НАЧАЛО / Към уебсайта
Въпроси/Отговори Въпроси/Отговори Търсене Търсене Потребители Потребители Потребителски групи Потребителски групи
Профил Профил Влезте, за да видите съобщенията си Влезте, за да видите съобщенията си Регистрирайте се Регистрирайте се Вход Вход
В момента е: Чет Ное 28, 2024 1:58 am Вижте мненията без отговор
Легенда за мартеницата
Създайте нова темаНапишете отговор
Предишната тема Следващата тема
Автор Съобщение
СЕЛЕНА Ярослава Велесова




Регистриран на: 29 Дек 2006
Мнения: 12569
Местожителство: София
Пуснато наПуснато на: Нед Фев 28, 2010 12:33 pm
МнениеЗаглавие : Легенда за мартеницата
Отговорете с цитат

Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.



Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.

Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг.

Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.



Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг.

Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.



Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение.

Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.
======================================
az-deteto.bg

_________________
Истинският Гуру е в теб! Намери го ...
Вижте профила на потребителяИзпратете лично съобщениеИзпрати мейлаICQ Номер Върнете се в началото
СЕЛЕНА Ярослава Велесова




Регистриран на: 29 Дек 2006
Мнения: 12569
Местожителство: София
Пуснато наПуснато на: Нед Фев 28, 2010 12:58 pm
МнениеЗаглавие : 
Отговорете с цитат

А това пък е по-подробният и може би по-описателен вариант на легендата...

Към читателите: "Приятелю, Скъперницата-история е пренесла през вековете оскъдни сведения за нас-българите. Ние знаем твърде малко за прадедите ни, избрали земята, която е наша опора, наша твърдина или на езика на прабългарите: наш агъл. Опитах се от пясъка на времето да пресея една легенда.

Легендата за мартеницата! В нея използвах думи, които днес звучат като непознати. Всъщност за едни се знае, а за други се предполага, че са останали от прадядовците ни, които наричам българи, тъй като те самите са се назовавали така. Не ме съди строго!"



Случило се през лятото на 642 година.Канартикинът Баян /първородният син на хана/ повел четиримата си братя Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек на лов към устието на Дуна-река. Сестра им Хуба,която като всяка българка стояла на седлото не по-зле от братята си,пожелала да ги придружи.

Дълго яздили петимата прабългарски князе и младата княгиня. На рамото на всеки от тях нетърпеливо размахвал криле верен каргуй/сокол/ в очакване да се спусне към плячката.

Препускали хранените коне и копитата им сякаш отмервали ритъма на български танц. Верни чиготи отговаряли с живота си за първородния син на хана,братята му и за сестра им.

Когато слънцето за пети път се показало зад планината, която другите наричали Българска, а българите-Юндола, което ще рече Конска, дружината навлязла в гъстите гори на делтата на Дуна-река.

Три дни бродили братята и Хуба покрай делтата,три дни газили мочурища и се провирали през шубраци и бръшлян. На четвъртия излезли на открито. Пред тях се ширнала Дуна. Шестимата, затаили дъх, отпуснати на седлата, съзерцавали неспирния бяг на Великата река. Стояли и си спомняли песните на баби и прабаби за нея.Песни в които се разказвало за подвизите на Ирник, Бузан и Заверган....

Изведнъж пред ездачите на малко възвишение, застанал цял в бяла светлина грамаден сребърен рогач. Върху главата му сякаш било порасло заскрежено дърво. Запънал предни крака, рогачът не мърдал.

Аспарух без да сваля поглед от елена, поставил стрела на тетивата и я опънал. Бялото същество продължило да стои неподвижно.Хуба посегнала и отместила лъка на брат си и стрелата със съскане изчезнала в блатната растителност.

Еленът не се уплашил от хората, а на скокове навлязъл в реката и се понесъл към другия бряг. Там имало брод!

Хуба, без да откъсва очи от красивото животно, продължила да шепне на брат си Аспарух да не убива елена. Братята и също били вторачили очи в рогача, който като на сън се отдалечавал в реката, скок след скок, бавно, бавно, бавно. Едва когато излязъл отсреща и застанал сред гъстите борове като искрящ бисер с атлазена наметка, те се спогледали удивени.

Рогачът им заприличал на дух, който им сочел път, но накъде? Навярно това бил пътят, по който са минали татко Ирник, Бузан и Заверган. През този брод са минавали хранени коне, ако не са минавали, сега щели да минат и Баян вдигнал коня си на задни крака. Братята му се прилепили до шиите на своите коне, готови да го последват.

В този момент Хуба видяла някакъв каргуй да кръжи над тях. Сигурно носел вест от Абаба-столицата на Велика Кубратова България, която гърците наричали Фанагория.

И наистина, птицата като камък се спуснала надолу и кацнала на Баяновото рамо. Бил един от неговите хранени каргуи, от тези, които можели да намерят господаря си и вдън земя да е пропаднал. На крака му имало вързан черен конец.

Сякаш черна мълния поразила сърцата на младите ловци. Зла вест ги канела да тръгнат на път. Хранените коне се понесли към престолния град. Чиготите /конниците/ едва успявали да ги следват. Най-отзад летели каргуите.Техните крила били слаби да надмогнат обичта, която тласкала рожбите към агъла на техния стар баща.

Край одъра на Кубрат горял буен огън. По ъглите тъжно висели бойните хоругви,видяли славни победи. Кубрат топлел изстиващите си си нозе,но огънят в кръвта му бавно гаснел,въпреки че голите му пети докосвали живи въглени. Край него били насядали бойците, сражавали се в не една битка за Велика България. Редяли словата си бавно и с достолепие и всеки казвал,че както ханът-обединител реши, така ще е най-добре. Както били следвали волята му и били побеждавали враговете, така и сетната му воля щели да изпълнят.

Последен взел думата кавхан /върховен командир/ Чако. Много стар бил той и отдавна бил забравил колко тежи българската сабя, но умът му бил по-остър от нея....

От времето,когато била посадена в утробата на майката-земя семката на българите, техният ластар се влачел, разклонявал,но не умирал. Оттогава всяка пъпка, всяка издънка знаела кое да се слага най-отпред. Когато враг нападал българите, багатурите, бойците се хвърляли върху него със сабя в ръка и гинели без страх, защото зад тях били жените и децата, но не техните жени и деца,а продължителите на името българско.

До сега от устата на канаювиги /велик хан,хан на хановете /Кубрат не била излизала нито една погрешна заповед към бойците. Последната воля на хана обаче била да остави ханството и на петимата си сина. Преданията разказват,че някогашните ханове убивали всичките си синове, с изключение на един, наследникът на златната сабя.

Хан Кубрат оставял ханството и на петимата си синове, защото петима-пет пъти по-добре ще съдят и пет пъти по-силно ще бранят България. Сега ,когато студът щял да стигне до сърцето на хана, най му била мила кръвта на синовете му. Отгледал ги като малки вълчета. Кумис са лочили от шепите му. Не можел един да направи хан, а другите да прати на дръвника, или да ги прогони да се скитат по чужди земи.

Петимата синове влезли в стаята на хан Кубрат и без да погледнат никого се хвърлили ничком пред постелята на своя татко.

Ханът наредил на стражите да влязат. Боилите изтръпнали. Нима старият хан все пак е решил да се вслуша в съвета на кавхан Чако? Нима хан Кубрат ще изпълни завета на дедите си?

Със сетни сили ханът заповядал да му дадат пет копия и да ги вържат на сноп. След това тържествено попитал синовете си-Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек кой от тях се наема да счупи този сноп. Никой от петимата не помръднал. Това се харесало на канаювиги Кубрат. После кимнал на канартикина,първородния Баян да опита първи. Покорно се навел синът и сграбчил наръча. Сухото дърво на дръжките само изпукало. След него опитали и останалите. Снопът не се поддал на яките десници на нито един от тях.

Кубрат с охкане посегнал към кордата. Взел едно копие и го допрял до коляното си. Дръжката изпращяла и се счупила. След това втора, трета, четвърта, пета. Усмихнали се ханските синове.Това ли било? Не,не било само това. Баща им искал да им каже нещо друго.

Владетелят вдигнал ръка. Оставял той на своите синове своята бащина заръка. Оставял им своя народ, чиготи и багатури, копията им, хранените им коне. Заръчал ханът да владеят всичко общо и да не се делят, за да не ги пречупят враговете им. Заклел ги хан Кубрат в името на Тангра да не се делят и да не враждуват помежду си, защото името на България не бивало да бъде заличено от лицето на земята. Ако престъпели клетвата му, ханът ги проклел да станат роби и роби да раждат...

Петимата синове на хан Кубрат се изправили и навели глави във високо скръстените си ръце. Не искали никой да ги види, че плачат пред мъртвото тяло на старият им баща.

Навън писнала гайда.Тъпан забил тъжно и напрегнато. Думтенето му се понесло навред,където имало български племена,за да съобщи за смъртта на канаювиги Кубрат, създателят на Велика България. Полетяло слънцето и като тъпан задумкало,за да узнае целият свят,че е умрял голям воин и човек.



Много хора се раждат на земята, но малцина умират човеци.

Скърцали колелата на талигите. Чаткали копитата на впрегатните,ездитните и хранените коне. Неусетно гаснело дневното светило. И в прехода между деня и нощта се раждала нова мелодия и нова песен. От време на време в песента се втурвал един спомен-споменът за неотдавнашни битки с кръвожадния поробител..

Изведнъж един друг глас потопил в себе си всичко останало. Дуна-река! Хан Аспарух със своя народ стигнал до голямата река. Реката,за която бил чувал от прадядовците,с които хан Заверган обсаждал Константинопол. Реката,която още пеела песни за победите на Бузан.Реката,която скрила навремето Ирник.

Ханът отишъл до брега да се срещне очи в очи с великата Дуна-река.

Насаме!Да и припомни предишната среща. Аспарух търсел познатия брод. Услушвал се да чуе гласа на водите. Затихвал ромонът на реката. Тя искала да чуе сърцето на човека. Застанал на брега,Аспарух си спомнял...

Горяла Абаба-Кубратовата столица. Горяла Велика България. Гинел българският народ. Плачели сърцата на Кубратовите синове, защото с цялото бедствие, което ги било сполетяло,на тях им се било случило най-лошото. Хазарският хаган Ашина бил пленил сестра им Хуба. Да се сражават с нашественика означавало да осъдят на смърт родната си сестра. Да бягат-значело да я изоставят. Петимата братя наистина не знаели какво да сторят.

В деня на последната битка пред тях се появил самият хаган Ашина. Всемогъщият хаган Ашина приветствал петимата братя от рода Дуло, което ще рече Хранени, или силни коне. Родът,който се славел с това,че вдигнал на бой уногурите, кутригурите, котрагите, купибългарите, дучибългарите и чдарбългарите срещу тюрките и разпростряли по цял свят славата на Голяма България, на велика България.

Ашина искал от тях да му се подчинят и да се поклонят пред него като господар, а всички други права да си запазят-земите и племената. Докато Ашина говорел с братята и, Хуба се опитала да се прониже с нож. Хаганът наредил да вържат ръцете и, за да и бъде попречено за следващи такива опити.

Хуба казала на братята си да бягат и да не мислят за нея. Българските племена да спасяват, тъй като тя била нищожна цена за свободата на българите.

Войските стояли една срещу друга притихнали. Само откъм стана на българите се чувал глух тътен. Тъпан ли било,или туптенето на сърцата им,което се сливало в едно силно туп-туп,туп-туп,туп-туп,туп-туп....

Баян останал със сестра си Хуба и признал господството на хазарския хаган. Котраг се отправил на север, а Аспарух, Кубер и Алцек-на юг, да търсят земя без поробители. Те тайно се разбрали с Хуба, че когато намерят свободна земя за своите племена, ще и изпратят каргуй със вързан златен конец на крака.

Стоял Аспарух на брега на Дуна-река и си спомнял...Ашина приел при себе си Баян за кавхан, но на другите братя не простил непокорството и тръгнал да ги накаже. Чиготите се сражавали люто с хазарските преследвачи. Хранените Аспарухови мъже гинели един след друг, бранейки племето от робството,което препускало по петите им.

Българите трябвало да избират или водите на Дуна, или стрелите на хазарите. Алцек и Кубер пратили вест, че ще се оттеглят нагоре по реката да търсят брод. Къде е бродът на дедите им? Дуна пазела тайнате си. Влачела уморено мътните си води и не давала никакъв знак....

Когато третият Кубратов син вече си мислел, че Тангра го е изоставил и забравил...на отсрещния бряг се появил сребърният елен. С няколко скока преминал реката. Постоял малко на сушата, изтръскал се и с рев като боен рог се понесъл обратно.

Аспарух вече знаел-това е белег от Тангра! Знамение за него и племето му! Дал знак и тъпаните задумкали. С лявата ръка ханът сочел брода на жените и децата,а с дясната канел войската да го следва на бой.

Хуба чакала вест от братята си. Двамата с Баян разбрали,ч е Котраг е намерил паша за конете си на север от Болга-река, но вест,че е намерил свободата, кой знае защо, не пращал. Един ден, един от последните дни на зимата на прозореца кацнал каргуй! Хуба го познала.Това бил храненият каргуй на Аспарух. На единият крак лъщял златен конец.

Аспарух бил намерил свобода за народа си! Хуба и Бат Баян тайно напуснали двореца на Ашина с голяма чиготска дружина. Разбрал за бягството им, хазарският хаган изпратил след тях най-бързите конници. Врагът бил по петите на бегълците. Пред тях - Дуна, зад тях хазарите.

Кубратовата щерка вързала дълъг бял конец за крака на каргуя и го пуснала да полети, брод да намери, при Аспарух да ги заведе. В този момент просъскала хазарска стрела и Баян политнал напред. Конецът започнал да се изплъзва от ръката му. Цялото кълбо полека се размотавало и се обагряло от ранения Баян.



На отвъдния бряг се появил Бял Конник! Хазарите обърнали коне и побегнали. Те знаели кой е той - Аспарух. След като и последния от Баяновата дружина минал през брода, Аспарух прегърнал сестра си и я повел към агъла, високо в планината. Когато стигнали горе на билото, братът изтрил сълзите на Хуба и дал знак, че ще говори. Глашатаи повтаряли думите му един след друг, за да ги чуят всички българи.

- Братя - извисил глас младият хан. - Една заръка ни остави канаювиги Кубрат - моят баща: да не се делим и разделяме-и ние не я изпълнихме. Сега плащаме с кръв - с братска кръв.

Хан Аспарух вдигнал високо кървавия конец и тръгнал сред войниците. Воините падали по очи на земята. Аспарух ги вдигал и ги закичвал с бяло-алената нишка. И когато конецът свършил, той-колобърът на всички българи, коленичил и издигнал глас:

-О,Тангра,създателю на всички сътворени неща, Небе, което подчинява всички на своя ред, направи така, че когато потрябва, тези късчета да се съединят отново в едно цяло без начало и без край.....

Така се е родил един от най-хубавите български празници - празникът да се кичим с мартеници. Затова ние,б ългарите, на първия ден от пролетния месец, който днес наричаме Март, се закичваме с бяло-ален конец, та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва.

За да сме здрави! Да сме весели! Да сме щастливи! Да сме българи! Да сме единни!

С хубост срещу злото - как хубаво го е казал народът!

====================================
bglog.net



_________________
Истинският Гуру е в теб! Намери го ...
Вижте профила на потребителяИзпратете лично съобщениеИзпрати мейлаICQ Номер Върнете се в началото
AUDAN




Регистриран на: 29 Дек 2006
Мнения: 2260
Местожителство: България,Земята...засега
Пуснато наПуснато на: Нед Фев 28, 2010 3:06 pm
МнениеЗаглавие : 
Отговорете с цитат

Кой е Март ?

Март си е божество с над 2000г. възраст на територията на Европа и на българите е много важно да бъде втълпено, че нямат нищо общо с него. Те са от Азия, дошли са вчера и бабосват този месец.

Къде живее Март ?

Всички древни автора са единодушни – той царства около планината Хем. В по-нови времена, някои народи се опитват да си присвояват местообитаването му, като именуват Марсови полета по различни части на Европа. Нямаме нищо против такова репликиране на името, но трябва да се помни, че домът му е Хемус планина.
Кого защищава Март ?
Ето какво казва Claudii Claudiani (Клавдий Клавдиан) в „Поеми” в 1. ІІІ, 305-341 :

„Марсе, било че ти лежиш на облаконосният Хемус
или пребиваваш на побелялата от студ Родопа,
или на обезпокоеният от мидиеца Атон,
или на потъмнелият от черни дъбове Пангей,
въоръжи се заедно с мен и защити своите траки….”

Март защищава траките. Траките наверно са знаели за тази защита и са индикирали пазенето с някакви знаци, докато други народи - не, поради очевидната си непривързаност към този бог. Ние твърдим, че точно мартеницата е индикация за привързаността, почитта към този Бог. И точно поради тази причина, индикацията – всеизвестната мартеница, носи името на своя патрон. Не е много вероятно мартеницата да носи името на бабата на Март или на дядо му, понеже нямаме такива източници, които да казват, че роднините му носят сходни имена.

Как е индикиран, отличен Март в българската носия ?

Това несъмнено е червеният цвят. Чевените шевици, Червения пояс. Но не и тотално червено облекло.

Кои са му роднини на Март ?

Първата и най-почитана родствена връзка по права линия е Белона. Сестра му. Или жена му. Не е ясно точно каква е била, но, че се е казвала Белона, спор няма. Каква е по нрав сестра му ?
Надскочила е брат си по войнолюбство и е наречена Богиня на войната. Корена на думата е „бело”. Имаме ли някакви топоними тук напомнящи сестра му или всичко е със азиатски термини покрито ?!
Бел-град - град на войната,
Бело-градчик – крепост , не е поле за оран и посев,
Бело-морие – морето на войната,
Бело-кос – коси на опитен, добър воин, защото ако не беше добър, нямаше да има време косата му да побелее.
И съществуващи два изговора на името. С „е” на запад от ятовата граница и с „я” на изток – (това е приблизително меридиана на Лом – Благоевград ). Няма да разглеждаме тези лингвинистични проблеми, защото не са в темата само ще споменем пътьом някои словообразователни : бело - , бяло - , бела- , беля - , и т.н., и за които трябва сериозно изследване доколко са древни понятия, а не нови репити на старият корен.

Какви други символи има Март ?

Червената планета е наречена именно на негово име поради кръвожадността му - с цвета на кръвта.
Белона впоследствие приема по благовиден израз ( с развитието на цивилизацията) с разбиране като хубава, бяла и това е напълно в българските разбирания за женственост и цялото развитие на тази дума може да се проследи в българската реч но. . . . .връзката с брата не е прекъсната и мартеницата обикновено се прави като две човечета – бяло (Белона) и червено (Март) вързани на една връв.
Ако тези съждения са верни и мартеницата е синоним на брата и сестрата Бога и Богинята на войната от днешните български земи и българите дойдоха вчера тук от азиатските степи, то несъмнено този символичен атрибут би трябвало да е известен и популярен сред други народи живели на Балканите преди да дойдат българите – траки, даки, гети, и т.н. Къде имаме на друго място по Европа мартеници.
Категорично никъде.
Името е известно като "мартеника" за анклави в Украйна (които може и да са от българските изселвания на север, следствие на руско-турските войни), в Бесарабия ( една автентична българска колония) и сред келтите в североизточна Испания, където обаче символа съшествува само като червено-бял дебел ширит, носен за успех и щастие през врата или на китката.

Че червеният цвят е символ на кръвта, може да се подразбере и от българските носии. Имаме шевици, пояси (символ на първенство над околните и до днес в Европейската символика. Също и в Латинска Америка, където е внесена от европейците) в червено и никога преобладаващ червен цвят на носията. Преобладаващият цвят на българските носии е белият – на Белона. И до ден днешен когато на българина му предстои нещо важно, той слага чисто бяла риза, без украшения.

С кого ни свързва мартеницата ?

Несъмнено с войнолюбивите мизийци ( споменати още от Омир, като специалисти в близък бой), траките ( участници във всички войни които се водят в древността, но обявени за „изчизнали”), гетите (за които смъртта е само един преход към „друго място”) и т.н. Доколко хилядолетната история на Балканите е вплетена в българската символна традиция означена в закичване с мартеница през времето на Бога Март мисля, че успяхме частично да представим без да се впускаме в подробности.

Сега ясно ли е
защо Бог Март (произнасян с окончание S от латинците, но запазил автентичното си име в почти всички европейски езици за означаване на месеца) е прекръстен на „баба Марта”,
защо се внушава, че мартеницата е символ на здраве, благоденствие и берекек, а не на мъжество, смелост и жертвоготовност,
защо се дава символичен откуп на обикалящите коледари ( този откуп е точно означен по стойност, когато някой иска да се откупи от влизане във войската в по-късните традиции в българско),
защо коледарите налагат със сурвакници (защото са пердашили с мечове при обиколката си, те са били де факто „наборна комисия” ) и т.н.
За които не са се сетили още ще отговорим – защото по никакъв начин българите не трябваше да се свързват с автохонното население на тази земя по никакъв (нито езиков, нито расов, нито културен) признак, за да бъде оправдана окупацията на Големите Братя, когато разиграват собствените си народи и решат да ги хвърлят в битки на Балканите. А мартеницата е уникален и действащ артефакт за родовата памет на българина, който трябва да заеме подобаващото му се място в бойният пантеон на българщината.
Символ с който предците ни са влизали и излизали от битки.
Символ на живота и смъртта.
Символ на хилядолетната българщина на Балканите.
И тук му е мястото да заявим, че Мартеницата е символ на Бога на войната Март и няма нищо общо с баба, леля или вуйна Марта,
че единствено българите почитат това божество все още несъзнателно или обяснено фолклорно от радетелите на българщината
че нито един друг народ в Европа не почита Март с изключение на селтите (келтите) в Галисия(Испания)и по тази очевадна причина няма как корените на днешните днешните българи да не са сред най-древното поселение на Европа.

====================================
Автор : bozman
forum.liternet.bg

Има две версии защо точно от бяло и червено са мартениците.
1. Ин - Ян .

2. Често казват: "Да си бял и червен( или "румен" с вариант "Жив и здрав!") като мартеницата.
Бялото е Животът въобще. Смъртта е черна -обратния цвят.
Червен е Огънят, но и кръвта. Зачервените бузи са били символ на доброто здраве. Обратното на Огънят е Водата - син цят.

Т.е. тук се раздвоявам дали бяло и червено значи "Бъди жив и здрав!" или е знак, че идва Пролетта - въздух, бял цвят (Есента е Земя, черна) и Лятото - Огън, червен цвят (Зимата е Вода, защото снегът е замръзнала вода, все пак и макар, че е бял, то цветът на стихията Вода е син).

Въздух - Земя Огън - Вода



_________________
"Справедливост без Сила е само Добро Пожелание!", IYI
Вижте профила на потребителяИзпратете лично съобщениеИзпрати мейла Върнете се в началото
СЕЛЕНА Ярослава Велесова




Регистриран на: 29 Дек 2006
Мнения: 12569
Местожителство: София
Пуснато наПуснато на: Пон Мар 01, 2010 3:44 pm
МнениеЗаглавие : 
Отговорете с цитат

Честно да си призная и аз съм по-съгласна с тези последните версии в темата за...мартеницата.

Отделен е въпросът, че ако се поразровим още по-назад в историята на човечеството ще стигнем чак до...Тибет.

А оттам пък чак до...Атлантите.


И ще видим дали пък мартеницата е чак само българска или е израз на нещо много по-голямо от жаждащия за празнуване българин.

Така, че аз уважавам традициите ни, но...далеч не се прекланям пред тях и не изливам емоционалните си наслоявания в подобни празнични дни до тотална еуфория за да засвидетелствам внимание, обич, преданост и т.н.

Опитвам се по съвсем други начини да допринеса с нещичко за здравето на българина, който пък от своя страна нехая като не споделя тези мои похвати, а дири емоционалното присъствие навсякъде и във всичко.

И така свежда празника до: триумфиращо и тотално изразходване на жизнена енергия!

И ако смея да попитам - това какво здраве е все пак - изразходването на жизнена енергия чрез силни емоционални изблици по време на всякакъв повод за празнуване?! Shocked Confused

_________________
Истинският Гуру е в теб! Намери го ...
Вижте профила на потребителяИзпратете лично съобщениеИзпрати мейлаICQ Номер Върнете се в началото
Покажи мнения от преди:    
Предишната тема Предишната тема
Създайте нова темаНапишете отговор

Идете на:   

Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


НАЧАЛО / Към уебсайта

Powered by phpBB © 2001, 2006 phpBB Group
style : saphir :: valid : xhtml css
Translation by: Boby Dimitrov