за друго (ако изобщо визираш тези теми, Вале Wink

), а именно да НЕ причиняваш на другите това, което не искаш да ти причиняват на теб - сентенция рефлектираща осъзнатото нанасяне на вреда. Вярно, малко е ограничено, защото има неща, които биха навредили на друг човек без да ни засегнат нас. Но мисля, че просто е напаснато на егоистичния ни начин на мислене в днешно време, където много хора са свикнали да се грижат най-напред за себе си и после за останалите...

Пуснато на: Съб Фев 27, 2010 4:38 pm Заглавие :

Я... изобщо не ми е хрумнало, че написаното от мен може да се разбере и по този начин Confused

Добре че ме подсети, за да мога да поясня - ако имах забележки към нещо написано във форума, щях да си ги кажа директно. Не си падам по индиректните намеци и напомняния - подло и подмолно ми е...

Пуснато на: Съб Фев 27, 2010 9:09 pm Заглавие :

И в притчата , и в описаната от Валя ситуация може да бъдат избегнати разочарованията ако хората умеехме да разговаряме искрено и да се изслушваме.Всеки би могъл да сподели своите предпочитания и подобни конфузни ситуации нямаше да има.
Притчата е поучителна с идеята, че от криворазбрана куртоазия можеш да си останеш цял живот в заблуда за неща, които са под носа ти.
Едно от 4- те споразумения от мъдростта на толтеките гласи : Не прави предположения, а по-добре задай въпроси да си изясниш нещата докрая.

Децата били сами

Майката излязла рано сутринта и оставила децата на грижите на Марина-осемнайсетгодишно момиче,което понякога наемала за определени часове,за да се грижи за тях в замяна на няколко песос.

Откакто починал бащата,времената станали твърде трудни за семейството,жената не можела да рискува работата си,като отсъства всеки път,щом бабата се разболеела или била извън града.

Когато годеникът на Марина позвънил,за да я покани на разходка с новата си кола,тя не се двоумила дълго.Така или иначе,децата спели редовния си следобеден сън и нямало да се събудят преди пет.

Щом чула клаксона,грабнала чантата си и изключила телефона.Погрижила се да заключи вратата на детската стая и прибрала ключа в джоба си.Не искала да рискува Панчо да се събуди и да слезе по стълбите да я търси,защото в края на краищата бил само на шест години и можел да падне е да се удари по невнимание.Освен това,казала си,ако се случило нещо такова,как щяла да обясни на майката,че детето не я е намерило ?

Може би било късо съединение във включения телевизор,в някоя от лампите в хола или искра от камината;във всеки случай,когато завесите пламнали,огънят бързо стигнал до дървената стълба,водеща към спалните.

Събудила го кашлицата на бебето,предизвикана от дима,който се процеждал изпод вратата.Без да му мисли,Панчо скочил от леглото и натиснал резето,за да отвори вратата,но не успял.

Ако я бил отворил,той и няколкомесечното му братче щели да бъдат погълнати от пламъците за няколко минути.

Панчо започнал да вика Марина,но никой не отговорил на зова му за помощ.Така че се втурнал към телефона в стаята (знаел как да набира номера на майка си),но нямал сигнал.

Панчо разбрал,че трябва да измъкне братчето си оттам.Опитал се да отвори прозореца,който гледал към външния корниз,но било невъзможно за малките му ръце да освободят предпазителя,а и дори да успеел,след това щяло да се наложи да отстрани телената мрежа,която родителите му поставили за безопасност.

Когато пожарникарите приключили с гасенето на огъня,всички говорели само за едно:как това толкова малко дете успяло да счупи само с една закачалка стъклото и след това решетката ?

Как успяло да понесе бебето в раница ?

Как успяло да се придвижи по корниза и да се спусне по дървото с този товар ?

Как успяло да спаси живота си и този на братчето си ?

Възрастният началник на пожарникарите,човек мъдър и уважаван,им дал отговор:

-Малкият Панчо е бил сам…Не е имало кой да му каже,че няма да успее.

---------------------------------------------
"Приказки за размисъл", Хорхе Букай
---------------------------------------------

Не бива да се страхуваме от самотата. Не говоря за изолация и странене от другите живи същества, а за една спокойна тишина, в която чуждите гласове заглъхват и изчезват, и най-сетне можем да чуем собствения си глас. Ако все чакаме другите да ни кажат какво е правилно и не, какво трябва да правим и какво не, никога няма да осъзнаем и реализираме пълния си потенциал. Предпочитам една собствена грешка пред хиляда чужди истини, спуснати наготово и неразбрани...

Пуснато на: Сря Май 26, 2010 6:58 pm Заглавие :

Приказка за топлите пухчета

Някога, преди много години, щастливо живееха Тим и Маги заедно със своите деца Джон и Луси. За да разберете, колко щастливи са били те, трябва да знаете, как изглеждаха нещата тогава.

В онези щастливи дни всеки получаваше малка, мека пухкава Торбичка, когато се роди. Така човек можеше да си вземе от нея Топло Пухче по всяко време. Топлите Пухчета бяха много търсени и когато някой получаше Топло Пухче, това го караше да се чувства топло и леко навсякъде.
В онези дни беше много лесно да получиш Топло Пухче. Достатъчно беше някой да дойде при теб и ти каже: “Бих искал Топло Пухче” и ти веднага му даваш от своята Торбичка Пухче, голямо, колкото детска длан. Когато Пухчето поеме от светлината на деня, то се засмива и разцъфва в голямо мъхесто Топло Пухче. Поставено в ръката, на рамото или върху устните на човека до вас, то се поема от кожата му и прави човек да се чувства добре. Наоколо винаги имаше достатъчно от тях и така всеки се чувстваше добре и беше щастлив през по-голяма част от времето. За тези, които не получаваха достатъчно от тях имаше опасност да се разболеят от сбръчкаване на гръбначния стълб, дори да умрат.

Един ден лошата вещица, която правеше мехлеми и цярове за болни хора се ядоса, защото всеки беше така добре, чувстваше се така щастлив и никой не купуваше от нейните мехлеми и цярове. Вещицата беше умна и изработи много пъклен план. Една прекрасна утрин, докато Маги играеше с дъщеря си, тя се прокрадна до Тим и му прошепна в ухото: “Погледни, Тим, всички тези Пухчета, които Маги раздава на децата. Знаеш ли, че ако тя продължи да ги раздава, те ще свършат и няма да остане нито едно за теб?”

Тим се изненада. Той се обърна към вещицата и попита: “Нали не искаш да кажеш, че Топлите Пухчета в нашата Торбичка може да свършат и да не можем да си вземем винаги, когато искаме?”
Вещицата отговори: “Точно така става, когато те свършат и повече никога няма да имаш от тях”. С тези думи тя отлетя на своята метла, смеейки се и крякайки по целия път.

Тим прие тези думи много при сърце. Той започна да отбелязва всеки път, когато Маги даваше Топли Пухчета. Беше много загрижен, защото много обичаше Топлите Пухчета на Маги и не искаше да се откаже от тях. Сериозно мислеше, че тя не трябва да раздава толкова много от тях на децата и другите хора.

След това всеки път, когато видеше Маги да дава Топли Пухчета на някого, той започваше да се сърди и оплаква и понеже Маги го обичаше много, тя престана да дава Топли Пухчета на другите хора толкова често и започна да ги пази само за него.

Децата наблюдаваха това и скоро започнаха да мислят, че не е редно да се дават Топли Пухчета винаги, когато ти поискат. Те внимателно наблюдаваха родителите си и когато някой от тях даваше твърде много Топли Пухчета на другия, те ставаха ревниви, недоволстваха, дори правеха разправии.
И въпреки, че винаги имаше Топли Пухчета за тях, те започнаха да се чувстват виновни винаги, когато ги даваха на други и затова станаха стиснати и даваха все по-малко и по-малко от тях.

Преди идването на вещицата, хората се събираха на групи и никой не пресмяташе по колко Топли Пухчета даваше и получаваше. След идването на вещицата, хората започнаха да се срещат по двама и да пазят Топлите Пухчета само за тях. И ако някой не внимаваше и ги раздаваше и на други, после се тревожеше, че може да обиди някого. Така те си даваха, все по-малко и по-малко Топли Пухчета и се чувстваха, все по-зле и по-зле. Вече много хора купуваха цярове от вещицата, но не изглеждаше те да им помагат.

Хората скоро усетиха недостиг на Топли Пухчета и започнаха да страдат от липса на топлина. От това, някои хора се поболяха от сбръчкаване на гръбначния стълб, а за други тази липса се оказа смъртоносна.

Нещата се влошаваха. Лошата вещица, която наблюдаваше всичко това се обезспокои /та нали умрелите хора не могат да купуват мехлеми и цярове?/.

И тя измисли нов план. Всеки можеше да получи безплатно торбичка, много приличаща на тази с Топлите Пухчета. Но вътре в торбичката на вещицата имаше ледени бодли. Тези Студени Бодли не караха хората да се чувстват топло и леко, напротив, те се чувстваха студени и бодливи. Все пак Студените Бодли бяха нещо повече от нищо и поне спасяваха хората от сбръчкане и смърт.

Сега вече, ако някой помолеше за Топло Пухче, хората, които бяха загрижени да не се изчерпят техните запаси, отговаряха: “Не мога да ти дам Топло Пухче, но вместо това не би ли искал Студен Бодил?”

Когато двама души се разхождаха заедно, те имаха желание да си разменят Топло Пухче, но вместо това си разменяха Студени Бодли. Така, сега хората не умираха , но се чувстваха много нещастни и много студени и бодливи.

След идването на вещицата, нещата се усложниха много. Имаше все по-малко и по-малко Топли Пухчета и ако някога бяха безплатни, като въздуха, сега бяха особено скъпи.

Хората правеха всичко възможно да получат Топло Пухче. И тези, които не можеха да срещнат толкова щедър партньор, трябваше да работят много за да могат да си купят.

Някои хора ставаха “известни” и получаваха много Топли Пухчета без да дават нищо в замяна. Тогава тези хора продаваха своите Топли Пухчета на други “неизвестни”, които много се нуждаеха от тях за да чувстват, че живота си струва да се живее.

Друго, което се случи, беше, че хората можеха да получат Студени Бодли свободно и навсякъде. Те бяха бели и мъхести и много наподобяваха Топлите Пухчета. Тези Синтетични Пухчета бяха Фалшиви Топли Пухчета и причиняваха допълнителни проблеми.

Когато няколко души бяха заедно, те свободно си разменяха Фалшиви Пухчета и очакваха от това да се почувстват по-добре, но се разделяха разочаровани, тъй като се чувстваха по-зле. Хората бяха много объркани, но никога не си признаваха, че това е защото дълго време си бяха разменяли само Фалшиви Пухчета.

Ситуацията стана много угнетяваща, а всичко беше започнало с идването на вешицата, която накара хората да повярват, че един ден могат да свършат Топлите Пухчета в тяхната Торбичка.

Не след дълго, в тази нещастна страна се появи млада жена. Тя изглежда не беше чула за лошата вещица и не се безспокоеше, че нейните Топли Пухчета могат да свършат. Тя ги раздаваше свободно, дори без да я помолят. Нарекоха я Едрата Жена и не харесваха, че тя даде на децата идеята да не се безспокоят от привършване на техните Топли Пухчета. Децата я харесваха много, защото се чувстваха добре около нея и скоро започнаха да следват нейният пример - да си разменят Топли Пухчета, винаги когато поискаха.
.
Това накара възрастните да се обезспокоят. За да предпазят децата от изчерпване на запасите им от Топли Пухчета, те се обърнаха към съда.
Съдът обяви за криминално престъпление необмисленото и без лиценз даване на Топли Пухчета, но много от децата, изглежда не се интерисуваха от това решение и продължаваха да си дават Топли Пухчета винаги, когато желаят и винаги, когато им поискат. И защото това бяха много и много деца, също толкова възрастни изглеждаха готови да тръгнат по техния път.

Засега е трудно да се каже, какво ще се случи – дали законите на възрастните ще спрат спонтанността на децата?
Дали много от тях ще се присъединят към Едрата Жена и децата за да си дадат шанс да повярват отново, че ще имат винаги, толкова Топли Пухчета, колкото се нуждаят? Ще си припомнят ли дните, към които децата искат да ги върнат, когато имаше Топли Пухчета в изобилие и те се раздаваха безплатно?

Движението обхвана цялата страна и вероятно продължава и там, където вие живеете. И ако вие искате, а аз се надявам, че това е така, можете да се присъедините и свободно да поискате и давате Топли Пухчета и да се чувствате толкова обичани и здрави, колкото само вие можете.

КРАЙ

от Клод Щейнер, 1969 г.
превод: Галина Радева

Пуснато на: Пет Май 28, 2010 8:20 am Заглавие :

Понякога срещаш такива хора, че започваш да се чувстваш човек

Пуснато на: Пет Май 28, 2010 8:24 am Заглавие :

Живей както можеш, ако не можеш както искаш. Теренций

Да бъдеш или да не бъдеш е решен въпрос. Какъв да бъдеш? - ето в какво е въпросът. М. Мишин

Спри да живееш за това, което е зад ъгъла и започни да се наслаждаваш на разходката по улицата.

Животът не е поемал към нас задължение да осъществява мечтите ни. Трябва да вземем каквото ни предлага.

ЧОРБА ОТ ГРЕХОВЕТЕ НА ОТЕЦ НИКОДИМ

Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата. Нещо смирено имаше в походката на черния котарак, който замислено мина през двора и бавно се качи на чардака.

Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден. Пред нас далеко долу се разстилаше зелената равнина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха.

Отец Сисой, облегнат на пейката, бавно и спокойно местеше с хубавите си пълни ръце зърната на кехлибарената си броеница и унесено мълчеше.

През двора премина, запасан с бяла престилка и със съдове в ръка, глуховатият магер.

Отец Сисой му кимна с ръка.

- Готово ли е, готово ли е? - викна му високо и отчетливо той, извади от джебчето на кадифения си колан часовника и го погледна.

- А-а - ще бъде - отговори магерът, направи знак с ръка да имаме търпение и като не дочака друг въпрос, тръгна към магерицата.

Усмивка, сияеща от доброта, озари лицето на отец Сисой.

- Знаеш ли какво ще ядем? - обърна се към мене той.

- Пак някоя съблазън си приготвил, отче - рекох аз, като посочих с очи шишето вино, което се изстудяваше в коритото на чешмата.

Това шише, когато стоеше там, всякога предвещаваше нещо по-особено за обяд. Гювеч, някоя люта овнешка яхния, печено пиле или шишкебап.

- Не - каза отец Сисой, като положи ръце на масата. - Днес ще ядем нещо просто само по себе си, но пълно със значение. Днес ще те гостя с чорба от греховете на отец Никодим.

Погледнах го учудено и похвално за хубавата шега.

- Не се шегувам, любезни - каза отец Сисой и наведе умислено глава. - Казавм самата истина - днес ще ядем чорба от греховете на отец Никодим. Ето, година вече става, откак, царство му небесно, почива бедният там в манастирските гробища под дюлата, която сам бе садил и отгледал. Скромността му в живота спомогна скоро да се забрави името на тоя добър човек, чиято душа е живяла в страх пред бога и в стремление за райските блага, като се е бъхтала в безпокойствие.

Заварих го тук година преди смъртта му, остарял, но запазен, здрав и як. Като че ли сега виждам да минава през двора неговата едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе. Той вървеше тежко, бавно и важно като патриарх. В неговите широки кръгли очи, над които се надвесваха като лозници гъсти вежди, имаше загадъчен, странен и чуден поглед, който не отговаряше на силата, що излъчваше неговата осанка. Сутрин, когато излизаше от сянката на своята килия и спираше пред черковната врата да се прекръсти, по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина. И мене, боже, прости ме, всякога ми се струваше, че на тоя човек не подобава да се моли, защото изглеждаше по-силен от всички грехове, срещу които не трябваше да вдига пръсти, събрани за кръстене, а сключени в юмрук.

Отец Никодим живееше самотен в малката си стаичка и не пожела да общува с мене. Хранеше се сам, редовен и точен бе на всички служби, на утринните и вечерните. С любов и старания той отглеждаше цветята в градината и особено обичаше белите рози, от които тук е насадил различни видове. През хубавите майски утрини, когато тия рози нацъфтяваха и дворът сякаш се изпълваше с малки бели ангелчета, отец Никодим слизаше между тях, дълго се разхождаше, миришеше ги и откъсваше само една. Интересно бе, че тая роза всякога намираха оставена на пейката зад манастирската ограда, гдето се простира най-хубавата ливада. Днес вече знам, че тая странност не е била без значение, макар и да е забулена в тайна.

През хубавите пролетни и летни дни отец Никодим повечето време прекарваше с въдица покрай реката. Това беше неговата страст. И аз не вярвам да има по-голям ловец на пъстърва риба. Той скиташе из сенчестия дол покрай реката, провираше се из гъстака, който покрива бреговете й, катереше се по големите обли камъни, зеленясали от векове, и не знаеше умора. В такива дни той пропущаше вечернята. Но много хора са го виждали, че като чуе камбаната, оставя въдицата, изправя се и се кръсти, докато звънът заглъхне.

Отец Никодим бе дошъл в манастира още младеж, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все такъв чудак. Много пъти са му предлагали да стане игумен, но той смирено е отказвал.

Сега той почива успокоен под своята дюла, която е навела над него кичестия си храст, отрупан с млад и зелен още плод. А ние ще ядем чорба от неговите грехове.

Отец Сисой се усмихна мъдро, повдигна ръце, за да се дръпнат дългите ръкави на расото му, и продължи:

- Вчера в дъното на едно скрито долапче в килията на отец Никодим, която сега е празна, се намери едно гърне, пълно с фасул, захлупено с молитвеника на покойния. Всяко зърно поотделно бе завито в книжка.

Върху първата бяла страница на молитвеника пише...

Отец Сисой извади от пазвата си малка, със стара подвързия книга и прочете: "За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно - черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка."

Отец Сисой затвори книжката, сложи я на масата и извади от джеба си една кърпа, в която бе увито нещо. Като я разви, той изтърси от нея на масата цял куп малки смачкани книжки, които се пръснаха от въздишката му.

- Това са книжките, с които бяха обвити фасулените зърна. На всяка от тях е написан греха, който отец Никодим е сторил. Прочетох ги едно по едно и виждам, че душата на бедния монах може би се е терзала напразно и че бог милостив е приемал молитвите му с блага и добродушна усмивка. Нека прочетем някои:

"Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи" - черно зърно.

"За спомен на нейните бели рози насадих в градината три" - черно зърно.

"Върху пейката на ливадата зад манастира оставям всеки ден всеки ден по една бяла роза за тоя, който я намери. Нека й се радва една непозната душа, както се е радвала някога тя" - бяло зърно.

"Една мисъл не ми дава мира - защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?" - бяло зърно.

"Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?" - бяло зърно.

"Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те всъщност неразделни и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?" - бяло зърно.

И тъй, във всички написани книжки, пущани в гърнето, бяха отбелязани не сторени грехове, а спомени от младини, мисли, които са раждали съмнения, и съмнения, които са мъчили душата на покойния отец Никодим.

Като прочете книжките, отец Сисой ги прибра грижливо, уви ги в кърпата си, турна ги в джеба и като ме погледна въпросително, каза:

- Какво нещо е човек!

- Черно зърно - отговорих аз.

- И черно, и бяло - усмихна се отец Сисой.

В това време магерът почна да нарежда масата, защото беше вече обед, и донесе една голяма паница с димяща и ароматна чорба от фасул, която бе прошарена от бели и черни зърна.

- Ето, тая чорба е от греховете на отец Никодим. А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за бог да прости на добрия монах - каза отец Сисой и ме покани да обядваме.

Пуснато на: Пет Юни 18, 2010 11:46 pm Заглавие :

Забравих да напиша, че разказът е от "Под манастирската лоза" на Елин Пелин

Просълзи ме този разказ...но...Защо черно зърно?!

Отецът е сложил черно зърно за този си спомен, защото е позволил в него да избухне пагубната вибрация на разрушителна емоция.

Просълзи ме този разказ...но...Защо черно зърно?!

Отецът е сложил черно зърно за този си спомен, защото е позволил в него да избухне пагубната вибрация на разрушителна емоция.

Пуснато на: Нед Юни 20, 2010 2:55 pm Заглавие :

И мен ме просълзи този разказ. Човешката ни природа е толкова всеобхватна и състрадателна, че побира в себе си и черното и бялото зърно. Черното зърно символизира за мен съжалението - какво би станало, ако бях направил иначе. Съжаление за миналото, желание да сграбчим и духовната чистота, и светските наслади. И доколкото бягаме и след двете винаги ще има и черно, и бяло. Накрая всичко опира до това да направим избор - кое е по-важно - Духът или правилата на света, в който живеем. Много труден избор, защото от света не можем да избягаме и същевременно не трябва да му се даваме. Но ако Духът води тялото, заплахата от спомените, от миналото ще изчезне, ще изчезне желанието да им робуваме - дори и с бели рози - и ще остане само благодарността, че всички минали преживявания са ни направили това, което сме.

Пуснато на: Нед Юни 20, 2010 10:47 pm Заглавие :

Съжалението е една от най-пагубните емоции...така, че щом е емоция и още повече пък, и пагубна - черно зърно.

Не е нужно да бягаме от света, нужно е да си носочим вниманието центросремително в себе си и да разберем нашите вътрешни скрити при това нагласи, а не центробежно и да изолираме света от нас.

Това е равносилно на бавно самоубийство!

Живей в Цялостта на Света, приемай го, бъди част от него, но...бъди себе си.

Защото ти водиш себе си към Духът, ти осъществяваш връзката с него - никой друг.

А той, Духът, само те чака да го преоткриеш.

УСМИВКАТА

Едно малко момченце искало да срещне Бог. То знаело, че трябва да измине много път до мястото, където Бог живее. И така, то сложило в куфарчето си сандвичи и лимонада и започнало своето пътешествие.

Когато изминало едва три пресечки, момченцето видяло един възрастен човек. Той седял в парка и наблюдавал гълъбите. Момчето седнало до него и отворило куфарчето си. Тъкмо щяло да отхапе от сандвича си, когато забелязало, че възрастният мъж поглежда гладно. То предложило на човека сандвич.

Старецът приел сандвича с голяма благодарност в очите и се усмихнал на момчето. Усмивката му била толкова любезна, че момчето поискало да я види отново и предложило на мъжа лимонада.

Той отново се усмихнал на момчето. То било възхитено. И те седели в парка целия следобед, яли и се усмихвали, без да си кажат и думичка.

Когато започнало да се смрачава, момчето осъзнало, че е много уморено, и станало да си върви. Но преди да измине и няколко крачки, то се обърнало назад, изтичало до пейката и прегърнало стария човек. Той се усмихнал с най-широката си и най-мила усмивка.

Когато, малко по-късно, момчето отворило вратата на дома си, майка му била толкова учудена от грейналото от радост лицето на сина си, че го попитала: “Какво те направи толкова щастлив?” Момчето отговорило: “Обядвах с Бог.” И преди майка му да успее да каже нещо, то добавило: “И знаеш ли какво? Бог има най-красивата усмивка, която някога съм виждал.”

През това време възрастният мъж, който също сияел от радост, се върнал вкъщи. Неговият син бил смаян от мира, изобразен на лицето му, и попитал: “Татко, какво те направи толкова щастлив?” Той отговорил: “Ядох сандвичи с Бог в парка.” Преди синът да успее да каже нещо, той добавил: “И знаеш ли, Той е много по-млад, отколкото очаквах.”

Много често ние подценяваме силата на едно докосване, на една усмивката, на мила дума, изслушващо ухо, честен комплимент или най-малък жест на грижа, всички от които могат да променят един живот. Хора идват в нашия живот с причина или без, остават за сезон или за цял живот. Прегърнете всички еднакво!

-------------------------
spiralata.net